Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тополёк мой в красной косынке, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2016-2017 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2017 г.)

Вместо пролог

Журналистическата работа често ми налагаше да пътувам до Тяншан. Веднъж през пролетта, когато бях в областния център Нарин, ми съобщиха незабавно да се явя в редакцията. Случи се така, че автобусът бе заминал няколко минути преди да стигна на автогарата. До следващия автобус трябваше да чакам пет часа. Не ми оставаше нищо друго, освен да направя опит да се кача на попътна кола. Отправих се към шосето в покрайнините на градчето.

На завоя пред бензиностанцията стоеше камион. Шофьорът тъкмо беше заредил колата и завинтваше капачката на резервоара. Зарадвах се. Върху стъклото на кабината беше залепен знакът на Рибаченската автобаза, откъдето човек винаги можеше да се добере до Фрунзе.

— Вие сега ли тръгвате? Откарайте ме, моля ви се, до Рибаче! — помолих аз шофьора.

Той извърна глава, погледна ме през рамо и като се изправи, спокойно каза:

— Не, агай[1], не мога.

— Много ви моля. Имам неотложна работа, викат ме във Фрунзе.

Шофьорът пак ме погледна свъсено:

— Разбирам, но не се сърдете, агай. Никого не мога да взема.

Останах учуден. Кабината свободна, какво му струваше да вземе един човек?

— Аз съм журналист. Много бързам. Ще ви заплатя колкото поискате…

— Не е до парите, агай! — рязко ме прекъсна шофьорът и ядно ритна с крак колелото. — Друг път безплатно ще ви откарам, но сега… Не мога. Не се сърдете. Скоро ще пристигнат и други наши коли, всеки ще ви вземе, но аз не мога…

Навярно трябва да вземе някого по пътя, реших аз.

— Ами в каросерията?

— И там не може… Много се извинявам, агай.

Шофьорът погледна часовника си и забърза.

Крайно озадачен, свих рамене и погледнах с недоумение служителката от бензиностанцията, възрастна рускиня, която през всичкото време ни бе наблюдавала мълчаливо през прозорчето. Тя поклати глава, като че искаше да каже: „Недейте, оставете го на мира.“ Странно.

Шофьорът се качи в кабината, пъхна в устата си незапалена цигара и запали мотора. Той беше още млад, към тридесетгодишен, леко поприведен, висок. В паметта ми се врязаха жилавите му едри ръце на волана и очите с уморени, полуспуснати клепачи. Преди да подкара колата, той плъзна длан по лицето си и като въздъхна тежко, някак странно, тревожно погледна напред пътя, който се врязваше в планините.

Камионът замина.

Жената излезе от будката. Очевидно искаше да ме успокои.

— Не се тревожете, след малко ще заминете и вие.

Аз мълчах.

— Страда момъкът… Историята му е дълга… Преди време той живя тук, при нас, в базата на превала…

Не можах да изслушам докрай жената. Приближи се една победа, която пътуваше в същата посока.

След доста време настигнахме камиона — почти при Долонския проход. Той се движеше с много голяма скорост, кажи-речи, непозволена дори за опитните тяншански шофьори. Без да намалява скоростта на завоите, колата с бучене и рев летеше под надвисналите скали, стремително изкачваше нанагорнищата и отведнъж сякаш пропадаше, гмуркайки се в падините на пътя, след което отново се появяваше пред нас с развяващи се краища на брезента, които плющяха по страничните дъски.

Победата все пак взимаше преднина. Започнахме да го задминаваме. Аз се обърнах: какъв е тоя безразсъден човек, накъде лети така стремглаво? В това време плисна дъжд с градушка, както често се случва на превала. През полегатите шибащи струи на дъжда и градушката се мярна зад стъклото бледо, напрегнато лице със стисната между зъбите цигара. Въртейки рязко кормилото, ръцете му плавно и бързо се плъзгаха по волана. Никого нямаше нито в кабината, нито в каросерията.

Но скоро след завръщането ми от Нарин ме командироваха в Южна Киргизия, в Ошска област. Както винаги на нас, журналистите, времето все не ни стига. Дотичах на гарата тъкмо преди тръгването на влака, нахълтах в купето и не обърнах веднага внимание на пътника, който седеше, извърнал лице към прозореца. Той не се обърна и тогава, когато влакът вече усили ход.

По радиото предаваха музика: свиреха позната мелодия. Това беше киргизки мотив, който аз винаги си представях като песен на самотен конник в степта по здрач. Пътят му води далеко, степта е широка, той може да мисли и да си пее тихичко. Да пее за онова, което му е на душата. Малко ли мисли се раждат в главата на човека, когато остане насаме със себе си, когато наоколо е тихо и се чува само чаткането на копитата. Струните звънтяха приглушено като водата по гладките светли камъни в арък. В песента се казваше, че скоро слънцето ще се скрие зад хълмовете, синя прохлада безшумно ще се плъзне по земята, ще се залюлеят тихо, ръсейки прашец от тичинките си, синкавият пелин и жълтото коило край тъмнокафявия път. Степта ще се вслуша в песента на конника, ще си мисли и тихичко ще му приглася.

