Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Единадесета глава
Всекидневие и частен живот в епохата на атическата класика

За всекидневието и частния живот в елинската античност разполагаме с писмени данни от художествената литература, с визуални от вазовите изображения и с материални от археологически извори. Данните стигат, за да се възстанови не само общата атмосфера, но и историята на частното съществуване на древните елини[243]. В съвременния план на изследване проблемът е не описанието на отделните реалии, което отдавна е направено, а определянето на мястото на частното съществуване в общата система на живота и на неговата функция в целостта на старогръцката култура.

 

 

Понятията празник и делник, обществен и частен живот. В случая ни интересуват всекидневието и частният живот в епохата на атическата класика. Ако изхождаме от положението, че атинското полисно общество от V и IV в. пр.н.е. има белезите на т.нар. затворена общност, от това би следвало, че атинската култура на тези векове се гради от двете намиращи се в градивна опозиция сфери на съществуване, характерни за всяка традиционна култура — празника и делника. Носител на идея за ред и на континуален възглед за свят, според вече представената схема празникът консолидира затворената общност и урежда отношенията й с отвъдността. Докато делникът, носител на дискретен и реалистичен възглед за свят, в условията на затворената общност е заплашен от хаос и безредие, което налага периодичното му „коригиране“ от сферата на празника. Беше подчертано, че това е моделна, а не реална структура и че тя се реализира в по-висока степен в условията на строго традиционната органична общност на родовото общество.

Атинското общество от епохата на класиката е ограничено затворено. Затова опозицията делник — празник не се застъпва в моделния си краен вид в него. В културата на класическа Атина е един вид разсеяна и усложнена най-напред сферата на празника. Съществуват много празници с разнообразни функции и за общности с различен обхват. Като се допълват взаимно, тези празници се нареждат по вертикала на „по-голяма“ и „по-малка“ трансцендентност и в крайна сметка навлизат в сферата на делника. На свой ред е усложнен делникът. Доколкото носи белезите на отворена общност, класическа Атина развива в границите на своя делник опозицията между обществен и частен живот. Разбира се, тя е проявена по-крайно в елинистическата и още по-крайно в съвременната европейска култура. И все пак при вече изявената опозиция между обществен и частен живот в сферата на атическия делник празникът започва да губи своите стари функции и да се свързва с обществения и частния живот като необходима тяхна прибавка. Не по-малко съществено е, че най-напред общественият, а по-късно и частният живот в класическа Атина стават проницаеми за промени, динамика и актуално време.

Но въпреки че противопоставянето между обществен и частен живот в Атина от IV век пр.н.е. е налице и започва да подменя традиционната опозиция между делник и празник, резултатът е компромисен. Старите празници пазят своите трансцендентни и общностно консолидиращи функции, независимо че Атина развива върху тях структури с подсилена предимно полисно консолидираща задача (Панатенеите и Градските Дионисии). От друга страна, се набива в погледа новото. Празникът все по-определено започва да служи като формален белег на всяка обществена дейност. Така че в степента, в която атинската култура на класиката е вече отворена и нестрого традиционна, нейното лице не е старият празник, а общественият живот, имащ вида на осъвременен обществен празник. Именно на равнището на този живот, макар и не така динамично, както по-късно в античността и особено в съвременна Европа, атическата култура започва да съществува актуално, да развива идея за настояще и дори за развитие.

В този пункт можем да осъзнаем разликите и приликите между структурите на атинската и на съвременната европейска култура. Доколкото частният живот в класическа Атина е делник, силно противопоставен на празника, доколкото действа системата на т.нар. затворена общност, също като празника частното съществуване в онази епоха не познава актуалното време и промяната. И наистина в V век пр.н.е. динамиката на частния живот в Атина е слаба. Промените в облеклото и общият начин на живот са незначителни. Битът е устойчив, традиционен и задължителен за всички членове на общността. На границата на V и IV век обаче промените и актуалността постепенно обземат сферата на делника и в нея започва да се обособява страната на частния живот. Или казано по друг начин, старият делник се преобразува във всекидневие. И все пак този процес остава незавършен и в епохата на елинизма, и в Рим. Античното общество не достига до крайни форми на отворена общност, затова и до изявена частна сфера на живота, до всекидневие в точния смисъл на думата.

