Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Девета глава
Ораторството, реториката и устният характер на ранната гръцка култура

Основната задача на настоящото изследване е да се определят по-конкретно значенията и реакциите, които съставят стереотипа на старогръцката култура. Именно поради това, след като представихме трите епохи на ранната гръцка култура поотделно и в разнообразието на сфери и реалии, потърсихме основното пазещо се положение, което ги свързва в единството на определена специфика. В стремежа да проследим нейната проява допуснахме редуването на няколко гледни точки, послужихме си с преформулиране, при което ограничеността на една формула се коригира със синонимното й заместване с друга. Спецификата на ранната гръцка култура изразихме най-напред в плана на общността с определението „култура на предимно затворена общност и традиционно поддържани ценности, в която същевременно е налице известна отвореност и либералност“. Неточността на това изказване поправихме с ново определение — нарекохме ранната гръцка култура празнична не само защото, следвайки характерен за традиционните култури жест, тя се осъществява на празнични плацове, а защото и текстовете, произвеждани на тях, имат „празнично“ съдържание, налагат висок нереалистичен поглед към света и човешката действителност. Същевременно отбелязахме, че празничността на ранната гръцка култура е ограничена поради многото празнични плацове, които с поддържането на различни условни поведения разсейват евентуалната единна гледна точка. Отбелязахме още, че различните празници в системата на ранната гръцка култура развиват различни речеви форми, а оттук и особено неинтегрирано в твърда цялост разноречие, което между другото се проявява във възможността създаваните устни художествени текстове да се откъсват от средата на празника, да се ползват другаде, да се записват, да имат автор и да развиват идеалния контекст на някакъв жанр. Тези особени условия нарекохме по друг начин вторична фолклорна култура.

 

 

Особеният устен характер на ранната гръцка култура. Трите формули, използвани за определянето на спецификата на ранната гръцка култура: затвореност, празничност и вторичен фолклор, съдържат скрито четвъртата формула — устност. Какво е основанието да наречем ранната гръцка култура устна? Немалко. Елините използуват писмеността, служат си с писани текстове, можем да говорим за писмена култура в епохите на архаиката и класиката, дори за библиотеки. Но писаното слово в това време не е широко разпространено и, общо взето, има помощен характер. Основното средство при общуване е устното слово. Човешките общности се осъществяват на празничните и обществените плацове, в частното пространство на дома и изобщо във всички сфери на живота непосредствено чрез живото устно слово. Оттук голямото основание да наречем ранната гръцка култура устна. Но независимо че това твърдение е вярно, както при останалите твърдения от този вид, въпросът е, че то е абстрактно и не дава нужните резултати при анализ без предварителна уговорка. Културата на Микенска Елада също е устна. Квалификацията става толкова по-основателна, колкото по-назад във времето отиваме. От друга страна, елинистическата и римската култура, които използват писаното слово, пазят някаква устност. Въпросът е в определянето на съотношението на устност и книжност. Малко по-конкретно ранната гръцка култура може да се нарече предимно устна, по същия начин, както е предимно затворена, предимно празнична и респективно не първична, а вторична фолклорна култура[222]. Удобството, което терминът устен ни предлага за изразяването на спецификата на ранната гръцка култура, не бива да скрива гледната точка на типа общуване. Защото устността е негова проява — устно означава по същество непосредствено общуване на реални обгледими общности. Или, казано по-точно, спецификата на ранната гръцка култура се изразява в условията на непосредственото общуване — осъществяване на реална общност в устен речеви акт.

 

 

Празничното общуване и поетическото слово. Аспектът устност налага да наблюдаваме, от една страна, реалните плацове за осъществяване в границите на ранната гръцка култура, а, от друга, особените речеви форми, които се развиват върху тях. Празничните плацове в ранна Елада образуват една по-висока традиционно наследена категория. Вече посочихме, че те са разнообразни не само в хоризонтал, но и във вертикал. На високите представителни празници се противопоставят други по-малки. Съответно на това се различават помежду си речевите форми за общуване в рамките на едните и другите празници. Представителните развиват силно условно слово, в което като своеобразно следствие от обема на празнуващата общност се моделира по-трансцендентна действителност. Пример за подобно слово ни дава Омировата героическа епопея. Именно тя се рецитира на обемен празник като Панатенеите в Атина. Епическото слово се поддържа от високата фигура на рапсода. Подвижен човек и културтрегер, той е пазител на епическия език и традиционните теми, носител на самата културна традиция. От тази фигура се развива по-късно поетът на ранна Елада, който също като него пътува и рецитира по празници своите устни творби. И като слово, и като тип празнично рецитиране епосът се пази упорито в системата от речеви актове през цялата елинска и римска античност. Понеже представя един вид цялата култура, още отрано епическият модел за свят става динамичен, като се усложнява вътрешно от „по-прозаичната“ епика на Хезиод. Същото усложнение спрямо епоса като цяло се осъществява външно от развилата се върху основата на едно първично фолклорно общуване лирика. Тя възниква от разнообразни празнични среди и начини на общуване и следва различни речеви форми. Общото между злободневната поезия на Тиртей и Солон, от една страна, и тържествения тон на Пиндаровите оди, от друга, е по-актуалното разбиране за действителност, зад което прозират по-необемните в сравнение с местата за рецитиране на епос празнични плацове, развили лирическо слово.

