Включено в книгата
Оригинално заглавие
鶯鶯傳, ???? (Пълни авторски права)
Превод от старокитайски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
sir_Ivanhoe ( разпознаване и финална корекц)
Форматиране и корекция
NomaD (2017 г.)

Към средата на Чжънюан живеел младият Чжан, много кротък по характер, с изящни обноски и външност, със строги морални устои — не допускал нищо неблагоприлично. Понякога участвувал в разходки или гощавки, но сред шумното веселие, докато всички останали обръщали чаша след чаша, сякаш се страхували да не пропуснат нещо, Чжан ги следвал само привидно и никога не стигал до разпуснатост. Той бил на двадесет и три години, а още не знаел какво е жена. Онези, които знаели това, го разпитвали и той се оправдавал:

— Дън Ту-цзъ[1] не е бил любител на женската красота, а е буйствувал свирепо. Аз съм истински любител на женската красота, но не ми се е случвало да срещна такава красота. Как да го обясня? Изобщо, когато срещна нещо необикновено, винаги се привързвам с цялото си сърце, а това значи, че не съм от ония безчувствени и равнодушни хора.

И на разпитващите им ставало ясно.

Не след дълго Чжан заминал за град Пу. На десетина ли източно от Пу имало будистки манастир, наречен „Всеобщо спасение“. Чжан отседнал там. Случило се така, че там била и една вдовица от рода Цуй, която се връщала в столицата Чанан и пътят й минавал през Пу. Тя също отседнала в този манастир. По баща вдовицата Цуй била от рода Чжън. Чжан също водел потеклото си от рода Чжън. Проследили роднинските си връзки — оказало се, че вдовицата му се пада леля по майка.

Същата година в Пу починал Хун Чжън[2]. Той имал помощник, Дин Вън-я, който се отнасял зле с войниците, и те използували траура, за да се разбунтуват, започнали и големи грабежи сред жителите на Пу. Семейство Цуй носело със себе си значително имущество, имало и много слуги. Хората се изплашили, не знаели на кого да се опрат. По-рано Чжан бил в добри отношения с привържениците на пълководеца в Пу, той помолил някои по-дребни чиновници да се застъпят и така премеждията били избегнати. След десетина дни с указ на Сина на небето[3] безкористният пратеник Ду Цюе взел в свои ръце цялата власт във войската, издал заповед и войниците прекратили размириците.

Вдовицата Чжън, много благодарна на Чжан за добрината му, дала угощение и го поканила да седне на средата[4]. Тя пак му казала:

— Сираците на леля ви не загинаха — аз отглеждам невръстните си деца. За нещастие случихме се тук при тези големи размирици във войската и наистина сами едва ли бихме се опазили. Беззащитният ми син и младата ми дъщеря дължат живота си на вас. Може ли това да се сравнява с една обикновена добрина? Затова сега им давам възможност да се срещнат с вас, по-големия си брат, както го изисква приличието, и се надявам с това да се отплатим за добрината.

Тя повикала своя син на име Хуан-лан, десетинагодишно момче, много кротко и миловидно. После повикала дъщеря си:

— Излез да се поклониш на своя по-голям брат, той ти спаси живота.

Минало доста време, дъщерята отказвала да излезе — съобщила, че е болна.

— Твоят по-голям брат Чжай ти запази живота — казала ядосано Чжън, — иначе тебе щяха да те отвлекат. Как може да го отбягваш с такава неприязън?

Пак минало време, докато дъщерята излезе — всекидневни дрехи, ясен поглед, без никакви особени украшения, невдигнати в прическа кичури коса, паднали до веждите, съвсем изтрит от страните грим. Обликът й бил неизказано прекрасен, той вълнувал и трогвал със своето сияние.

Чжан бил поразен. Поздравил я най-благопристойно. Тъй като Чжън насила я накарала да излезе пред госта, дъщерята седнала до майка си с неподвижен поглед, крайно възмутена, тя сякаш едва се справяла със себе си.

Чжан попитал на колко е години. Чжън казала:

— Роди се през седмия месец на първата година от цикъла на сегашния Син на небето, а сега сме седемнадесета година от периода Чжънюан — значи, тя е на седемнадесет години.

Чжан се помъчил да я увлече в разговора — тя не отговаряла. Най-сетне угощението свършило.

Оттогава Чжан бил съвсем омаян, той искал да изрази чувствата си, но нямал повод за това.