В случая ни интересуваше културата на атическата класика. Ако гледаме на нея общо и не отчитаме разликите между нединамичното частно съществуване в V век пр.н.е. и по-динамичното в следващия IV век, а приемем, че за разлика от елинизма и особено от новото време частното съществуване в класическа Атина остава непроницаемо за актуалността, на сравнителна основа се налага следният извод. В сравнение със съвременната европейска култура на интегрирани в актуалното време обществена и частна сфера на живота атинската класическа култура изглежда много по-нехармонична, щом като е система, състояща се от по-актуална обществена сфера на живота и неактуални страни на традиционни празници и нединамично частно съществуване. Тази нехармоничност обаче има и положително лице. Силата на класическата атинска култура е в неинтегрираността на традиционната и по-актуалната система за реагиране, във възможността за регламентирана непоследователност на човешкото поведение, за допълване на два поведенчески модела. На езика на хуманистичната традиция това допълване се нарича хармония на природа и култура. Този възглед вече не може да ни ползва не само защото в него се смята за природа това, което за нас е друга форма на култура, а защото отношението на природа и култура се представя за константна величина, а не за променлива, каквото е всъщност. Именно променливост печелим, възможност за опериране, като заменяме старата формула „природа — култура“ с „култура — култура“.

 

 

Атинското всекидневие. Храната. Прекарването на деня. Хуманистичният възглед за характера на атинската класическа култура е причина силно да се идеализира представата за атинското всекидневие от онази епоха. Художествената и есеистичната литература на XIX век, които се занимават с гръцката античност, упорито представят бита и делника на древните атиняни като поле на красотата и хармонията. Днес атинското всекидневие ни се струва по-скоро грозно, и то не поради съвременната мярка за красота. Грозотата на атинския делник следва от принципната, характерна за традиционните култури противопоставеност между делничното пространство като хаос и неустойчивост и устойчивите изразителни като ред високи празнични и официални плацове за ритуална и обществена дейност.

В подножието на Акропола извън солидните сгради на агората в Атина животът протича по тесни и мръсни улички, в паянтови къщи без дворове, като на вторите етажи обитателите се изкачват по дървени стълби направо от улицата. Разбира се, теснотията не е правило навсякъде. Докато в Коринт е, както в Атина, в малоазийските градове от тази епоха частните домове са по-солидни. В V век пр.н.е. и къщите на по-богатите и влиятелните хора са устроени и обзаведени просто. Демостен казва в една своя реч[244], че домовете на Аристид и Милтиад по нищо не се отличавали от тези на техните съседи. По-стабилните частни постройки са извън очертанията на града. Това е тенденция в по-ранното време на класиката — строежите в частното пространство са нестабилни. Специална служба в Атина следи застрашените от срутване сгради и заставя стопаните да се заемат с ремонт. Хаосът и неустойчивостта са белези на делника и на неговите форми. Редът и устойчивостта остават в границите на празничното време-пространство. Те започват да проникват в частната сфера едва към средата на IV век пр.н.е., за да бележат високото положение и самочувствието на социално силните и богатите. Солидните къщи в града и вилите крепости стават правило в епохата на елинизма и в Рим.

Не бива да следваме само аргументите на културата. Думата си казват и обстоятелствата на природата, които определят също начина на живот. Атиняните и изобщо древните гърци са южняци, привикнали да прекарват на открито. Така че и това е причина в епохата на атическата класика, когато съществуването и поради обществени причини е толкова общностно, грижата да не е за частния дом и не той, а храмовете и обществените сгради да образуват лицето на културата.

Гъмжилото от люде на плаца на частния живот в Атина е от южняци, тъмновати и дребни. По външен вид те нямат много общо с русокосия Ахил от „Илиада“ на Омир, нито с красивите мускулести победители в спортни състезания, които ни представя класическата скулптура на Мирон и Поликлет. Ахил е може би все още премного индоевропеец, а скулптурните изображения на атлети са или реални изключения, или идеал, което в крайна сметка е същото. Живите атиняни са смесена раса, каквито са хората на Балканския полуостров отдавна. Преобладаващият тип е на характерния за Средиземноморието брюнет лептозом. Вероятно има значение за характера на културата какъв е антропологичният тип на нейните носители. За съжаление не разполагаме с разработена методика, за да отчитаме тази връзка.

