Включено в книгата
Оригинално заглавие
任氏傳, ???? (Пълни авторски права)
Превод от старокитайски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 2 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe ( разпознаване и финална корекц)
Форматиране и корекция
NomaD (2017 г.)

Жън била лисица-омайница[1].

Имало един виден чиновник Вей, на име Ин, девети поред в рода си, внук на вана Вей от град Синан. На младини той западнал, увлякъл се от виното. Зетят на неговия чичо се казвал Чжън, шести в рода си, името му не помня. Преди време той често и майсторски фехтувал. Обичал също виното и жените, но бил беден, без близки и разчитал изцяло на рода на жена си. Двамата с Вей Ин се сприятелили и навсякъде били неразделни.

Едно лято — през шестия месец на деветата година на Тиенбао[2], Вей Ин и Чжън тръгнали по улиците на Чанан, смятали да отидат да пият в квартал Синчанли. Като стигнали на юг от улица Сюанпин, Чжън казал, че има работа и помолил Вей Ин да продължи сам до мястото, където смятали да се черпят, като обещал да отиде по-късно. Вей Ин на бял кон тръгнал на изток, а Чжън на магаре — на юг. Минал през северните порти[3] на улица Шънпин и неочаквано срещнал три жени да вървят по средата на пътя. Средната била с бели дрехи, истинска хубавица. Като я видял, Чжън, изумен и възхитен, шибнал магарето си. Той ту минавал пред нея, ту оставал зад нея, искал да я позакачи, но не смеел. Жената току му хвърляла нежни погледи, сякаш да покаже благосклонността си.

— Такава хубавица, а върви пешком, защо така? — пошегувал се Чжън.

Жената с белите дрехи се засмяла:

— Щом има такива, които, вместо да предложат на мене, сами яздят, какво ми остава, освен да вървя пешком?

Чжън казал:

— Жалката езда не е достойна да замени стъпките на хубавицата, но аз съм готов веднага да ви предложа. А на мене ми стига и това да вървя след вас.

Двамата се спогледнали и се разсмели. Спътничките на жената също ги насърчавали, докато накрая двамата се почувствували съвсем свободно. Чжън вървял с жените на изток чак до Градината на веселите разходки. Вече се смрачило. Той видял някакво жилище, заобиколено от измазана с пръст стена с широка порта за кола и внушителни сгради вътре. Жената с белите дрехи тръгнала да влиза, погледнала Чжън и казала:

— Ако обичате, почакайте малко — и влязла.

Една от прислужничките, които я придружавали, спряла до преградата на портата[4] и го попитала как се казва, кой е поред в рода си. Чжън й казал и също я разпитал за жената. Тя отговорила:

— Казва се Жън и е двадесета в рода си.

След малко го поканила да влезе. Чжън вързал магарето си до портата, сложил си шапката върху седлото. Отначало видял една жена, над тридесетгодишна, която го посрещнала. Това била по-голямата сестра на Жън. Наредила светилници, сложила ястия, поднесли им и те изпили по няколко чаши вино. Тогава влязла Жън, освежена и разведрена. Пили доста и било много весело. Легнали си късно през нощта. Грациозната прелест и красота на Жън, песните и смехът, обноските, постъпките — всичко било възхитително, просто невероятно за обикновен човек. Наближило утрото и Жън казала:

— Би трябвало вече да си отивате. Моят по-малък брат има връзки с цзяофана[5], той заема длъжност в южния я[6] и сутрин става рано, за да излезе, затова не бива да се бавите.

Тогава уговорили следващата среща и Чжън си тръгнал. Стигнал до портите на улицата, но те били още затворени. До портите живеел един чуждоземец, който продавал питки. Той тъкмо окачил фенера си и разпалвал огъня. Чжън седнал под неговия навес — да си почине и да почака, докато ударят барабана[7] — и заговорил със собственика. Посочил му мястото, където преспал, и го попитал:

— Като тръгнеш на изток оттук и като завиеш, ще видиш едни порти — чии са сградите там?

