Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,7 (× 6 гласа)
Форматиране
Еми (2017)

Желязко — или Жеко, както го наричаха хората от обкръжението му — се роди през 1992-а година в Пловдив в семейството на добри и грижовни, но крайно обременени от идеалите на социализма родители. През първите години от своето пребиваване на земята, той общуваше предимно с момичета, негови братовчедки; интровертността не му позволяваше да комуникира с връстниците си. За сметка на това пък беше музикален: голямо удоволствие му доставяше, когато родителите му му купеха от близкия магазин аудиокасетка на любим изпълнител, предимно в попфолк жанра. По цели дни прекарваше в изучаване на текстовете, по телевизията следеше с интерес и видеоклиповете, опитвайки се да повтори и хореографиите. На вечеринките, които се организираха периодично в дома му, имаше поле за изява: гостите бяха възхитени от това артистично и чаровно дете с буйна косичка — само тогава се отпускаше и забавляваше всички, пеейки и танцувайки до зори.

В училище не беше от най-добрите ученици — не обичаше много да учи. Времето, което трябваше да прекарва над учебниците той предпочиташе да инвестира в слушане на музика и танци. Родителите му всячески се опитваха да го мотивират — обещаваха му бляскаво бъдеще, повтаряха му, че „ако учи, няма да работи“, заплашваха го, че един ден ще свърши като бездомник, ако продължава с безотговорното си поведение. Но децата са си деца и съветите на околните често остават нечути от тях.

Все пак средното си училище завърши със сравнително добър успех, благодарение на изобретателността и чара си; ненадминат беше в това да се подмазва на преподавателите, предлагайки им помощ в границите на компетенциите си, ласкаеше ги за външния им вид. Но след дванадесети клас за получаване на диплома трябваше да се положи финален изпит под форма на матура: там не успя да се справи от първия път. Това беше и причината, поради която не успя веднага да се запише и в университет: вярно, желанието не беше голямо, но слушаше отвсякъде за занижените критерии и се повлия от мненията, че „който не се е записал, само той не е получил диплома за висшист“. Важна роля за съдбоносния избор изиграха и родителите му, според които човек без висше образование не може да си намери хубава работа в България.

И така последваха четири години ходене на лекции, упражнения, срещи в аудиториите с хора от различни интереси; с някои от тях се сближи доста, особено по време на сесиите. Това беше и времето, в което Жеко се оттласна до известна степен от стереотипите, налагани му дълги години от майка му и баща му: посети фризьор и си направи модерна прическа, започна сам да избира и купува дрехите си, следеше модните тенденции. Това беше и времето, в което прочете първата си книга: вярно, не посягаше към вечните класически романи, но се заинтригува от комерсиалните за времето заглавия: поредицата „Здрач“ на Стефани Майер, „Нощният цирк“, книгите на Калина Паскалева и Емил Конрад. Казваше, че да четеш класически и сериозни романи е в разрез с възгледите на хората от XXI век; искаше да е модерен. Следването в университета подобри до голяма степен и общата му култура, като цяло повлия благоприятно върху цялостното му развитие — физическо, духовно, интелектуално.

Желязко беше зодия скорпион и въпреки цялата си затвореност и интровертност, обгрижваше много хората, успели да „прескочат оградата“ и да заслужат доверието му. Такива бяха на първо място родителите му: за всеки повод — важен и маловажен — той обикаляше магазините на града, за да купи някакъв подарък, с който да ги зарадва. Не жалеше спестяванията си в името на това хората, които обича, да бъдат щастливи. В началното училище се сприятели с едно момче — Янко, с което продължиха да поддържат връзка и след това. Бяха много близки, ходеха си редовно на гости, пътешестваха заедно, разхождаха се. Янко също беше сред „избраниците“, които получаваха завидно внимание от Желязко. Това до голяма степен обременяваше другото момче — беше наясно, че когато един човек му направи подарък, трябва след време да му отвърне по същия начин. Въпреки това, двете момчета израснаха заедно, защитаваха се взаимно и си помагаха… до момента, в който не настъпи промяната.

Желязко, въпреки че не беше много общителен, винаги се стараеше да помага на хората около себе си. На никого не отказваше услуга или помощ, вследствие на което злоупотребите с добрината му зачестиха. Той се раздаваше максимално, всячески се опитваше да им угоди, но виждаше, че на това отсрещните не му отговарят по релевантен начин. В един миг, на една Нова година, той реши, че ще промени поведението си. Стана по-студен с хората, дори с Янко. Без основание отправяше клевети и обиди по негов адрес, макар и завоалирано и индиректно. Започна да посещава редовно фитнес, с цел да повиши самочувствието си, но същевременно и да забрави за момент, потейки се над фитнес уредите, за жестокостта на света и хората, които са го наранявали в живота. Той реши, че за да успее, трябва да потисне романтичната си природа, да стане по-дързък и студен. Водеше го максимата „мачкай, за да те уважават“. Но уви, не стана точно така…

След като се дипломира, Желязко не успя да си намери работа, която го удовлетворява. Смени няколко позиции, основно в областта на кетъринга, но след като майка му задейства връзките си, успя да го уреди добре; разбира се, не по специалността, за която учи четири години — социология. Новата му работа не беше от най-престижните, но той беше щастлив, че ще получава заплата, която да инвестира в подаръци за родителите, които безкрайно обичаше; а също и че ще има възможност да убива част от времето си, което беше безкрайно много. Тогава изчете и няколко психологически книги, които му помогнаха в новата му цел: „Изкуството да казваме НЕ“, „Силата на положителното мислене“, „Как да бъда щастлив сам“ и т.н. Той знаеше, че ще остане сам: един ден, но все някога; изобщо не допускаше, че ще намери жена, която да покрива критериите му, а те не бяха никак ниски. Социалистическото възпитание и тук изигра своята роля, Жеко искаше за съпруга жена, която реално е една химера.

Момчето обичаше да пътешества — досега с дългогодишния си приятел Янко — но след като реши, че един ден и Янко ще го нарани, трябваше да привикне и към самотните пътешествия. Заплатата му позволяваше да посещава всеки уикенд различна дестинация, като не пропускаше да се отбележи и да си направи селфи за Фейсбук; беше решил, че всички трябва да му завиждат. Истината обаче беше, че на никой не му пукаше. Пръскаше „луди пари“ за нови дрешки, за които също смяташе, че би му завидяла и английската кралица, опитваше се всячески да притъпи чувството на неудовлетвореност и разочарование от живота.

И така изминаха много години. Желязко остаря, напуснали го бяха много любими хора, той оставаше все по-сам и по-сам. Не приемаше съветите на Янко да се опита да се социализира, осланяше се основно на психологическите книги, които прочете. Пенсионира се, подобно на един Акакий Акакиевич от повестта на Гогол — живот, изживян в рутина, живот, ненужен никому. Имаше наследствена къщичка в едно софийско село, където се премести след пенсионирането си. Там изживя останалите му отредени дни, а когато се разболя, нямаше кой да му донесе и една чаша с вода. Умря така, както бе живял — сам, разочарован, верен на ината си. Съседите му го намериха изстинал, водени от неприятната миризма, която се усещаше наоколо. Погребаха го в местното гробище, а над тленните му останки нямаше кой да постави дори плоча с името му…

Край