По-лесно е да опишем външните форми на живота на атинянина. В храната му преобладават зеленчуците — баклата, лещата, салатата, чесънът, лукът, маслините, плодовете, които познаваме и днес, гроздето, медът. В Атина се яде много риба и по-малко месо. То е скъпо и се консумира главно след празнични жертвоприношения. Използват се подправките, прилагани и до днес в балканската кухня — мащерката, риганът и кимът. В това отношение на Балканския полуостров не са настъпили значителни промени от античността. Общо може да се каже, че човекът от епохата на класиката се храни с естествени храни и необилно. Това не е резултат на народностна мъдрост, а на тип отношение към частното съществуване, от което не се очаква нищо високо и значително. Ако във вековете на елинизма ексцесите на ядене, които класиката допуска само в границите на празника, преминават във всекидневното хранене, то е, защото по-раншната празнична трансгресия става допустима и в частното поле на живота.

Съответно на своята „естествена“ полуселска-полуградска култура човекът в епохата на класиката не е прекалено чист. Щом консумира толкова лук и чесън, това се усеща на улицата. Да не забравяме освен това, че по нея тече изсипваната мръсна вода от домовете. Сведенията за епидемии, особено по децата, са многобройни. Трябва да добавим естествената мръсотия на дрехата. Обикновеният човек има две, бедният само една, така че когато веднъж в годината я даде за пране на тепавицата, му се налага да не излиза от къщи. Разбира се, наблюдаваме някакъв прогрес в хигиената. В IV век пр.н.е. в Атина се разпространява обществената баня, която става обичайно място за прекарване на времето, за събиране на новини. По подобен начин се ползват другите две места за хигиена — бръснарницата и парфюмерията. Не особено чисти, щом като не познават сапуна, атиняните отрано заемат малоазийския обичай на парфюмирането.

По улиците на Атина се движат само мъжете. Мъжка работа е да се ходи на пазар. Свободният мъж пазарува, съпроводен от роб, който носи покупките. Изобщо с изключение на дома останалото пространство в полиса е предоставено на мъжа: улиците, колонадите, бръснарниците и другите магазини, пристанището с банките на т.нар. трапезити, които разменят пари, пазарът, трудовата борса, където се продават роби и бедни свободни предлагат труда си, местата за игри, където се хвърлят ашици и се устройват боеве на петли. Атинският делник развива богата система от плацове за обществено и частно действие, на които в съответствие с устния и агонален характер на елинската култура се събеседва и се премерват сили.

Всекидневието е своеобразен текст, образуван от свързването на условни моменти на дейност. Културата включва в реда на смисловите отношения и природосъобразните актове, като ставането от сън, храненето и заспиването вечер. Както е редно за една традиционна култура, в класическа Атина се става с изгрева на слънцето и не се ляга много след залеза. Осветяването със светилници е скъпо, пък и изобщо за ранните култури тъмнината е извор на опасности.

Знаем повече за всекидневието на мъжа. След малка закуска (т.нар. akrátisma) — плодове, хляб, натопен в чисто вино, свободният и незает с производствен труд атинянин се занимава до обяд с административни дела. Това е времето за гражданска дейност. По пладне той се завръща вкъщи за по-голяма закуска (т.нар. áriston) и почивка, предадена по пътя на традицията на съвременна Гърция. Следобед е времето за пазар, посещения на гимназии и бани, изобщо за по-лично общуване.

Върхов момент на личното общуване между мъжете е вечерята (déipnon), когато храната е най-обилна и вкъщи се канят приятели. Вечерята се устройва в мъжката стая, гостната (т.нар. andróm), в която още при строежа на къщата се оформят ниши за разполагане на ложета за пируващите. Те трябва да бъдат нечетно число. На вечерята не се допускат свободни жени. Могат да участват хетери или наети от сводник флейтистки. Но не бива да си представяме отношенията разпуснати, щом като на тези вечери с приятели обикновено присъстват непълнолетните синове на домакина. При влизането в гостната роби измиват краката на гостите с вода, размесена с вино или благовония. Измиват се и ръцете в специални съдове. Гостите възлягат на ложетата с различна височина. Най-високото е за този, който ръководи веселбата по време на пира. Възлягането на мъжете при хранене е сравнително нов обичай в Елада. В Омировата епоха гърците се хранят седнали. Вечерята се дели на първа и втора трапеза. Отначало се внасят масичките с ядене — месо, риба и зеленчуци. От приборите се ползва лъжица и по-рядко нож. Вилицата е неизвестна. Яде се с ръце, които се чистят в съдове с брашно. По време на първата трапеза не се пие.