— Там има съборени стени и запустяло място, няма никакви сгради — отговорил собственикът.

— Аз току-що минах оттам — възразил Чжън, — защо ми казваш, че няма?

И почнал упорито да спори с него. Накрая собственикът проумял и казал:

— А-а! Зная ги. Вътре има една лисица, дето често примамва мъже да нощуват с нея! На мене три пъти ми се случва да я видя. Сега и вие ли я срещнахте?

Чжън пламнал от срам и излъгал:

— Не.

Като разсъмнало, той се върнал да погледне пак това място и видял, че измазаната с пръст стена и широките порти са си както преди. Надникнал вътре — всичко буренясало, изоставено, само една запустяла градина.

Прибрал се той, видял се с Вей Ин. Вей Ин почнал да го упреква, че не дошъл на срещата. Чжън не се издал, оправдал се с друга работа. Но като си спомнил за очарованието на Жън, веднага му се поискало пак да я види, преживяното си оставало, то било незабравимо.

Минали десетина дни. Веднъж, като се разхождал, Чжън стигнал до дрехарите на западния пазар. Внезапно му се мярнала Жън, придружавали я предишните прислужнички. Чжън бързо я повикал. Жън се обърнала, завъртяла се в гъстата тълпа, за да се скрие. Чжън почнал да си пробива път напред, като продължавал да вика. Тогава тя застанала с гръб към него, закрила се с ветрилото си и казала:

— Вече знаете всичко, защо приближавате до мене?

— Че какво лошо има в това, ако зная? — отговорил Чжън.

Тя казала:

— Това е срамно, аз просто нямам очи да ви погледна.

— Толкова мислих за вас, не е ли жестоко да ме изоставите? — попитал Чжън.

Жън отговорила:

— Как смея да ви изоставя, страх ме е само, че ще ви бъде противно да ме видите.

Тогава Чжън дал клетва, за да подсили думите си. Жън се обърнала с лице към него, махнала ветрилото и ослепителната й красота блеснала както преди. Тя казала на Чжън:

— Сред хората има не една и не две такива хубавици като мене, само че вие досега не сте ги познавали. А в мене няма нищо изключително.

Чжън я помолил за втора радостна среща. Тя отговорила:

— Обикновено хората се отвращават и избягват такива от нашата порода не за друго, а защото ние им причиняваме вреда. Но аз не съм такава и ако не съм ви противна, бих искала докрай да ви поднасям кърпата и гребена[8].

Чжън обещал да намери място да я подслони. Жън казала:

— На изток оттук има сгради с големи дървета помежду, улиците са тихи, там може да се наеме жилище. Ами оня, с когото по-рано бяхте на юг от улица Сюанпин и който тръгна на изток, яхнал на бял кон, не е ли брат на жена ви? У дома му има много и различна покъщнина, той би могъл да ви даде назаем.

По същото време чичовци на Вей Ин заминали по служба из различни краища на страната и при него била струпана покъщнината от цели три къщи — да я пази. Чжън разпитал за жилището, както му казали, навестил и Вей Ин, за да заеме от него това-онова. Вей Ин попитал за какво му е. Чжън казал:

— Наскоро се сдобих с една хубавица, наех й вече къща и искам да й приготвя покъщнина.

Вей Ин се засмял:

— Като те гледам, тебе сигурно те е подмамило някое плашило. Каква ще е тая невиждана хубавица?

Но му дал всичко — завеси, легла, рогозки, а после накарал един от слугите си, умен и съобразителен, да тръгне подир Чжън и да огледа. Скоро слугата се върнал тичешком, задъхан и облян в пот. Вей Ин го посрещнал с въпрос:

— Видя ли я?

И веднага попитал пак:

— Как изглежда?

— Невероятна! — казал слугата. — Поднебесната още не е виждала такава.

