Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Учебник
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Предговор
За особеностите на литературния анализ с оглед на урока по старогръцка литература

Тази книга не е популярно четиво, нито изследователски труд. Основната й задача е да помогне на учителя при подготовката на уроците по старогръцка литература. Оттук и интересът към произведенията от класическия период, включени в учебната програма. Главите, които се занимават с тях, ще ползуват и учениците, докато предговорът и първата глава са предназначени специално за учителя.

Преподаването и изобщо разбирането на древните литератури върви основно по два пътя. Анализираните текстове или се поставят в открит общочовешки контекст, или се подлагат на конкретноисторическо тълкуване. За второто са необходими солидни познания и предварителна подготовка, каквато често има само специалистът. Нужно е и историческо вчувствуване, което, колкото и да се вярва, че е постижимо, поне не е широко достъпно. Конкретноисторическото тълкуване не може да остане специална и затворена процедура. Наблюдението над древните текстове опира до вечни или дълготрайни човешки ценности и идеи. Добрият анализ не би ги подминал, нито би им придал фалшив преходен смисъл. По-скоро би потърсил мярката между преходно историческото, по-дълготрайното и вечното. При другия основен далече по-достъпен начин на тълкуване — поставянето на текстовете в общочовешки контекст, тълкувателят няма за задача да изведе преходните елементи. Той им придава друг превратен, по-общ или съвременен смисъл. Привлечен от трайното и общочовешкото в художествения текст, той го откъсва от мярката, която има в отношението му с конкретноисторическата преходност, и по този начин го преувеличава и всъщност променя.

При наличието на двата пътя по-добрият е средният, търсенето на мярка между познаването на принципно чуждата реалност на древните художествени текстове и удоволствието да се регистрира и отнесе към нея дълготрайно ценното, устояващите на промените на времето ценности. Такава е и задачата на учебния анализ. Учителят трябва да примири сложността на вникването в непознатия свят с яснотата на припознатите основни измерения на човешката вселена. Това се налага от особеностите на юношеското мислене, за което очевидната действуваща на чувствата простота има надмощие над гъвкавата аналитико-синтетична мисловност.

Добрият урок по старогръцка литература се нуждае от опора в определени общи положения, които не е необходимо да се излагат и дори да се споменават пред учениците. Учителят може да разполага с тях във фона на водения с учениците диалог. Подобни общи положения, отнасящи се до учебния анализ и до особеностите на старогръцката литература, са изложени в настоящия предговор и следващата първа глава.

Урокът има определена задача, търси се постигането на определено знание. Но то е по-полезно, ако едновременно с това скрито и без коментар се възпитава вкус към литературните текстове на миналото и изобщо умение да се разбира чуждото и отдалеченото от нас. За да стане това по-лесно и по-сигурно, е добре да се използуват и косвени средства, на първо място допълнително четиво, което усилва умението за самостоятелно общуване с художествените текстове и косвено подпомага разбирането на трудните поетични произведения, включени в учебната програма. Допълнителното четиво трябва да бъде по-леко. Басните на Езоп, „Характерите“ на Теофраст, „Успоредните животописи“ на Плутарх, „Диалозите“ на Лукиан по занимателен път ще уплътнят разбирането „на възвишената сериозност на Омировия епос или на атическата трагедия. Те ще послужат едновременно за почивка, контраст и фон на самия урок, а в друг план ще дадат знание за иначе непонятната класическа древност.

За изграждането на вкус към древната литература особен принос има визуалното знание. С всички възможни средства трябва да се оживява представата за елинския пейзаж, мраморните храмове, морето, изгледа на античния град, външния вид на древните хора. Още по-добре, ако може да се разгледа статуя от по-ранното елинско време и чрез нея да се направи внушение за простата хармония и величието на древното гръцко изкуство[1]. Полезен би бил и непосредственият досег с античните паметници в музея.