Следва ново измиване на ръцете, парфюмиране и окичване с венци, след което, се внасят масичките с десерта — плодове, грозде, бадеми и орехи, сирене, медени сладки, но и соленки, които стимулират пиенето. Започва пирът (т.нар. sympósion). Внасят се големите съдове за смесване на виното, т.нар, кратери. Пропорцията две или три части вино и една част вода е традиционна в древна Гърция. И пиенето е подчинено на условност. Според атинските представи културният човек пие бавно и не се напива. Да се пие бързо и особено несмесено вино е признак за некултурност. Смята се, че така пият робите, особено траките и изобщо чужденците. По време на втората трапеза общуването става особено плътно. И ако вечерята у дома с гости е своеобразен частен празник в границите на атинското всекидневие, пирът е най-празничната негова част. Пиенето, оживеното говорене, декламирането на поезия и пеенето, участието на всички поред прави възможна трансгресията на отделния човек към органичната група на гостите приятели. Пирът е школа по култура на частното общуване. На това се дължи фактът, че неговото протичане се организира много повече от песните и декламациите, отколкото от яденето и пиенето. Двата диалога на Платон и Ксенофонт, наречени „Пир“ и създадени в първата половина на IV век пр.н.е., следват от тази атмосфера. Елинистическите и римските угощения са вече нещо друго.

 

 

Животът на жената. Любовта. За жените не е предвиден подобен празник в частното време на всекидневието, макар че по данни на вазовата живопис знаем, че те са се забавлявали и са пиели вино в женското отделение на дома. Само на годишния празник на Деметра Тесмофорос атинските жени имат възможност за трансгресия в средата на другите от същия пол. Тази възможност е рядка, но несравнимо по-интензивна. Мъжете не разполагат с такъв празник и това е естествено, след като общественият живот в Атина е един вид многообразно развитие на потенциалното мъжко празнуване.

Както се каза при други поводи, жената в Атина е затворена в дома[245]. Извън къщи тя излиза по изключение, когато трябва да си купи нещо от женския пазар. В този случай я следва непременно робиня, между другото изпълняваща ролята на зорко око за господаря. При това за начина на женското обличане и държане на улицата следят специални държавни служители — т.нар. гинекономи. За свободното момиче има само една възможност да излезе извън къщи — по време на големите празници. Строгото отношение към жената, разбира се, не е правило за целия гръцки свят. Дорийската жена е по-свободна. На свой ред запретите да се излиза навън не важат за победните жени, които работят наравно с мъжете и робите на полето.

Същевременно атинската култура допуска по-свободното поведение на хетерата. Обикновено чужденка, тя е образована, умее да пее и свири, знае наизуст литературни текстове и най-важното може да става предмет на любов. Защото в условията на традиционно разбираното семейство — стопанска единица[246], и на брака, договор между бащите на момчето и момичето, няма място за любовно чувство. Женихът, обикновено трийсетгодишен, може да не е виждал съпругата, петнайсет-шестнайсет-годишна, преди сватбата. Съпругата е просто майка на децата, движи работите в дома, грижи се за дрехите, които се тъкат вкъщи, за хляба, който се меси всеки ден, за готвенето и отглеждането на децата, ръководи работата на домашните роби. Културата не предвижда мъжът да изпитва любовно чувство към нея нито в нисък еротичен, нито във висок духовен план. В класическа Атина любовта е по особен начин разкъсана. Свободният атинянин може да изпитва сексуално влечение към робиня наложница или към флейтистка проститутка, може да насочи любовта си към хетера за по-трайна духовна връзка.

В трети също по-висок план в някои среди любовта може да се изпитва между мъж и юноша. По-характерна за дорийския свят, гръцката хомоеротика се развива поради практиката на обособеното мъжко общуване, наследено в някои свои форми от родовото време. Играят роля и идващи от Персия образци на вътрешнополово общуване. Хомоеротиката в класическа Гърция е парадоксален начин за оформяне на любов от по-висш тип чрез отдалечаване от естественото сексуално общуване. Не че в него тя липсва. Но този тип връзка става носител на особена форма на педагогика — мъжът предава на своя любимец опита си на войн или спортист[247]. Любимецът подражава своя обожател. Връзката се създава в условията на свободен избор и допълва естествената между баща и син, която в атинското общество от епохата на класиката е доста сурова. Диалозите на Платон показват как хомоеротиката става затворена духовна култура и очистена от плътски елементи, средство за идеално интерсубективно действие. На практика обаче традиционното атинско общество не гледа с добро око на връзките на свободния мъж с юношата и хетерата. Те остават маргинални за системата от общувания в класическа Атина не само поради морални съображения. Доколкото има затворен и традиционен характер, тази култура изключва личното духовно преживяване на любовта.