Опозицията на по-висока и по-ниска гледна точка е конституираща както за системата от празници в ранната гръцка култура, така и за словесните жанрове, които се пораждат от тях. Опозитивното отношение между Омир и Хезиод в границите на епоса се повтаря между епоса и лириката, а в границите на лириката между Пиндар и Хипонакт. След силното изтощаване на високата гледна точка на епоса отново на основата на обемен празник — Градските Дионисии в Атина, в новия особен речеви акт на атическата драма бива произведена нова висока гледна точка за конципиране на действителност. Тя е най-представителна за епохата на атическата класика. Същевременно структурата на високо и ниско се поддържа вътре в границите на драмата между трагедията и сатировската драма, а в границите на трагедията между високото поетично слово на хоровите партии и ариите и по-ниското на диалозите и монолозите.

Така или иначе устното празнично общуване остава принципно високо. Трансцендентният поглед към света, характерен за празника, се пази в условността на словото, обслужващо това общуване. Затова то е поетично, винаги мерена реч. Мерена означава и практически предназначена за възприемане по време на празник от слушащо множество. Но освен мерена поетичната реч е още образна ефикасност. В ранна Елада тя е и старинно слово. В противовес на прозата на всекидневното общуване поезията се стреми да остане „чужда“ и като служи за издигане до образци и някаква отвъдност, да помни първоначалната си функция на оръдие на празника. Само на тази основа можем да разберем защо, като се множи в разни плацове за празнично действие, старогръцката култура пази върху тях поетичната форма на словото. Така тя пази компромисно своята традиционна норма, но същевременно се множи вследствие на отвореността си, водена от нуждата покрай високата трансцендентна гледна точка за моделиране на действителност да развие и по-ниска.

 

 

Практическото обществено общуване и ораторството. Ранната елинска култура проявява своя отворен характер по-ефикасно, като противопоставя на празничните плацове за общностно действие други „по-ниски“. Това са пространствата за практическо обществено действие — площадът, мястото за народно събрание, сградата на съвета и плацовете за съдебна дейност. Върху тях общностите се осъществяват в рамките на някакво настояще. Опитът на това настояще за практическо действие прераства върху тези плацове в по-цялостен модел за действителност от актуален тип, в който се улавят страни и на общественото настояще. За това са необходими особени речеви форми, различаващи се както от условното поетическо слово, свързано с празнично действие, така и от всекидневното битово общуване на улицата или у дома, което ползва обикновената разговорна проза.

Речевият акт за обществено действие в народното събрание, градския съвет и съда естествено е устен. На тези места той продължава да е устен и до днес. Но докато в съвременността този акт е силно просмукан от писмените начини на изказ, в границите на ранната гръцка култура устността се проявява не само формално като произнасяне. В границите на полиса народното събрание, съветът и съдът са места за устно прение, за публично действие, което се осъществява тук и сега. В онази епоха малка част от обичайните правови положения са кодифицирани писмено. Вследствие на принципната необособеност и неразвитост на полисното общество неговата система от правила и норми остава нефиксирана и не само допускаща, но и налагаща постоянно обсъждане. Обществените актове в класическа Атина протичат непосредствено устно. Те се изразяват в прякото убеждаване на множеството, което взима решение. Така общественото действие в народното събрание, съвета и съда приема вид на дебати между страни, на привеждане на аргументи и търсене на средства за въздействие. Органичната активно осъществяваща се общност естествено развива при тези условия фигурата на оратора, способен да защищава нейните интереси. Особен герой на трибуната, той напомня с високите си качества военните водачи от Омировия епос. Публичното говорене изисква не само отлична памет и широки познания. За да се завладее аудиторията, която особено в случаите на народното събрание може да се състои от хиляди участници, е необходима физическа издръжливост. Добавя се необходимостта от морални качества, важен аргумент в малкия полис, където нищо не остава скрито. Голямата свобода за действие, с която разполага ораторът, и високият риск, от друга страна, щом като е изложен на опасността да заплати с живота си дори незначителна грешка, действително правят от него герой на общественото поприще.