Прислужничката на младата Цуй се казвала Хун-нян. Младежът я поздравявал крадешком три-четири пъти, а веднъж използувал удобен случай и й заговорил за чувствата си. Прислужничката се стъписала от изненада, после засрамена избягала. Чжан съжалил за стореното. На другия ден, когато прислужничката отново дошла, Чжан, обзет от стеснение, й се извинил и повече не говорил за онова, към което се стремял. Тогава прислужничката му казала:

— Думите ви, господарю, в никакъв случай не смея да предам, не смея дори да намекна. Но нали вие вече изяснихте роднините на Цуй[5]. Защо тогава не се възползувате от това и не поискате да се ожените за нея?

— Още от малък отбягвам жените — казал Чжан. — Дори тогава, когато съм бивал сред млади и богати безделници, никога не съм се заглеждал в жени. Досега аз винаги съм избягвал това. Но оня ден, още по време на гощавката, вече едва се сдържах. И ето, от няколко дни, тръгна — и забравям да спра, седна на трапезата — и забравям да ям, сутрин се боя, че няма да дочакам вечерта. А ако реша да се женя със сватовници, да пращам годежни дарове и да питам за името[6] — ще трябват повече от три месеца и тогава можете да ме търсите в сушената риба по пазарите. Защо ми говориш това?

Но прислужничката възразила:

— Цуй се отбранява с чистотата и предпазливостта си, така че дори онези, които тя уважава, не могат да я оскърбят с думи. Тя, разбира се, едва ли ще приеме плановете на една обикновена прислужничка. Но Цуй умее да пише и обича книгите, често се замисля дълбоко над някои глави и изречения и тогава за дълго я обземат омраза или любов. Вие се опитайте да й разкриете чувствата си със стихове и така да я развълнувате. Ако и така не стане, друг начин няма.

Чжан много се зарадвал, той веднага съчинил две стихотворения — „Пролетни думи“[7] — и ги дал на Хун-нян. Същата вечер Хун-нян дошла още веднъж, тя подала на Чжан лист изящна, изпъстрена с рисунки хартия за писма и казала:

— Цуй нареди да го донеса.

Заглавието на написаното там стихотворение било „Ясна луна през нощта на петнадесети“[8]. Стихотворението гласяло:

Срещен вятър полека вратата отваря.

Във пристройката западна чакам луната.

Сякаш вече е тука човекът нефритов[9]

На стената полюшнаха сенки цветята.

Чжан си обяснил донякъде намека в това стихотворение. Тази нощ била четиринадесета на втория месец. На изток от помещенията на Цуй имало цъфнало кайсиево дърво, по което човек би могъл да се покатери и да прескочи оградата. И през нощта на петнадесети Чжан се покачил на това дърво и прескочил. Стигнал до западната пристройка — вратата била открехната. Хун-нян спяла на леглото си. Младежът я сепнал и Хун-нян уплашено попитала:

— Защо сте дошли?

— Цуй ме вика с писмото си — излъгал Чжан. — Иди да й съобщиш за мене.

Не след дълго Хун-нян се върнала, повтаряйки:

— Иде, иде!…

Чжан едновременно се радвал и се страхувал, но си казал, че на всяка цена ще получи онова, което иска.

И Цуй дошла, но строго облечена, със суров израз, и почнала гневно да порицава Чжан:

— Добротата на по-големия брат, която спаси живота на моето семейство, е твърде голяма. Затова любещата ни майка ви повери беззащитния син и младата дъщеря. Но защо е трябвало да давате на моята неизпълнителна прислужничка непристойни стихове? Отначало ме спасявате от бедата и проявявате справедливост, а накрая сам искате да грабнете жертвата. Значи, замените една беда с друга — а каква е разликата между двете беди? Всъщност аз исках да премълча за тези стихове, но тогава щях да защитя разврата на един човек, а това е несправедливо. Ако ги покажех на майка си, това би значило да обърна гръб на благодеянието на един човек, а това е лошо. Бих ви предала няколко думи по прислужничката, но се боях, че истинският им смисъл няма да стигне до вас. Тогава реших да си послужа с кратка бележка — исках само да напиша и да обясня. Но пак се побоях, че по-големият брат може да се обиди. Затова си послужих с тези безнравствени груби стихчета, исках да ви накарам непременно да дойдете. Срамът от такава безнравствена постъпка не може да не ме измъчва! Единственото ми желание е да се сдържате в границите на приличието, да не се стига до разпуснатост!

