Включено в книгата
Оригинално заглавие
Чистые камушки, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Стисни юмруци, добрина,

бъди сурова и безстрашна,

бори се смело и докрай

със всеки, който те заплашва.

Ст. Куняев

Част първа
Толкова дълъг ден

1

Михаска скочи от каросерията на камиона и токовете му звънко изчаткаха в асфалта. Край! Лятото свърши, наближава училището.

— Е, хайде — каза му Сашка, — до утре!

Михаска тръсна глава и го тупна по рамото. Да, наближава училището, малко остана, всеки ден е скъпоценен. Утре например щяха да идат на риба. Михаска си представи как стоят във водата с навити до коленете крачоли и плавките им се мяркат, танцуват, сливат се с раздвижената вода.

— Да не закъснееш! — каза Сашка. — Аз ще хвана мухи…

И се затича през пътя. Михаска погледна подире му и се усмихна: „Ама е работен този Сашка!“. Дори в Деня на победата беше им намерил на всички работа. Михаска си спомни за тогава. Този ден, след всички викове, радост и блъсканица, в класа им влезе Юлия Николаевна, облякла копринена рокля с бяла якичка и с два ордена „Ленин“, и ги попита как смятат да празнуват.

Децата се спогледаха, чак се пообъркаха — никой не беше помислил за нищо, всички направо се бяха побъркали от радост. И изведнъж Сашка Свиридов каза, че трябва да посадят дръвчета край пътя за Москва. Когато се евакуирали тук, пътят бил съвсем гол, нямало никакви дръвчета.

Сашка добави, че трябва да посадят дръвчета чак до Москва, но с това явно попрекали. Само техният клас не можеше да посади дръвчета до Москва, сигурно би се наложило да садят сто години.

Колкото и да е обидно, от хилядата дръвчета, които посадиха тогава, Михаска не посади нито едно със собствените си ръце. Той копаеше дупките, а момичетата и по-хилавите момчета се занимаваха с фиданките и засипваха корените с пръст. Михаска разкърши плешки: все едно че някой му стъпваше по гърба. Голямо копаене беше паднало! Както и да е… Но утре!… Той отново си представи как плавката танцува, разлюляна от вълните.

Край него мина каруца със сено. Конят пристъпваше с наведена глава, а отзад на грамадната купа се беше настанило някакво момиченце, провесило надолу боси крака. То зяпаше наоколо и изобщо беше забравило за коня. Михаска си помисли, че този ден е някак много дълъг. И се влачи точно като коня със сеното. И колко много такива дни има в живота! Като сиви навъсени облаци. Но в живота на човек има и дни, които се броят на пръсти. Защото са като току-що гледан филм: запомнят се от самото начало и чак до края с всички подробности. Колкото и да живееш след това — десет… двадесет, ако ще и сто години — тези дни ги запомняш, сякаш станалото е било вчера.

Самият Михаска досега беше изживял един-единствен такъв ден.

Естествено на всеки му се ще подобни дни, които остават врязани в паметта като резка на дърво, да се запомнят заради това, че от сутринта до вечерта са били само щастливи.

Такъв ден може например да започне оттам, че на път за училище Михаска да намери сто рубли. Някаква хартийка, сгъната на четири, кисне си там в прахоляка и гледа хората. Чака някой да я вдигне. И тогава минава Михаска и намира парите — точно той и никой друг. И после изведнъж да ги разпуснат от училище — тогава той, разбира се, ще препусне право към улица „Ленин“, към магазина с високите стъпала. Майка му беше разказвала, че по-рано, по времето на цар Николай Втори, когато тя била още малка, магазинът бил на някакъв търговец на име Кардаков. Търговецът отдавна го нямаше вече, а и магазин нямаше — закриха го, когато започна войната, и в него направиха фабрика, където уморени жени шиеха войнишко бельо. Фабриката се водеше като военен обект, но Михаска със сигурност знаеше, че е за наполеонки. Майката на Сашка Свиридов работеше там. И макар че в тази сграда сега се шиеха наполеонки за войниците, бившият магазин със стръмни каменни стъпала и с перила във вид на железни лири все още се наричаше в града постарому, както по времето на Николай Втори — „кардаковия“.

А тази пролет „кардаковия“ беше придобил голяма известност сред момчетата и момичетата. Градският млекозавод беше почнал производство на сладолед и той се продаваше не къде да е, ами пред „кардаковия“, в началото на стръмните стъпала с железните лири вместо перила.

Та в такъв свой най-щастлив ден Михаска естествено би препуснал със Сашка към „кардаковия“ и би купил четири сладоледа наведнъж, защото сто рубли правят точно четири сладоледа. Ще се поразходи по улицата просто така, а после може да извърши някой подвиг.

Например войници преследват с автомати някакъв дезертьор, а той тича със зачервено, злобно лице, разпасан, с пистолет в ръката, и никой не смее да го хване. А Михаска се хвърля в краката му — без дори да му е жал за палтото, макар че е почти ново; във втори клас му го купиха с купон — дезертьорът се пльосва на земята, пистолетът му пада, удря се в камък и еква изстрел. А куршумът минава точно над ухото на Михаска. Дори нека да е ранен. Но съвсем мъничко. Една драскотинка на ухото. Отдолу. Там хич не боли. Михаска беше пробвал веднъж да си го продупчи с игла. Свирид беше научил отнякъде този номер.

Михаска въздъхна и се огледа. Улицата беше пуста и прашна. Носеше лопата на рамо като пушка — с дръжката надолу. Прибра и без това хлътналия си корем и закрачи по войнишки с изпънати крака, а свободната си ръка свиваше до кръста. Като баща му на парада на победата.

Явно баща му не е бил на парада на победата; ако беше участвал, непременно щеше да му пише, но както и да е.

Ех, татко!… Кога най-сетне ще си дойдеш?

Много от войниците се бяха върнали вече по домовете си. Всяка вечер жените ходеха да посрещат московския влак. Ходеха, защото войниците не обичаха да пращат телеграми. Кой знае защо, пристигаха най-внезапно, неочаквано, като гръм от ясно небе. И жените ходеха на влака да видят дали не са се върнали мъжете им. Или бащите им. Или братята им.

Михаска също беше ходил няколко пъти. Но баща му все не си идваше. Само изпращаше войнишки писма. Веднъж писа, че май наесен ще го пуснат и тогава с Михаска ще отидат на лов.

Ех, че хубаво! На лов!… Михаска веднага си науми да помоли баща си да вземат и Сашка, че той няма с кого да ходи на лов. И ще тръгнат със Сашка из гората — пушките готови за стрелба.

Но до есента има още много време… Пък и есента е дълга — кога ли ще си дойде?

Михаска въздъхна и се сети, че пътят му минава покрай „кардаковия“, значи и покрай сладоледа.

Какво да мечтае за някакъв си щастлив ден? За баща си нищо не знае, а пари току-тъй не се намират. Глупости, такива неща човек може само да си измисля.