Между роднините на Вей Ин имало доста хубавици от рода на жена му, пък и самият той отдавна си походвал и познавал много хубавици. Затова попитал:

— По-хубава ли е от еди-коя си?

— Не може и да се сравнява с нея!

Вей Ин изброил вече четири-пет красавици, а слугата все отговарял:

— Не може и да се сравнява.

По онова време ванът У имал една дъщеря, шеста в рода, по-малка сестра на жената на Вей Ин, прекрасна като фея, в рода я смятали за първа по красота. Вей Ин попитал:

— По-хубава ли е от шестата дъщеря на вана У?

И пак му отговорили:

— Не може и да се сравнява с нея.

Тогава Вей Ин плеснал е ръце и рекъл изумен:

— Възможно ли е да има в Поднебесната такъв човек?

Той бързо наредил да му донесат вода, измил си врата, сложил си превръзката за глава, намазал си устните и тръгнал. Когато стигнал там, Чжън не бил в къщи. Вей Ин влязъл през портата и видял едно момче-слуга с метла в ръцете да мете, а една прислужничка — да стои до вратата. Нищо друго не виждал. Той викнал на момчето. То се засмяло и отговорило:

— Няма ги.

Вей Ин се огледал, погледал и към стаите и видял, че изпод вратата се подава червена пола.

Нахълтал вътре, почнал да се озърта — и видял Жън, която се криела зад вратата. Вей Ин я измъкнал оттам на светло и я разгледал — хубостта й надминавала всичко, което разказвали за нея. Страстта на Вей Ин пламнала буйно, той обхванал Жън и почнал да я оскърбява, но тя не се поддавала. Нетърпеливият Вей Ин искал да я покори със сила и тогава тя казала:

— Покорявам се. Моля ви да ме пуснете за малко.

Но след като Вей Ин се съгласил, тя почнала да се брани и да се съпротивлява както в началото; това се повтаряло три-четири пъти. Тогава Вей Ин напрегнал всички сили. А силите на Жън вече свършвали, пот като град се леел от нея. Тя сама преценила, че това е неизбежно, отпуснала се и повече не се съпротивлявала, но станала много печална. Вей Ин попитал:

— Защо не си весела?

Жън въздъхнала дълбоко и рекла:

— Горкият Чжън!…

— Защо казваш това? — попитал Вей Ин.

А тя отговорила:

— Чжън има шест чъ снага, а не може да защити една жена — нима това е истински мъж? Вие от малък сте знатен и богат, имали сте вече много хубавици, такива като мене сте срещали цели тълпи. А Чжън е беден, не е знатен. За онова, което се нарича удоволствие, той има само мене и нищо повече. Жестоко е да имате в излишък, а да ограбвате онези, на които не достига! Мъчно ми е, че той е беден, не може да стъпи сам на краката си, носи ваши дрехи, яде ваше ядене и затова напълно зависи от вас. Ако получаваше свое, пък макар и трици, нямаше сега да се стигне до това.

Вей Ин бил благороден и справедлив човек, като чул тези думи, той веднага я пуснал. Прибрал полите на дрехите си, поклонил се и благодарил:

— Не смея.

Скоро дошъл Чжън и се зарадвал, че се вижда с Вей Ин.

Оттогава Вей Ин давал на Жън всичко — дърва, ориз, други продукти. А когато Жън трябвало да излиза, винаги имала каляска с коне или паланкин. Вей Ин се разхождал с нея всеки ден и това било за него голяма радост. Всяка среща била много приятелска, двамата си позволявали всичко, но до едно — до разпътство — никога не стигали. Вей Ин я обичал, ценял я, нямало нищо, което да пожали за нея, и никога нищо не забравял да й даде — нито ядене, нито пиене. Жън разбирала неговата привързаност и му благодаряла:

— Неудобно ми е, като виждам колко е силна вашата любов. Виждам също, че аз, нищожната, не съм в състояние да ви отговоря с благосклонност. А пък и не бива да бъда неблагодарна към Чжън, затова не мога да ви дам радост. Аз съм от Цин, родена съм и съм израснала в град Цин. В моя род всички са музиканти, а от роднините ми мнозина са любими наложници, затова имам връзки с всички обитателки на кривите улички[9] в Чанан. Ако има някоя хубавица, която ви привлича, но не можете да я достигнете, аз мога да ви я доведа. Бих искала с това да ви отплатя за добрината.