 

 

Елинската дреха[248]. Трудно е да представим важните за разбирането на атинското всекидневие реалии на дрехата и дома. Традиционни форми, освен на ценностни културни ориентации те са носители и на естествена целесъобразност, която в някаква степен остава неусвоена от културата.

Основната дреха за гърка е хитонът — вълнен и къс, над коленете в дорийския свят, приет и в Атина в епохата на Перикъл, и дълъг, памучен или ленен, в йонийския свят. Вкъщи се стои по хитон. За да излезе навън, гъркът се препасва, леко повдига хитона и прави дипла над пояса. Излизането навън от къщи не е свързано с особено условни белези на преход. Атинските вътре и вън не са силно противопоставени. Химатионът, плащът, е по-плътната връхна дреха. Парче бял, пурпурен или пъстротъкан плат, то се прехвърля през лявото рамо и се връща към него, като краят виси на гърба. Химатионът се използува, когато е студено, а също и в официални случаи — в народното събрание и в съда не може да се отиде по хитон. Вместо химатион атинянинът използва и друга официална дреха — т.нар. хланида.

Женската носия се състои от хитон с по-различна форма и рокля, пеплос, която има различна дължина в зависимост от по-малката или по-голямата дипла, образуваща се при препасването. Дългият пеплос с малка препаска е традиционна форма, късият пеплос с голяма дипла — модерен начин на носене, разпространен в IV век пр.н.е. Също като мъжете жените поставят над пеплоса химатион. Що се отнася до бельото, то е неизвестно не само в класическа Атина. Открива го едва векът на Европейското просвещение.

Дрехите в ранна Елада не са много на брой и се променят бавно. До IV век пр.н.е. тази област от частния живот все още не се владее от модата. Същото се отнася и за другите съставки на облеклото — обувките, шапките, бастуните, чадърите, ветрилата и женските накити. До това време основното всеки си прави вкъщи. Това важи задължително за дрехите и сандалите. За по-сложното, разбира се, е нужен обущар, кожар или ювелир, който работи по установени образци. Ако изключим грънчарството, специализираното занаятчийско производство в Атина е в ръцете на чужденци. Продават се и внесени стоки. До IV век пр.н.е. те са скъпи и на ползването им не се гледа с добро око.

Но и в V век пр.н.е. дрехите не са еднакви за всички. Химатионът и хланидата издават свободния атинянин и по-заможния човек. Робът и наемният работник носят т.нар. екзомида, дреха с открито дясно рамо, по-удобна при физически труд и в крайна сметка белег за принадлежност към по-нисък социален слой. Робите в полето са облечени в кожен хитон. От една къщна мъжка дреха, т.нар. трибон, заемат своето облекло философите киници и стоици, за да означат чрез нея своята вънпоставеност от официалното атинско общество. Друга дреха, късата наметка, т.нар. хламида, се използва от военните, а в черен цвят заедно с широкопола шапка (петас) — от атинските ефеби, младежите на гарнизонна служба.

В по-ранното време целият външен вид на мъжа е траен белег за принадлежност. В V век пр.н.е. по дългата брада без мустаци се познава спартанецът, а по късата с мустаци — гражданинът на Атина. Ранната елинска култура е „брадато“ време. Брадата започва да отпада през IV век пр.н.е., за да остане в „безбрадото“ елинистическо време до управлението на Адриан предимно за философите.