Свършила да говори, обърнала се и си отишла Чжан дълго стоял объркан. После отново прескочил оградата и си тръгнал. Оттогава той бил съвсем разочарован.

Няколко нощи след това Чжан спял сам край верандата. Внезапно някой го събудил. Той се сепнал, надигнал се и видял, че е дошла Хун-нян с преметната завивка и възглавница в ръцете. Тя побутнала Чжан и казала:

— Иде, иде! Защо спите?!

Сложила възглавницата до неговата, а завивката — върху неговата и излязла. Чжан потъркал очи, седнал чинно и дълго седял така. Струвало му се, че сънува. Но той почтително чакал. Скоро пак се появила Хун-нян, придържайки младата Цуй. Цуй пристъпвала свенлива, изпълнена с очарование, толкова нежна и деликатна, че едва имала сили да се движи, нямало вече и следа от предишната й строга благопристойност. Това било на осемнадесети през нощта. Полегатите лунни лъчи, кристалноясни, озарявали с бледа светлина половината легло. Чжан бил във възторг, струвало му се, че е дошло безсмъртно същество — не можел да допусне, че тя идва от този свят. Минало доста време, камбаната на манастира ударила — наближавало да съмне, Хун-нян подканяла да си тръгват. Цуй тъжно заплакала, тя сякаш се колебаела. После си тръгнала, отново подкрепяна от Хун-нян. През цялата нощ двамата не си продумали. Чжан станал, щом се развиделило, и се попитал със съмнение: „Сън ли беше това?“ Но когато разсъмнало, той видял следи от пудра на рамото си, усетил благоухания в дрехите си, а по завивките сякаш още проблясвали сълзи.

Минали десетина дни, Чжан не знаел повече нищо за нея. Той съчинил ода от тридесет рими[10] — „Среща с безсмъртната“, но преди да я довърши, неочаквано дошла Хун-нян. Тогава той й дал одата, за да я предаде на Цуй. От този момент Цуй пак го допуснала при себе си. Сутрин скритом излизал, вечер скритом влизал. Така прекарали заедно в споменатата вече западна пристройка почти един месец. Чжан често питал как би се отнесла към това Чжън. Тогава Цуй казвала:

— Все едно ми е, аз не мога иначе.

И повече не искала да говори за това.

Скоро младият Чжан трябвало да замине за столицата Чанан и предварително обяснил на Цуй положението. Тя като че ли не възразявала, но печалният й вид можел да трогне всекиго. Последните две нощи преди тръгването двамата не могли да се видят. Чжан потеглил на запад.

След няколко месеца той отново пристигнал в Пу и те отново се срещали у семейство Цуй.

Цуй умеела изкусно да пише[11], обичала и да съчинява. Чжън неведнъж искал, но така и не могъл да прочете нещо от това. Често я подбуждал, като й показвал свои съчинения, но тя не им обръщала особено внимание. Изобщо Цуй се отличавала с това, че имала забележителни способности, а си давала вид, че не умее; била остроумна и красноречива, но в разговор немногословна. Изпитвала към Чжан много дълбоки чувства, но никога не свързвала чувствата с думи. Дори когато я обземала безмерна тъга, тя умеела да я прикрие. Изобщо в израза й рядко забелязвали радост или гняв. Понякога, когато била сама нощем, свирела на цин[12] и печалните мелодии пораждали тъга. Веднъж Чжан приближил крадешком, чул я, поискал пак да слуша, но тя повече не свирила. Сега Чжан бил още по-очарован от нея.

Скоро се наложило Чжан пак да замине на запад — наближавало времето на държавните изпити[13]. Вечерта преди заминаването той не говорил вече за чувствата си, само въздишал печално, седнал до Цуй. Цуй вече тайно узнала, че ще се разделят и му казала почтително и спокойно с приятния си глас:

— Да се започне с разпуснатост и да се свърши с изоставяне — така става обикновено. Аз не смея да ви мразя. Но навярно би трябвало, щом вие дадохте воля на чувствата си, пак вие да сложите край и да проявите добротата си. Тогава ще удържим нашата клетва за вярност до гроб. А сега защо трябва така дълбоко да изживявате това пътуване? Вие не сте радостен, а аз нямам начин да ви дам спокойствие. По-рано често казвахте, че свиря добре на цин. Тогава се стеснявах и не можех да го направя. Но сега вие заминавате и аз ще изпълня желанието ви.