— Ще бъда много щастлив! — казал Вей Ин.

По това време на пазара имало една жена, която търгувала с дрехи, на име Чжан петнадесета. Тя имала много хубава, привлекателна фигура и Вей Ин често й се любувал. Затова той попитал Жън познава ли я. Тя отговорила:

— Това е моя по-малка братовчедка, лесно ще я спечелим.

И след десетина дни я довела.

Не минали няколко месеца, и жената омръзнала на Вей Ин, той доставил. Жън казала:

— Жените от пазара лесно се печелят, не си струва да правите усилия. Но може да има някоя скрита от хорските очи, за която е по-трудно да се измисли нещо — тогава само ми кажете, готова съм да дам всичкия си ум и сили.

Вей Ин казал:

— Вчера, по време на Студеното ядене[10], се разходихме с двама-трима приятели до храма Цянфусъ и видяхме как пълководецът Дяо Миен прави помен в залата на храма. Там имаше една свирачка на шън[11], на години два пъти по осем, с коса, увиснала от двете страни над ушите, необикновено грациозна и прелестна. Не я ли познавате?

— Това е любимата прислужничка. Нейната майка е по-голяма сестра на наложницата. Ще можем да я измолим.

Вей Ин й се поклонил до земята. Жън му обещала. Тя почнала да ходи често в дома на Дяо. След месец и нещо Вей Ин я заподканял, заразпитвал я за плановете й. Жън му поискала два топа коприна за подкуп. Вей Ин веднага й дал.

След още два дена, когато Жън и Вей Ин заедно се гощавали, Дяо Миен пратил един слуга на вран кон да потърси Жън. Тя чула, че я викат и с усмивка казала на Вей Ин:

— Нарежда се.

Оказало се, че отначало Жън пратила на любимата прислужничка болест и нито игли[12], нито лекарства могли да помогнат. Майка й и Дяо Миен били крайно огорчени и решили да търсят баячка. Жън тайно подкупила баячката, като я накарала да посочи нейното жилище и да каже, че ако болната отиде там, веднага ще има подобрение.

Затова, щом видяла болната, баячката казала:

— Не е хубаво да бъде в къщи, трябва да излезе оттук и да живее на югоизток, тогава ще се сдобие със сили за живот.

Дяо Миен и майката на болната грижливо потърсили това място — оказало се, че там е домът на Жън. Дяо Миен веднага помолил за жилище. Жън си дала вид, че отказва под предлог, че е тясно, но след като най-почтително я молили, накрая се съгласила. Превозили дрехите, дреболиите на болната и я пратили заедно с майка й у Жън. Щом стигнали, болната веднага се почувствувала по-добре. Не минали и няколко дена, и Жън тайно завела Вей Ин при нея, а след месец любимата прислужничка забременяла. Майка й се уплашила и веднага се върнала с нея в дома на Дяо Миен. С това свършило всичко.

Един ден Жън казала на Чжън:

— Можете ли да намерите пари, пет-шест хиляди? Имам един изгоден план.

— Мога — отговорил Чжън.

Примолил се тук-там, взел назаем и събрал шест хиляди. Жън казала:

— На пазара се продава кон с белег на крака, можете да го купите и да го отведете у вас.

Чжън отишъл на пазара и наистина видял един човек да води кон за продан. На левия си крак конят имал черно. Чжън го купил и се върнал в къщи. Жена му и братята му почнали да му се присмиват, те казвали:

— Това е боклук, за какво си го купил?