Прояви на мода, на по-динамична промяна и по-лично усвояване на форми се регистрират след Пелопонеската война от началото на IV век пр.н.е.[249]. Към общо късата мъжка коса се добавят дългокоси прически. Чувствителна към промени става женската прическа и изобщо женската дреха. Разпространяват се по-пъстри тъкани. Стават повече и по-достъпни внесените стоки. Луксът и нарочната простота служат на мнозина за дистанциране от средното традиционно поведение. В IV век пр.н.е. не са малко тези, които се обличат демонстративно просто по спартански или, обратно — натруфено по малоазийски образец. Не е излишно да напомним в тази връзка, че след чувствителното намаляване на населението от края на Пелопонеската война в средата на IV век Атина отново става най-големият гръцки град, който, както се разбира по динамиката на облеклото и приемането на влияния, вече се държи универсално.

 

 

Елинската къща. Неизвестно е как микенският мегарон е преминал в първоначалната елинска къща с квадратна основа. Малко знаем за частните къщи от архаическата и класическата епоха, също и за домовете, в които са живеели Аристид, Милтиад й Перикъл. По-добре запазените останки са от елинистическото време от места като Милет, Приена и Олинт. Важен елемент на тази къща, вероятно развитие на стария мегарон, е откритият вътрешен двор, своеобразен светлинен кладенец, за дома, иначе без прозорци навън. Нещо като прозорци има по-високата двуетажна северна част, и то към двора. В по-ранното време домът е затворен за външния свят. По начина, по който вътрешният двор се свързва с покритите части на къщата, се различават три типа строежи — простаден, пастаден и перистилен. Третият тип се развива в елинистическата епоха. Друго важно помещение в дома освен споменатата мъжка стая или гостна е кухнята трапезария. Там се намира домашният олтар, пред който се събира голямото семейство от свободни и роби в епохата на класиката, и огнището, на което се готви храната. Обитателите на дома се хранят в това помещение. На втория етаж в северната част на къщата се намира женската стая (gynaikón), добре отделена и от дома и от външния свят и добре охранявана, което не пречи там да проникват неканени гости, ако господарят е немарлив. (В случай че бъде открит, злосторникът получава сурово наказание.) Къщата се отоплява с мангали, а вечер се осветява със светилници. Разбира се, в по-бедните и по-скромни времена до Пелопонеската война се предпочита светлината на домашното огнище.

Луксът започва да прониква от Изток на границата на V и IV век пр.н.е. Появяват се домове и на повече етажи, към улицата се отварят не само прозорци, започват да се правят и балкони. Стените на стаите, по-рано боядисвани предимно в жълто, се декорират с плаки от бронз, злато и слонова кост и се изписват с фрески, подовете се покриват с мозайки. Къщата се отваря навън и същевременно се усложнява вътрешно. Изобщо тя започва да изразява материалните възможности на своя притежател. Частното пространство се изпълва с повече вещи, което бележи началото на една вече не толкова традиционна култура.

Не без връзка с това е способността на късната атинска класика да възприема актуалното време и феномените на всекидневието. Отделни страни на атинското всекидневие се улавят най-напред от комедията на Аристофан. Те стават още повече в новата атическа комедия, макар че и в нея всекидневието не толкова се отразява, колкото се покрива с идеал. Много по-големи успехи в тази насока има прозата — диалозите на Платон, съдебните речи на Лизий и особено малкият сборник на Теофраст „Характери“, в който откриваме разгърната идея за една вече универсална градска култура. Но докато в художествената литература тази идея остава скрита, философската и реторическата проза достигат до експлицитни възгледи за феномена на културата. Своеобразен преход между класиката и елинизма, с откриването на опозицията между обществен и частен живот и превръщането на делника във всекидневие, с усложняването на житейските форми IV век пр.н.е. открива и самото явление култура.

Бележки

[243] За частния живот и всекидневието в епохата на класиката Ch. Picard, La vie privée dans la Grèce classique, 1930; R. Flacelière, La vie quotidienne en Grèce au siècle de Périclès, 1959; T. B. L. Webster, Everday Life in Classical Athens, 1969.

[244] Демостен, Трета Олинтийска реч, 2–26.

[245] Вж. Licht, op. cit., p. 36 sq.

[246] За семейството W. K. Lacey, The Family in Classical Greece, 1968.

[247] Интересен материал от вазовите изображения по този въпрос анализира C. Koch-Harnack, Knabenliebe und Tiergeschenke, 1983.

[248] По въпроса за дрехата основно помагало M. Bieber, Griechische Kleidung, 1977 (1 1928).

[249] Подробно D. Rössler, Gab es Modetendenzen am Ende des 5. und im 4. Jahr-hundert v. u. Z., in: Hellenische Poleis III, 1971.