Всяко обществено действие в границите на ранната елинска култура има вид на устно прение между оратори, които представят интересите на общности. Така е още в „Илиада“ на Омир. Общественото действие има вид на размяна на речи. В епохата на класиката политическите деятели са непременно оратори. За това говорят старогръцките думи за публичен говорител, употребявани в V и IV век пр.н.е. demagogós и politikós, в които е фиксирано не значението говорене, а политическа дейност. Говоренето не се мисли за нещо различно от нея. Виждаме и в „История“ на Тукидид — ако Перикъл или Алкивиад искат да постигнат нещо на общественото поприще, те говорят, аргументират се, внушават на определена аудитория да постъпи така или иначе. Обществото има реалния вид на публика, а общественото действие се мисли за дадена в устния речеви акт механика за въздействие върху тази публика, едно често героическо усилие по преобразуване на нейната нагласа, за да стане възможно въздържането от действие или впускането в начинание. Но все едно — не предстоящият несловесен акт, а самото слово, предлагащо аргументите, ценностните основания за акта, се смята в тази култура за действителното обществено действие. Разбира се, двете страни не са разкъсани. Демостен не само говори в народното събрание, той участва и в битки. В това отношение няма различие между него и Омировия Ахил. И все пак говоренето е по-представително за културата на полисната класика. Затова, като заема маниери от общуването на актьора със зрителите в театъра, Демостен прави от себе си герой на трибуната на народното събрание. Плутарх[223] съобщава, че той се самоубил в сетния си час, за да не попадне в ръцете на своите врагове. По този трагедиен жест разбираме, че политическият деец, който анализира делата на полиса пред гражданското множество в народното събрание, може и трябва да бъде висока фигура.

 

 

Прозаичното слово и неговите видове. Оттук следват особеностите на ораторския речеви акт. Той си служи с проза. Прозата се появява в епохата на архаиката, за да отговори на практически нужди — да се запише на камък декрет, да се съберат върху свитък сведения. Прозаичността — липсата на размер и изразителна образност, означава, че текстът не се ползва на плац за осъществяване на общност. Написаното просто осведомява, често пъти отделни лица. То не оформя органично множество. Поради факта, че трябва да оформя, излязлата върху обществените плацове за действие проза веднага става условна. Първоначално за това й помага поезията. По-късно нужните условни средства започва да й предлага реториката — въздействащи фигури на речта, фразови поанти и схеми на разположение на части. По същество и тук условността изпълнява същата функция, както в сферата на поетическото слово — въздейства и оформя някаква аудитория. И тук условната словесна форма изразява, че текстът има високо и същевременно широко предназначение. Така и писаната антична проза запазва една форма на публичност, като продължава да си служи със старата устна осъразмереност на ораторското слово. Йонийските логографи създават проза без украса, защото пишат не за широка публика. Докато Херодот се изразява по-художествено, понеже освен за практически цели като тях създава и нещо като художествено произведение. На свой ред Тукидид, макар и да не пише за голяма аудитория, адресира историческия си труд до бъдещите поколения[224], чието благополучие сякаш зависи от делото му. От това веднага следва реторизмът на „История на Пелопонеската война“.

Проблемът как да се моделира по-високо и по-ниско разбиране за действителност възниква и в сферата на прозата. Той се решава, като се следват различните ораторски плацове, публики и предназначения, които водят до различни речеви форми и различия във възгледа за действителност, моделиран в тях. Най-високо в йерархията на образувалите се ораторски видове в ранна Елада стои тържественото красноречие — преди всичко словата, произнасяни при обществени погребения. И при тях, и на устроените към 430 г. пр.н.е. от софиста Горгий в Атина речи на измислена тема[225] ораторското общуване с публиката е подчертано високо. Високите морални и политически категории, които се обсъждат в подобни слова, налагат намесата на митологични прецеденти и изобщо една изразена условност. Вероятно за практиката на тържественото красноречие Горгий разработва една система на фигурите на речта. Политическото красноречие е видимо по-ниско и по-практическо от тържественото. И все пак важните въпроси, които стоят пред полиса и засягат неговото благополучие, правят достатъчно високо действието чрез политическа реч. И с нея, и с тържествената реч се изразява и формира общност. Затова, макар и по-неусловно от тържественото слово, политическото не може да бъде съвсем неусловно.