Тя наредила да избършат праха от цина и започнала да свири встъплението към „Дъгоцветна дреха от пера“[14]. Но не изсвирила и няколко тона, и печални звуци внесли ропот и смут, истинската мелодия станала неузнаваема. Всички наоколо почнали да въздишат и да плачат. Цуй, изплашена, спряла да свири, захвърлила цина, сълзите й бликнали, тя избягала при майка си, вдовицата Чжън, и вече не се върнала. На другата сутрин Чжан потеглил.

На следната година, след като не удържал победа в литературното сражение, Чжан останал в столицата. Той пратил на Цуй писмо, в което надълго описвал чувствата си. Отговорът на Цуй, предаден тук грубо и неумело, гласял:

„С благоговение чета пристигналата вест — вашата нежност и обич са твърде дълбоки. У мене се преплитат нежните чувства на радост и печал. Много мило е от ваша страна, че ми пращате и кутия с украшения за глава и пет цуна червило, като ми пожелавате да кича главата си и да крася устните си. Благодарна съм за особено голямата милост, но за кого да се крася? Гледам тези неща и скръбта ми расте, редуват се само печал и въздишки. Горещините преминаха и за вас сега е по-добре да останете на работа в столицата, пътят за издигане е в спокойствието. Жалко е само, че аз, нищожният човек, завинаги ще бъда изоставена. Какво бих могла да кажа, щом това е съдба? Вие заминахте, есента вече дойде, а аз съм съвсем объркана, сякаш съм изгубила нещо. Сред глъчка и шум понякога се заставям да говоря и да се смея, но през пустите самотни нощи сълзите ми се леят непрекъснато. Дори когато заспя, често ме души плач от мисли за тъжната раздяла. Понякога ми се струва, че всичко е както преди, че тайната ни среща още не е свършила, но аз трепвам — и всичко изчезва. Половината постеля е сякаш още топла, а оня, за когото мисля, е много далеч. Струва ми се, че се разделихме вчера — всичко отмина толкова бързо с изтеклата година! Чанан е място на удоволствията, където много неща привличат, възбуждат чувствата. Какво щастие е това, че вие не забравяте мене, далечната, нищожната, и не ви омръзва да мислите и да се грижите за мене! Аз нямам с какво да ви се отблагодаря. А на клетвата до гроб аз ще бъда вярна и няма да й изменя. Нашата роднинска връзка ви доведе на гощавката заедно с мене. Подмамена от прислужничката, аз стигнах до непозволителна искреност. Чувствата между двама млади не могат да се сдържат. Вие проявихте трогателната настойчивост на оня, който свирил на цин[15], а аз, нищожната, нямах твърдостта на онази, която хвърлила совалка[16]. И на една постеля с вас аз бях обзета от дълбоко чувство на преданост. Моите жалки чувства към вас ще си останат завинаги. Как можех да предположа, че като ви видя, няма да мога да сдържа чувствата си! Стигнах до позора сама да ви се обрека и вече няма да подам на другиго превръзката за глава[17]. До смъртта си ще изпитвам огорчение от това и ще сдържам въздишките си, но защо да говоря за тези неща!…

Ако вие, човеколюбив и чувствителен човек, бъдете снизходителен към мене, нищожната, аз дори след смъртта си ще ви бъда благодарна както приживе. Но ако у вас, благородния, чувството е недостатъчно, ако вие се откажете от малкото и тръгнете след голямото, ако сметнете предишното ни сближаване за позорна постъпка, а клетвите — за заслужаващи пренебрежение, тогава, дори когато изтлея и изчезна, предаността ми към вас ще остане, аз ще се нося с вятъра, ще падам с росата и пак ще ви доверявам своята чистота. Тук изливам докрай искреното си чувство, което ще запазя и приживе, и след смъртта. Навеждам се над хартията и ме душат ридания, невъзможно ми е да изразя чувствата си. Бъдете много внимателен, пазете се! Пращам ви една нефритова халка[18], с която съм си играла като дете — нека ви служи за украшение. Нека нефритът ви предаде своя блясък, твърдост и неизменност, а халката — своето непрекъснато постоянство. Пращам ви още гранче насметена коприна и една мелничка за чай от пропъстрен бамбук[19]. Тези предмети не заслужават да се гледа на тях като на ценности, с тях искам да кажа, че бих желала вие да сте естествен и неподправен като нефрит, а волята ви — постоянна и цялостна като халка. Върху бамбука има следи от моите сълзи, тъгата ме обвива като насметена коприна. С тези вещи аз изразявам чувствата си, желанието си да бъдем свързани вечно. Със сърце съм близо до вас, тялом съм далеч, кога ще се срещнем, не се знае. Но ако скритият ни ропот се слее в едно, и през хиляди ли ние духом ще бъдем пак заедно. Пазете се много! Пролетните ветрове са зли, хранете се, за да се чувствувате добре. Бъдете предпазлив в думите си, пазете се, а за мене, нищожната, няма защо да мислите твърде много!“