Особено значение за пълноценното възприемане на древните литературни творби има анализът, на който се подлагат. Във всеки отделен случай учителят трябва да прецени кое да разгледа и назове пряко и кое да остави на втори план или изобщо да пропусне. Красивото, хуманното, изяществото и великолепието не бива непременно да се подчертават. Те често губят стойността си, ако не се оставят на спокойното самостоятелно възприятие на ученика.

Добрият анализ би трябвало да обема всички страни на произведението, не само темата, сюжета, идеите и човешките образи, но и някои конкретни прояви на текста — строежа на отделен пасаж, ритъма на някакъв диалог, контрастното следване на епизоди. Нужно е да се изгради или поне да се внуши представа за целостността на творбата. Затова е важно анализът да започва свободно и с внимателно постепенно отделяне на същественото от несъщественото да се достига до самата същност на едни или други избрани от учителя проблеми. В“ края е добре да се потърси отново по-свободна неаналитична форма на разбиране, която да възстанови първоначалното непосредствено впечатление от художествения текст.

Разбира се, учителят не може да не се съобразява с възможностите на своите ученици. Често е по-полезно да се изостави цялостното обхващане на определена творба, особено при по-голям обем на текста, ако то налага прилагането на неразбираеми схеми, и да се предпочете епизодът и отделната сцена. В случая те са по-подходящи за конкретно наблюдение.

Както при самостоятелното четене на древна творба, така и в процеса на учебния анализ съществува реална опасност от осъвременяващо тълкуване. То се явява най-вече с желанието да се внесе идейна или емоционална яснота при разбирането на анализираната творба. Ето два примера.

Определени съвременни представи пречат да се възприеме конкретното съдържание на великолепния откъс от шеста песен на Омировата „Илиада“ — срещата на Хектор и Андромаха. Да накараме учениците да си представят Андромаха като съвременна жена е наистина полезно, така образът придобива като че ли реалност. Но по този начин няма как да не й припишем качества, които тя не притежава. Андромаха е спътница в живота и вярна съпруга на Хектор, но тя не е личност с равни на съпруга си права. Не го е познавала до брака, не е имала право на избор, нито би могла да го напусне по своя воля. Животът на Хектор е в буквалния смисъл на думата неин живот. Всичко това дълбоко я отличава от съвременната жена, която избира, обича и съществува като напълно равна на мъжа личност. Една погрешна стъпка и образът на Андромаха, прибързано осъвременен, може да загуби реалното си историческо съдържание. Затова при тълкуването на подобни човешки образи трябва да се започва с различното и преходното и тогава да се преминава към непреходните черти, които често се оказват и съвременни.

Друг класически случай на осъвременяване е смисълът на бунта на Терсит от втора песен на Омировата „Илиада“. Тълкуването на тази сцена отдавна се използува за идейно възпитаване на ученика. Често това се прави грубо за сметка на историческата истина. Хулните думи на Терсит срещу Агамемнон наистина крият протест срещу алчните знатни. Те съдържат в контекста си и моменти на социално самосъзнание, което обаче не е непосредствена даденост. За откритото съществуване на подобно самосъзнание е все още рано в епохата, когато се оформя Омировият епос. Основната обществена ценност тогава е благото на колектива. Затова бидейки негов рушител, Терсит е преди всичко отрицателен образ. По логиката на епическата идеология той няма право на плячка, защото не притежава войнска доблест. Затова е грозен и страхлив. Неясните тонове на зараждащия се социален протест са предадени крайно косвено и преобърнато като морални несъвършенства на едно лице. Историческата истина изисква да разграничим възможността Омировият епос да изрази начеващото социално разслоение и съпътствуващото го самосъзнание на онова време и действителната форма, в която то се изразява. Това е свързано с не малко мисловно и дидактическо усилие. Учителят трябва да свърже в единна обяснителна процедура историческите познания за Омировото общество с романтичното отношение на епическия поет към неговите ценности и в същото време да отговори и на нашето съвременно очакване за социалния смисъл на откъса.