Най-ниско в тази йерархия на публичните действия със слово стои съдебната реч, която специалистът оратор, т.нар. логограф, пише за своя клиент. Понеже клиентът я произнася сам в съда, тя не бива да противоречи на неговия характер. Ясно е защо съдебното слово е по-неусловно от тържественото и политическото — в него става дума за благото на отделния човек, за кръг от въпроси, които се отнасят до частния план на живота. Оттук възможността в съдебните речи на Лизий да се развият битови картини, които да се представят на неусловен език[226]. И все пак в моментите, когато пледира, ищецът започва да говори по-условно и високо не само защото изразява чувства. Той трябва да формира мнението на съдебните заседатели, едно доста органично множество. За неговата нагласа ораторът ищец повишава тонуса на своето слово и пуска в действие традиционни високи аргументи. Най-ниско в стълбицата на ораторското общуване трябва да поставим развилата се, изглежда, във втората половина на V век пр.н.е. публична лекция. Не сме осведомени добре за начина, по който протича. Първоначално тя се практикува от софистите, а по-късно в школите на Платон и Аристотел. Същественото е, че лекцията се устройва за множество от интересуващи се, които едва ли се свързват в органична общност. Чрез нея се излагат сведения и идеи, а не се формира мнение с оглед на публично действие. Именно оттук следва прозаичният и аналитичният тон на лекцията.

За условията върху разните плацове за ораторско общуване сме осведомени от писаните текстове, продължили образеца на устното действие. В повечето случаи издадени и предназначени за четене, както основните речи на Демостен в неговия сборник, поради неукрепналата форма на книжното общуване тези текстове доста точно следват устните речеви актове, които описахме. На тази основа предполагаме, че трактатите на Аристотел, този инструмент за научно изразяване, следват в написаната форма образеца на неусловното и неформиращо общност слово на устната лекция.

Общото между изброените форми на ораторско общуване е техният монологизъм. Във всички представени случаи става дума за действието на един субект, по-жив или по-неутрален деятел върху обществен плац, изправен срещу аудитория, която му е отредила ролята да формира едностранно нейното мнение. Резултатът на това формиране е, общо взето, неизразен в монологичното ораторско слово, чиято сила е в последователното застъпване на определена позиция.

Борбата за по-актуална действителност в сферата на прозаичното слово става по-нататък в посоката на подриване на този монологизъм. В IV век пр.н.е., като следва формата на едно устно общуване в по-ограничен кръг, Платон създава прозаичния диалог[227]. Малко по-късно от уличната киническа беседа възниква друго продуктивно диалогично слово — т.нар. диатриба. Диалогът и диатрибата също са отначало живи, а по-късно формализирани речеви актове. От една гледна точка те също са реторични и условни. Същественото е, че тяхното отворено и по-динамично разбиране за действителност влиза в спор с високия монологичен публичен жест на ораторското действие върху определен публичен плац. С тях, както и с монологичния трактат, се ражда гледната точка на философията — с нейната грижа за благото на отделния индивид. Докато ораторството и съпътстващата го реторическа теория предполагат винаги някаква общностна среда и общностна форма на действие.

 

 

Реториката като теория на словото и като наука. Можем да определим античната реторика като теория на словото за общностно действие и същевременно като наука, която се занимава с въпросите на публичното битие на човека[228]. Естествено в древна Гърция реториката се появява по-късно от ораторската практика. И все пак това става сравнително рано. В началото на V век пр.н.е. вече се пишат учебници, които дават препоръки за строежа на един или друг вид реч. Още в края на същия век практическата нужда и целите на обществено насоченото образование стават причина реториката да се оформи като особена дисциплина. За развитието й допринасят софистите, които преподават на своите ученици чрез нея и други учебни дисциплини знанията на една висша за онова време наука. Тя е предназначена за имущите, можещи да заплатят, за малцинството, което е в състояние да се учи след двадесетгодишната възраст. Целта на това образование е да се усвои практиката на активната публична дейност, която, както казахме, налага човек да бъде широко образован в сферата на словото. Изглежда, според софистите техническото овладяване на словото осигурява успеха на общественото поприще.