Чжан показал това писмо на свои познати и доста от съвременниците му знаели за него… Известният Ян Цзю-юан[20], който обичал да съчинява, написал четиристишието „Стихове за младата Цуй“, което гласяло:

Да се сравнява не може нефритът с Пан-лан[21] яснолики. Изпод снега орхидеи подире си слънцето вика. Ето, талантът разгулен обзет е от пролетна нега. А Сяо-нян[22] над писмото тъгува и сълзите бликат.

А Юан Чжън от Хънан продължил започнатата от младия Чжан ода и написал стихове от тридесет рими — „Среща с безсмъртната“, които гласели:

Свети млада луна през бамбукови щори,

вън, във синия здрач, рой светулки се стрелкат.

Вече плахо просветват далечни простори,

зеленеят по-ярко дръвчетата в двора.

Дракон-вятър свисти през бамбука във парка,

песента на луан[23] люшва туна[24] догоре.

Като лека мъгла падат тънки коприни,

звънва накит-нефрит, със ветреца говори…

Жезъл пурпурен грей — мина Златната майка[25]

и нефритов отрок[26] горе облака пори.

Тази нощ прави хората тихи, смълчани,

с тъжен ромон на дъжд утринта се разтвори.

Грейват шити пантофки със бисерен блясък,

везан дракон пред цвете сияйно спи морен.

Феникс-накит, игли[27] от нефрит скъпоценен…

Плащът пурпур и ясна дъга е затворил.

— Аз от езеро светло нефритово[28] ида,

а отивам в лазурен дворец чудотворен.

— Аз бях тръгнал на север от Ло, но неволно

тук, на изток, към къщата Сун свърнах морен.

Отначало задевките плахо посреща,

после тайно съчувствие сменя отпора.

Виж — криле на цикада — коси непокорни,

а пристъпи ли — блясък забулва простора.

Тя извива лице — и се сипят снежинки,

във леглото обгръщам коприна отгоре.

Пърхат ян и юан[29], неразделни до края,

фей, във клетка със цуй[30], гали свойта изгора.

Нежен свян е събрал, свил е черните вежди,

пламък алени устни стопи и притвори.

Това тяло струи аромат орхидеен,

в гладкост кожата може с нефрита да спори.

Няма сила тя вече ръка да помръдне,

след насладата бурна надви я умора.

Пот на бисерни капки струи по челото,

разпиля се косата — глава тя обори.

Колко радост щастливата среща ни даде!

Ала чуй — пета стража удари и скоро

тази среща ще свърши. Печална раздяла!

Непосилна… Но можем ли нещо да сторим?

Чисти думи на вярност във клетва изричаш,

ала в облика дивен стаена е горест,

Дар ми даваш — халка, да ни свързва навеки,

шнурче с възли за общите чувства говори.

Вместо пудра — сълзи, огледалцето казва.

Над светилника блед пеперуди се вият.

Просветлява навън, още меко, безсилно.

Виж, и слънцето тръгва — нагоре, нагоре…

Аз потеглям към Ло. Пее флейтата нежно,

бродя в стръмната Сун аз, свирач неуморен.

Мойта дреха попи аромата на мускус

и червило открива в постелята взора.

Там, край бента, тревата е гъста и мека,

в унес виждам Пънлай[31] — днес така ми се стори.

Цинът скромен зове като жерав печален,

чака бистрата Хан своя лебед[32] по-скоро.

Не прорязва човек висините небесни.

Трудно можеш преброди и морски простори.

Облак-скитник къде ли да спре да почине!