Важен проблем на преподаването на литературните произведения от епохата на старогръцката класика, който като много други общи положения трябва да остане скрито знание за преподавателя, е въпросът за подхода към литературата и литературното произведение. Учебният идейно-естетически анализ всъщност е една от основните прояви на среден път, съчетаващ различните видове подход към литературната творба. Той е пряко свързан исторически със старогръцката литература. Тъй като в различните епохи са подхождали различно към литературното произведение, в резултат от вече двувековно тълкуване в по-новото време старогръцката литература е изпитала всички възможни видове подход и това по своеобразен начин я е превърнало в изпитан обект за анализ. Към нея е подхождано социологически, културно-исторически, тясно филологически и формално, биографически и импресионистично критически.

При опита да се внесе ред във видовете разбиране на литературата и във видовете анализ на литературното произведение се очертават три основни насоки на подход — предимно съдържателен, предимно формален и предимно прагматичен, занимаващ се със съдбата на литературния текст в условията на неговото ползуване. Не само учебният идейно-естетически анализ, но и всеки конкретен анализ на литературен текст съчетава тези три погледа независимо от превеса на един или друг от тях.

Още в древното си съществуване старогръцката литература изпитва трите вида подход. Най-ранен пример за съдържателно тълкуване е т.нар. алегореза — филолозите от пергамската школа[2] търсят в странните образи и във фабулата на Омировите поеми символично закодирани основни космологични знания, предавани на бъдните поколения от поета. Особено развитие получава в елинската древност формалният подход в александрийската филологическа школа[3]. Внимателното изследване би открило и други прояви на съдържателен и формален подход в античността.

В това отношение Новото време предлага по-разгърната картина. Напразно бихме търсили в античността примери за социологичен подход, т.е. за съдържателно тълкуване на литературните текстове като продукт или отражение на определена социална действителност. По определени исторически причини това става възможно в 19 век. Културно-историческото подхождане също получава развитие от 19 век насам на основата на съвременното разбиране за история и култура. И ако античното време познава биографията като литературнокритически жанр, тя не познава биографичното тълкуване на литературни текстове, което се развива след епохата на романтизма, след оформянето на възгледа, че литературната творба е своеобразно изражение на авторовата личност. Един вид съдържателен подход, биографичното тълкуване има сериозен дял в съвременния учебен анализ. Към старогръцката литература то е трудно приложимо, първо, защото за живота на великите творци на елинската древност в повечето случаи притежаваме откъслечни данни, после, защото авторите от по-ранното време творят принципно несубективно.

В съвременната история на литературно-критическия анализ съдържателният подход постоянно се ограничава и измества от прояви на формалния подход, от наблюдения над стила, стиховата форма, композицията и общо строежа на литературното произведение. Основният спор между съдържателното и формалното тълкуване, когато се противопоставят едно на друго е по въпроса кой е специфичният предмет на литературния анализ — дали съдържанието и смисълът на текста, или художествените средства и езикът, чрез които се предава определено съдържание.

Днес е ясно, че това противопоставяне е изкуствено и че както в областта на съдържанието смисълът на литературния текст винаги надхвърля това, което влага като намерение авторът, така областта на формата не е нещо само традиционно заемано и в този смисъл инструментално — формалните средства са и носители на смисъл, който интерферира незабелижимо в общия смисъл на текста. Съдържателното и формалното подхождане към литературата днес са приближени едно към друго.

Край тях се развива и третият вид подход, наречен прагматически. Негова особена проява е европейската импресионистична критика, която се стреми към артистичност и художественост в тълкувателния изказ. Като работи с впечатления и асоциации и се изразява образно, тя бяга от анализа и в крайната си форма води до създаване на ново литературно произведение. Съвременният прагматичен подход не толкова фиксира въздействието на творбата върху отделния възприемател, колкото търси да проследи обективното досъздаване на смисъла при определени условия, особеностите на общуването с литературата, движението на определени идем и образи посредством художествения текст.

