Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от старокитайски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
sir_Ivanhoe ( разпознаване и финална корекц)
Форматиране и корекция
NomaD (2017 г.)

На десетата година от Юанхъ аз, Я-чжъ, съпровождах като писар лунсийския[1] гун[2] в похода към Цзинчжъу[3]. Но в Чанан всички високопоставени чиновници и учени му дойдоха на гости. На осемнадесето число от петия месец[4] лунсийският гун посрещна гостите на пир в своята резиденция край източното езеро. Когато насядаха, гунът каза:

— На младини съпровождах Синфън, когато се разхождаше, и съм запомнил някои странни случки оттогава. Бих искал да ви разкажа за това.

— Готови сме да слушаме — казаха гостите.

И лунсийският гун започна:

— Синфън беше от род на пълководец. Особени дарби нямаше. По-късно той заживя в Чанан, на юг от Пинканли[5], там беше купил от един влиятелен някога род обширен старинен дом на висока цена. Веднъж полегнал през деня, заспал и видял насън една хубавица да идва откъм западните колони на залата. Тя вървяла бавно с някакъв свитък в ръце и четяла на глас. Хубавицата била в старинна премяна, с високо вдигната коса, дълги вежди. Облечена била в дреха със затворена яка, широк везан колан и къса връхна дреха с широки ръкави.

— О, хубавице, откъде идвате при мене? — възкликнал зарадван Синфън.

— Това е моят дом — усмихнала се хубавицата. — Нали ме пуснахте под покрива, не е ли все едно откъде идвам?

— Бих искал да видя какво четете — рекъл Синфън.

— Аз обичам стихове и често си съчинявам — отговорила хубавицата.

— Дано имам щастие вие, хубавице, да не бързате много и да успея да хвърля поглед върху тези стихове.

Тогава хубавицата му подала стиховете и седнала на страничното легло. Синфън разгърнал свитъка и надникнал в първото му стихотворение. То било озаглавено „Песен за пролетното слънце“ и било само четири реда. Останалите стихотворения били дълги по няколко десетки реда.

— Вие сигурно ще поискате да си ги препишете — казала хубавицата, — но не преписвайте повече от едно.

Тогава Синфън станал, взел от масичката до източната[6] тераса изящна хартия за писане и преписал „Песен за пролетното слънце“. Стихотворението гласяло:

Броди чананска девойка, под слънцето пролетно скита.

Вред това пролетно слънце измъчва сърцето разбито.

Как да развее ръкави и „лък да опъне“? Не помни…

Дрехите свилени сякаш със есенен скреж са покрити.

Синфън свършил да преписва и попитал:

— Какво означава „да опъна лък“?

— Преди години моите родители ме караха да уча този танц.

Хубавицата станала, оправила си дрехата, разперила ръкави и направила няколко танцови стъпки, за да покаже на Синфън танца „да опъна лък“. Когато свършила, тя дълго проливала сълзи, докато най-сетне се сбогувала и си тръгнала.

— Искам да останете още малко — рекъл Синфън.

Но след миг тя вече си отишла.

Синфън се събудил и смътно си спомнил, че е станало нещо. Когато се преобличал, той намерил в ръкава си[7] това стихотворение и изумен си припомнил отново своя сън. Това се случило към средата на Чжънюан. По-късно Синфън ми го разказа.

Тогава военните инспектори, областните и околийски помощници и гостите на пира Ду Гу-сюан от Лунси, Лу Цзиен-цъ от Фанян, Чжан Ю-син от Чан-шан и Су Ди от Угун — всички въздъхнаха и казаха:

— Това би могло да се запише.

Затова аз, Я-чжъ, го записах, когато се върнах в къщи.

На другия ден някои закъснели гости — Гао Юн-чжун от Бохай, Вей Лян от Цзинчжао, Тан Ян от Цзинчан, Ли Юй от Гуанхан и Яо Хъ от Усин дойдоха при мене и отново се събрахме при Извора на светлия нефрит. Аз извадих написаното и им го показах. Тогава Яо Хъ рече:

— Моят приятел Ван Йен една нощ, в началото на Юанхъ, сънувал, че заминал в У[8] и вече дълго време служи при уския ван[9]. Веднъж той чул в двореца шум от колесница, свирки и флейти, удари на барабан. Казали, че погребват Сишъ[10]. Ванът непрестанно скърбял. Той издал заповед: гостите, които умеят, да съчинят погребална песен. Ван Йен веднага изпълнил заповедта. Неговият текст гласял:

Там, на запад, е У, там У ван е владетел.

В облак-книга чета писмената на феникс.

Над реките — мъгла, балдахини от бисер.

О, къде ли пръстта златни фиби ще скрие?…[11]

Виж, тревата хунеин[12] вред земята покрива.

Стъпала от нефрит свързват трите тераси,

но тук няма простор за чист пролетен вятър —

той не може отвя тази скръб безутешна…

Тези редове били поднесени и ванът много ги хвалил.

Когато се събудил, Ван Йен успял да запише този сън. Той беше от Тайюан[13].

Бележки

[1] Лунси — околия в днешната провинция Гансу.

[2] Гун — висша титла.

[3] Цзинжъу — област в днешната провинция Гансу.

[4] Месеците се дават по използувания тогава лунен календар.

[5] Пинканли, Пинкан — известен столичен квартал, населен с леки жени.

[6] Посоките в Китай и до днес се определят най-често според посоките на света.

[7] Дългите ръкави на дрехите обикновено се използуват за носене на дребни предмети.

[8] У — едно от древните китайски царства (средата на първото хилядолетие пр.н.е.).

[9] Ван — титла, означаваща (за дадения период) владетел на царство.

[10] Сишъ — знаменита красавица от древността.

[11] В така зададения въпрос освен прекия смисъл може да се търси и намек за това къде, според изискванията на геомантията, трябва да се избере място за погребение.

[12] Хунеин (букв. „Червено сърце“) — названието означава искрена преданост.

[13] Тайюан — град в днешната провинция Шанси.

Край