И стои Сяошъ[33] още в кулата горе…

Всички приятели на Чжан, които чули това, били изумени, но самият Чжан решил да прекъсне тези отношения. Юан Чжън, който бил особено близък с Чжан, го попитал за причината. Чжан отговорил:

— Обикновено онези, които небето е надарило с дивна красота, неизбежно погубват ако не сами себе си, то другите. Ако младата Цуй сполучи и намери богатство и знатност, тя ще използува любовта към нея и своята красота, но не за облак и не за дъжд[34], тя ще бъде дракон цзяо[35], ще бъде чудовище чъ[36] — не мога дори да си представя в какво би могла да се превърне тя. Инският Син, чжъуският Ю[37] са владели безброй страни, имали са огромна власт, но поражение им е нанесла жена. Народът им се разпръснал, те самите били убити и оттогава до ден-днешен са за позор и присмех на цялата Поднебесна. Моята добродетел се оказва недостатъчна да надделее на гибелната омая, затова аз сдържам чувствата си.

И всички присъствуващи въздъхнали дълбоко.

След година и нещо Цуй вече поверила съдбата си на другиго, Чжан също се оженил. Веднъж той минавал покрай дома й и съобщил чрез нейния съпруг, че иска да я види братовчедът й по майка. Съпругът предал това, но Цуй не пожелала да излезе. Скръбните мисли на Чжан били така искрени, че проличали в израза на лицето му. Цуй узнала за това и тайно съчинила стихове, които гласели:

Аз оттогава посърнах и бързо линей хубостта ми,

Мисля, премислям… Отдавна скръбта на легло прикова ме.

Свян ме възпира да стана — за близките вече нехая.

вий да не видите искам как крея след тая измама.

Но тъй и не се срещнала с него. След няколко дни Чжан трябвало да заминава и тя пак съчинила стихотворение за раздялата:

Мен оставихте, знам. Нищо няма да кажа.

А бе време — със вас се обичахме даже…

Пожалете с предишната нежност оная,

гдето днес е при вас — нея скръб да не смаже…

Оттогава те вече нищо не узнали един за друг.

Повечето от съвременниците очаквали, че Чжан ще осъзнае вината си. При срещи с приятели аз често подкачах тази тема, за да накарам онези, които знаят тази история, да не вършат това, а онези, които го вършат — да не се поддават на заблудата.

През деветия месец от първата година на Чжън-юан управителят Ли Гун-чуй пренощува в моя дом в Цзинанли и говорихме пак за това. Гун-чуй уверено нарече тази история необикновена и я изложи в „Песен за Ин-ин“. Малкото име на Цуй беше Ин-ин, затова и Гун-чуй озаглави написаното по този начин.

Бележки

[1] Дън Ту-цзъ — герой от едноименната поема на Сун Юй (III в. пр.н.е.). Накратко съдържанието на поемата е следното: Дънту обвинил Сун Юй пред императора, че е сластолюбец. Тогава Сун Юй се оправдал, като казал: „Най-хубави в Поднебесната са момите от царство Чу, а най-хубави в Чу са момите от нашето село. Най-голямата хубавица в нашето, село ми е съседка, тя по цял ден поглежда към мене, но аз не й обръщам внимание. А жената на Дънту е рошава, редкозъба, изгърбена, кривокрака и въпреки това му е родила пет деца. Кой тогава е по-голям сластолюбец?“ Името на Дън Ту-цзъ е станало нарицателно за развратни и порочни личности.

[2] Хун Чжън — известен пълководец от епоха Тан.

[3] Син на небето — един от начините да бъде назован императорът (произнасянето на името му е било забранено).

[4] Поканила го да седне на средата — когато се приемат уважавани гости, един от начините за изразяване на това уважение е да им се предостави почетно място — по средата на помещението, в което ги канят.

[5] При сватба като сватове обикновено, се пращат роднини на девойката. Освен това може да се предположи, че фразата съдържа намек за знатността и богатството на роднините.

[6] Според обичаите, преди двама млади да се оженят, от страна на момъка пращат човек да поиска името на девойката. Близките на девойката трябва да напишат върху червена хартия името и рождената дата и след това чрез гадаене и хороскопи да се провери съответствието на рождените дати, имената и пр.

[7] Пролетни думи — йероглифът „чун“ (пролет) в много случаи се употребява като символ на любов. В дадения случай скритият смисъл на заглавието е „Любовни думи“.