Трите подхода никога не се съчетават в пълнота, гледната точка е винаги въпрос на избор. Така че не съществува научен или учебен анализ, който да претендира за изчерпателност. Тълкуването на литературния текст може да продължи безкрайно, както и изобщо всеки акт на разбиране е избор, който предполага изоставяне на други възможности за избор. Независимо от това добрият анализ следва определени принципи, които могат да се формулират.

Специално при учебния анализ особено значение има, както вече се каза в друга връзка, намирането на равновесие между познавателните и възпитателните задачи. Изборът на определени теми с оглед да се въздействува емоционално и идейно върху учениците не бива да става за сметка на придобиването на знания и на задълбочеността в познаването на един свят, различен от този, към който принадлежат учителят и учениците.

Анализът трябва да доведе до внушение за взаимната връзка и обусловеност на художествените форми и идеи, до скритото знание, че авторът изразява свои настроения, мисли и цялостна картина за света посредством наследени от литературната традиция средства и начини на изказ, така че в крайната си форма новосъздаденото художествено произведение е резултат от преплитането на вече готов опит с индивидуалния опит на твореца. Анализът не бива да абсолютизира зависимостта на текста само от автора, само от обществената среда или само от литературната традиция. Макар че в различните творчески епохи тези страни на зависимост имат един или друг превес, във всички случаи на литературен текст е налице диалектическо отношение между тях, което не бива да се подменя с улесняваща разбирането яснота и избор на една от тях.

Водещият анализа учител трябва да се съобрази и с едно друго диалектическо отношение. Самият предмет на анализа — творбата, нейната завършеност водят до това да мислим за нея като за нещо натурално затворено и пасивно дадено. Литературната творба се създава от автор, определена среда и традиция, но тя продължава да се променя в хода на историческото общуване с нея и на свой ред става нещо активно, което формира хора, поражда поведения и други литературни творби. Сложното отношение на пасивен резултат и активно въздействие е редно да е налице в съзнанието на преподавателя по литература.

Колкото и да не приемаме днес принципите на марксисткия литературен анализ, не можем да отхвърлим напълно тезиса за отражението на действителността в литературния текст. Всяко литературно произведение изразява и в определена мярка отразява някаква обективна човешка ситуация. Това става по-косвено или по-пряко. Отмина времето, когато значителните художествени произведения се квалифицираха механично като реалистически. Когато въпросът се решава научно, наложително се различават частичните прояви на реализъм от пълния реализъм, който предполага особено съчетание на реалистичен поглед към света и на реалистичен начин на изказ[4]. Белег на реалистичния поглед е съзнателното социално мислене, схващането на човека като обществено обусловено същество и интересът към обществото като сложна структура, която определя поведението на човека. Затова, макар че говорим за ренесансов и просветителски реализъм, знаем, че като цялостен художествен мироглед и стил реализмът се разгръща едва в 19 век.

Когато в литературните текстове се обръща внимание на тяхната отразителна страна, нужно е да се има предвид, че тя е в зависимост от жанра и величината на произведението. Прозата е принципно по-отворена към реалността, отколкото поезията, и цялото литературно творчество на един автор е по-информативно в това отношение, отколкото отделната творба.

Добрият анализ би трябвало да отчита характера на литературния текст, особено неговата жанрова природа и да се пази да представя за оригинално принадлежащо на конкретното произведение и да отнася към намерението на автора онова, което е белег на жанра. По подобен начин не бива да се абсолютизира вътрешната самостойност и организационна неповторимост на литературната творба. В определени случаи те ни се струват неповторими, тъй като липсва материал за сравнение. Определени жанрове и епохи не търпят подобна оригиналност, други, напротив, я изискват. Но и в случаите, когато е налице подобно изискване и авторът съзнателно се стреми да оформи оригинално построен текст, той не може да се освободи напълно от клишетата на традицията, по чийто път върви. Никоя литературна структура не е абсолютно нова, независима и самостоятелна, нито напълно затворена в себе си. Бидейки текст, художественото произведение е отворено към различни нива на езика, а чрез тях и към различни нива на човешката реалност.