Големият оратор Изократ продължава направеното от софистите. Той също обръща внимание на ораторската техника, допълва класификацията на фигурите на речта и другите стилистико-граматически идеи на своите предходници с нови разработки — развива учението за т.нар. период, за изразителните части в него и за фразовите завършеци, т.нар. клаузули. Изократ разбира реториката по-широко — не само като техническа наука за постигането на нужното въздействие върху аудитория. Според него реториката е система от знания, необходими на човека, който иска да се посвети на обществена дейност. Изократ реализира този възглед за висше реторическо образование в своята школа. Но в нея той подготвя по-скоро писатели, отколкото политически дейци. И сам е ретор и писател, а не действащ оратор. Неговите речи са грижливо обработени като форма, защото, изглежда, са предназначени за четене, а не за живо ораторско действие. Роля за това изиграва обществената програма на Изократ, възгледът, че в границите на малкия полис политическото действие е вече невъзможно. Въздействието върху реалната аудитория в неговите речи приема вид на стилистична шлифовка, а, от друга страна, се превръща в умозрително решаване на проблеми в плана на реториката образование или в идеалното широко пространство на цялото елинство. Ораторството в речите на Изократ прераства в политическа рефлексия — в теория на общественото съществуване, в плетеница от общи аргументи за характера на публичното битие на човека, прераства в един вид теория на културата.

Бъдещото развитие на реториката е извън границите на ранната елинска култура. Но събитията, които тя преживява в епохата на елинизма и по-късно в Рим, са набелязани в IV век пр.н.е. Най-значителното между тях е борбата на реториката с философията[229]. Най-напред Платон отрича позицията на реториката като висше образование и система от обществени науки. Малко по-късно перипатетическата философия успява да се пребори по същество с реториката на Изократ, като развива своя реторика и я включва в системата на философските науки. „Реторика“ на Аристотел е съдържателна теория на публичното действие, реч и човек едновременно, но и на речта изобщо. Вървейки по този път, на границата на IV и III век пр.н.е. перипатетикът Теофраст прави от реториката предимно учение за прозаическото слово и я откъсва от съдържателните обществени проблеми. В системата на стоическата философия я откриваме в друга форма — като един вид субективна логика.

Също като епоса реториката става едно от представителните лица на античната култура. В различните си прояви тя е постоянно жива в античността. Собственото й развитие е белязано от ритъма на разширяването и стесняването на нейния предмет. На широкия край тя се представя за обхватна самостоятелна или подчинена на философията наука за човешкото общуване в слово, докато на тесния става теория на прозата, естетика или особена литературна практика. За какво говори това колебание между крайностите на реториката наука и реториката практикуване на слово? Преди всичко за трудностите, които изпитва античното самосъзнание да улови особеностите на устния непосредствен начин на общуване, характерен за неговата култура, да изрази връзката между общественото действие на общности върху определени плацове и словото, което обслужва това действие. Затова античната реторика се стреми към всеобхватност и се представя като висша обществена наука, теория на общуването и същевременно универсално знание за основното средство на всяко общуване — човешкото слово. Между другото упоритото присъствие, на реториката в античния свят, както и тенденцията всяко прозаично слово в неговите граници да бъде украсено и условно, говори, че не само ранното елинско време, но и цялата гръко-римска античност „страда“ от комплекса на реалната публичност и на непосредственото действие на реални човешки общности.

Бележки

[222] Подробно уточняване прави P. Zumthor, Introduction à la poésie orale, 1983, p. 29 sq. За вторичния фолклор като неспециализирана художествена култура Т. Ив. Живков, Фолклор и съвременност, 1981, с.210.

[223] Плутарх, Демостен 29–30.

[224] Тукидид II 1 22, 4.

[225] „Похвала на Елена“ и „Защита на Паламед“ — Diels, Fragmente II, op. cit., p. 288–303.

[226] Срв. Лизий I, 6–27 и XII, 10–17.

[227] За диалога вж. подробности и литература в моята книга Мит и литература, цит.съч., с.207 сл.

[228] За античните определения вж. W. Eisenhut, Einführung in die antike Rhetorik und ihre Geschichte, 1974, S. 3 sq. Вж. и моя увод към Квинтилиан. Обучението на оратора, 1982. За съвременното разбиране на реториката А. К. ._Авеличев_, Возвращение риторики, в: Ж. Дюбуа и др. Общая реторика, 1986, с.10 сл. (превод от френски), също Ю. М. Лотман, Риторика, в: Труды по знаковым системам 12, 1981 = Ученые записки Тартуского госс. унив., вып. 515.

[229] Живо изложение на този проблем у С. С. Аверинцев, Плутарх и античная биография, 1973, с.93 сл.