[8] На всеки петнадесети ден от месеца по лунния календар има пълнолуние.

[9] Нефритът, един от най-ценените камъни в Китай, често се използува при положителна оценка или характеристика. В дадения случай става дума за красавец.

[10] Ода от тридесет рими — размерът на стиховете в китайската поезия се определя освен по брой на редовете и по брой на римите, като при това броят на римите обикновено не съответствува на броя на редовете.

[11] Умелото писане на йероглифи е един от белезите на висока култура у китайските интелигенти. Известни са много имена на древни и по-нови китайски калиграфи.

[12] Цин — струнен музикален инструмент, вид цитра, доста дълъг, обикновено се слага на специална подставка, за да може да се свири.

[13] Става дума за изпитите, с които се определят най-подходящите кандидати за държавни служби.

[14] Известна по онова време мелодия.

[15] Оня, който свирил на цин — става дума за поета Съма Сянжу (II в. пр.н.е.), който увлякъл бъдещата си жена с великолепно свирене на цин и я пленил до такава степен, че тя избягала заедно с него — нещо недопустимо за китайската жена от онова време, още повече като се има пред вид, че тя била вдовица.

[16] Онази, която хвърлила совалка — според преданието, за да противостои на настойчивия си възлюбен, една девойка хвърлила към него совалката и му счупила два зъба.

[17] Превръзка за глава — принадлежност на мъжкия костюм, предназначена, заедно с шапката, да придържа косата. Подаваща превръзката за глава — тук очевидно — съпруга.

[18] Халка — може да се предположи, че става дума за един от обичаите: когато двама влюбени се разделят, всеки от тях взема по една вещ от чифт предмети, обикновено обици. Специални указания за това в текста на новелата няма.

[19] Пропъстрен бамбук — среща се и днес в отделни райони на Китай. Според легендата жените на древния император Шун след смъртта му го оплаквали така горчиво, че когато сълзите им закапали върху бамбука, оставили следи.

[20] Ян Цзю-юан — поет, съвременник на автора на новелата Юан Чжън.

[21] Пан-лан — поет, известен със своята красота и разпуснатост.

[22] Сяо-нян — име, станало нарицателно за хубавица.

[23] Луан — вълшебна птица с червени пера.

[24] Тун (или утун) — дърво. Понякога се превежда „павлония“.

[25] Златна майка — едно от названията на популярното божество Сиванму (Майка на западните царе).

[26] Нефритов отрок — свръхестествено същество, слуга в двореца на небесния владетел.

[27] Игли — става дума за игли за коса.

[28] Може да се предположи, че става дума за Яочъ — Нефритовото езеро, край което живее божеството Сиванму.

[29] Юан и ян — птици от рода на патиците. Юан е мъжка, а ян — женска. Тъй като те вървят винаги заедно, станали са символ на неразделни съпрузи.

[30] Фей и цуй — червени птички. Фей е мъжка, цуй — женска. Също символ на неразделни влюбени или съпрузи.

[31] Пънлай — един от островите, населени с безсмъртни, където според влюбения би трябвало да се върне неговата божествено красива любима.

[32] Споменаването на лебеда има двояко значение: от една страна, като поетичен образ, а от друга — като знак, вестител на писмо или символ на самото писмо.

[33] Сяошъ — известен флейтист от древността, който благодарение на изкуството си се издигнал в небето.

[34] Облак и дъжд — традиционен символ на съвъкупление.

[35] Цзяо — вид дракон, който прилича на змия, четирикрак и огромен.

[36] Чъ — чудовище.

[37] Син или Чжъу — император при династия Шан (Ин) (XIII-XII в. пр.н.е.) и Ю, император при династия Чжъу (XII-III в. пр.н.е.) — императори, обявени от официалната конфуцианска версия за носители на всякакви пороци. За Ю например е запазено следното предание: любимата му наложница Бао Съ никога не се засмивала. За да я разсмее, Ю заповядал да запалят сигнални огньове за тревога по бойните кули на града. Околните владетели се втурвали да му помагат. При вида на общото объркване и суетене Бао Съ се засмяла. Този път тревогата била фалшива. Но когато след време Ю запалил огньове, за да вика съседите си на помощ, никой не се отзовал, решили, че това е пак забавление за Бао Съ и Ю бил убит. Имената на Син и Ю, станали почти нарицателни, се използували често при случаи, когато трябва да се окачестви и разобличи злото.

Край