Може би някога конникът е минавал оттук, по тези места. Навярно също така е аленеел залезът над далечния край на степта, постепенно е догарял, а снегът по планинските върхове навярно също както сега, поглъщайки последните отблясъци на слънцето, е розовеел и бързо гаснел…

Навън зад прозореца прелитаха градини, лозя, тъмнозелени зашумени царевични ниви. Каручка с два коня, натоварена с прясно окосена люцерна, бързаше към прелеза. Тя се спря пред бариерата. Изпечен от слънцето малчуган със скъсана избеляла фланелка и навити над коленете крачоли се надигна от бричката, загледан във влака, усмихна се и замаха някому с ръка.

Мелодията удивително меко се вливаше в ритъма на движещия се влак. Вместо чаткането на копитата тракаха колелетата при сглобките на релсите. Моят съсед седеше пред масичката, заслонил лицето си с ръка. Имах чувството, че той също безгласно тананика песента на самотния конник. Не зная тъгуваше или мечтаеше, но в целия му вид имаше нещо печално, някаква непрегоряла мъка. Той толкова беше вглъбен в себе си, че не забелязваше моето присъствие. Опитах се да разгледам лицето му. Къде ли съм срещал този човек? Дори ръцете му са ми познати — мургави, с яки дълги пръсти.

И след миг си спомних: беше същият онзи шофьор, който не ме качи на камиона си. С това се успокоих. Извадих си книга. Имаше ли смисъл да му напомням за себе си? Сигурно отдавна вече ме е забравил. Малко ли случайни срещи имат шофьорите по пътищата?

Така пътувахме още някое време, всеки потънал в мислите си. Навън започна да се смрачава. Моят спътник реши да запуши. Извади цигари, въздъхна шумно, преди да драсне клечка кибрит. После вдигна глава, погледна ме учудено и тутакси се изчерви. Позна ме.

— Здравей, агай! — каза той, усмихвайки се виновно. Аз му подадох ръка.

— Надалеч ли отивате?

— Да… Надалеч! — Той бавно изпусна дима и като помълча, добави: — За Памир.

— За Памир ли? Значи, пътят ни е един. Аз за Ош… В отпуска или се местите на друга работа?

— Да, нещо такова… Ще запалите ли?

Пушехме и мълчахме. Като че ли нямаше и какво повече да говорим. Съседът ми отново се замисли. Седеше, обронил глава, и се полюшваше в такт с движението на влака. Стори ми се, че много се е изменил през времето, откак не го бях виждал. Отслабнал, лицето му се бе издължило, на челото три дълбоки резки, набръчкано. Сключените на носа вежди хвърляха мрачна сянка на лицето. Неочаквано моят спътник се усмихна тъжно и попита:

— Навярно оня път вие много ми се обидихте, агай?

— Кога, май че не мога да си спомня? — Не исках човекът да се чувствува неудобно пред мен. Но той ме гледаше с такова разкаяние, че трябваше да си призная.

— А-а… тогава ли… Дребна работа… Бях забравил. Какво ли не се случва по пътя. А нима вие още помните тоя случай?

— В друго време може би щях да забравя, но тоя ден…

— А какво се случи? Да не би авария?

— Как да ви кажа, авария нямаше, друго беше… — проговори той колебливо, като търсеше думите, но после се засмя, насили се да се разсмее. — Сега бих ви откарал с колата, където пожелаете, само че ето на и аз съм пътник…

— Нищо, конят хиляда пъти минава по една следа, може и ние пак да се срещнем някога.

— Разбира се, ако се срещнем, сам насила ще ви вкарам в кабината — тръсна глава той.

— Значи, обещавате? — пошегувах се аз.

— Обещавам, агай! — отвърна той поразвеселен.

— И все пак защо тогава не ме качихте?

— Защо ли? — повтори той и лицето му помръкна. Замълча, погледна надолу, приведе се над цигарата и ожесточено смукна дима. Разбрах, че не биваше да задавам този въпрос и се смутих, защото не знаех как да поправя грешката си. Той угаси угарката в пепелницата и с усилие промълви:

— Не можех… Сина си возих… Той ме чакаше тогава…

— Сина си? — учудих се аз.

— Работата беше такава… Разбирате ли?… Как да ви обясня… — Той отново запали цигара, за да потисне вълнението си, и изведнъж твърдо, поглеждайки ме сериозно в лицето, заговори за себе си.

Така чух разказа на шофьора.

Време имахме много — до Ош влакът пътува близо две денонощия. Аз не го подканвах, не го прекъсвах с въпроси: хубаво е, когато човек сам всичко си разказва, като отново преживява случилото се, размисля, понякога замлъква, недоизрекъл думата си! Но с големи усилия се сдържах да не се намеся в неговия разказ, защото по волята на случая и благодарение на вестникарската си професия, отвеждаща ме къде ли не, аз вече знаех някои неща за него лично и за хората, с които съдбата бе срещнала този шофьор. Бих могъл да допълня разказа му и много работи да обясня, но реших да сторя това, след като чуя всичко докрай. А после изобщо промених решението си. И смятам, че постъпих правилно. Чуйте разказите на самите герои на тази повест.

Бележки

[1] Агай (бук. по-голям брат) — почтително обръщение към по-възрастен. — Б.а.