Ако цялостният смисъл на литературното произведение, простото му съществуване като идея се отнася по-пряко към живота и намеренията на един автор или една обществена среда, самото произведение като протичане променя този смисъл, прави го сложен и му придава измерения, в които той се откъсва от породилите го стимули, става нещо повече и друго и в крайна степен надхвърля реалността, с която е свързан[5]. В този смисъл отразената и изразената действителност се превръща в художествена действителност в текста, нещо, което има своя особена мярка и постройка и е ценно не само защото сочи съществуващото вън от себе си, но и защото като един вид проект за действителност, може да бъде наблюдавано, чувствувано, осъзнавано и по някакъв начин възпроизвеждано и реално прилагано.

Да се търси отразяването на някаква реална обществена тенденция в даден литературен текст означава най-напред да се прецени дали подобно отразяване се допуска от жанра, следван от текста, а после да се разбере дали авторът е действувал според волята или срещу волята на жанра. И в „Медея“ на Еврипид е изразена някаква обществена актуалност. Днес тя изглежда минимална, но оценката ще бъде различна, ако се отчете, че поетът е вървял срещу недопускащия подобна актуалност жанр на атическата трагедия. Социалната природа на литературната творба не бива да се мери само със степента на изразената актуалност. Социална природа има и другата процедура — преобразуването на реалността в идеална художествена действителност, свеждането й до действена формула.

Социалната природа на творбата включва и връзките, които я свързват с предходни и следващи литературни форми, влиянията, които изпитва и оказва в литературния и културния процес, значението, което придобива като стимул за движение или като обикновен разносител на идеи и модели за човешко поведение. Става дума за сравнително литературния и за социологическия подход към литературното произведение, аспекти на прагматическото тълкуване. Приложени не към отделни произведения, а към по-значими явления (към творчеството на автор, към литературна епоха или цяла литература), те стават методически аспекти на литературната история. В този пункт подходът към литературното произведение се натоварва постепенно с гледната точка на литературната история. И учебният анализ на произведение от старогръцката литература може да засегне моменти от процеса на литературата. Зависи от възрастта и знанията на учениците, разбира се, и от умението на учителя.

Така или иначе заниманието със старогръцка литература е в основата си урок по разбиране, незаменимо за културното оформяне на личността, приучване към мъчната задача да се прехвърля бариерата на отдалеченото и чуждото, към това да не се преиначава различното, а да се разбира като една от многото възможности за човешка реалност.

Бележки

[1] Напомня се формулата на Винкелман, немски историк на изкуството от 18 век, с която той характеризира духа на елинското изкуство и култура. Вж. Й. Й. Винкелман. История на изкуството на древността. С., 1970.

[2] Пергамската филологическа школа — наречена по името на древния Пергам (в съвременна Мала Азия), град и държава в епохата на елинизма. Основател на школата е ученият Кратет от Малос (II век пр.н.е.).

[3] Александрийската филологическа школа — наречена по името на град Александрия, столица на елинистическия Египет. Вж. по-подробно бел. 3 на стр. 40.

[4] Това деление на мироглед и начин на изказ е условно, тъй като в редица случаи начинът на изказ, например насочването към по-неусловен всекидневен език в случая, е проява на самия реалистичен мироглед.

[5] Срав. Казаното от Школовски (В. Школовский. Художественная проза. Размышления и разборы. М., 1961, с. 45) — „Чертите на реалния свят се явяват в изкуството не сами по себе си, а като част от системата на художественото произведение и след това съществуват също не самостоятелно. Свързвайки се в система, те отразяват действителността не огледално.“