Скоро след това Жън рекла:

— Конят може вече да се продава. За него трябва да получите тридесет хиляди.

И Чжън тръгнал да го продава. Имало такива, които му давали двадесет хиляди. Чжън не се съгласявал. Накрая целият пазар казал:

— Единия го прихванало и купува скъпо и прескъпо, на другия пък му е толкова мило, че не продава — каква е тая работа?

Чжън яхнал коня и тръгнал да се връща. А купувачът вървял подир него чак до портата му и все покачвал цената, стигнал до двадесет и пет хиляди. Чжън не се съгласявал, той казал:

— Ако не дадеш тридесет хиляди, няма да го продам.

Жена му и братята му в един глас му се карали, но той не искал — и толкова, докато най-сетне купувачът покачил цената до тридесет хиляди. Тогава Чжън издебнал удобен момент и го подпитал защо прави това. Оказало се, че един императорски кон в околия Чжаоин, с черно на крака, умрял преди три години, а купувачът — дребен чиновник — не го зачеркнал веднага в списъците. От това той получил за държавна сметка шестдесет хиляди. И за половината пари да купи кон, пак щяло да му остане доста, защото, щом един кон е зачислен, всичките пари за фураж и зърно през тези три години ги получава чиновникът. Затова именно той купил коня — да попълни недостига.

Тъй като дрехите на Жън се поизносили, тя помолила Вей Ин за други. Вей Ин бил готов да й купи всякаква коприна, но Жън не пожелала, тя казала:

— Бих искала да получа готови.

Вей Ин повикал търговеца Чжан Да, за да купи от него, накарал го да види Жън, да я попита какво иска. Чжан Да я видял и казал изумен на Вей Ин:

— Тя сигурно е от рода на небесните феи, а вие сте я отвлекли. Тя не би трябвало да живее сред хората, върнете я по-скоро, да не се стигне до нещастие.

Ето как вълнувала хората нейната красота. Така тя купувала все готови дрехи, не си шиела сама и причината за това не била ясна.

След година и нещо Чжън като военен бил преместен, назначили го комендант в околия Цзинчън, област Хуайли. Дотогава Чжън имал жена и дом и макар че денем ходел тук-там, нощем се прибирал да нощува у дома си и много се огорчавал, че не може да отделя вечерите специално за Жън. Когато тръгнал за мястото на службата, той поканил Жън да отиде с него. Жън не искала да тръгва, тя казала:

— Цял месец да пътуваме заедно — това е малко, за да ни направи удоволствие. Аз ви моля да пресметнете и да ми оставите храна, а пък аз ще живея скромно и ще чакам да се върнете.

Чжън я молел най-искрено, но Жън все повече се противяла. Тогава Чжън помолил Вей Ин да му помогне. Вей Ин също почнал да я окуражава, попитал я защо не иска. Жън дълго мълчала, после казала:

— От една врачка чух, че тази година за мене е гибелно да пътувам на запад, затова не искам.

Но Чжън бил до такава степен увлечен, че не мислел за нищо друго. Двамата с Вей, Ин се разсмели:

— Такъв ясен ум, и да се остави да го объркват с разни дяволии!

И продължили настойчиво да я молят. Жън казала:

— Ами ако предсказаното от врачката се сбъдне и аз умра напразно по ваша вина, каква полза?

Двамата отговорили:

— Как може такова нещо?

И почнали да я молят пак така искрено, както отначало.

Жън била принудена да тръгне. Вей Ин й заел кон, тръгнал да ги изпрати до град Лингао. Там те се разделили.

След две нощи стигнали до Мавей. Жън яздела своя кон най-отпред, Чжън яздел магарето си след нея, а след тях яздели отделно прислужничките. По това време край западните порти вече десетина дни коняри дресирали ловни кучета при река Лочуан. Станало така, че щом излезли на пътя, от храсталаците изскочила сюрия кучета. И Чжън видял как Жън внезапно се търкулнала на земята, възвърнала си истинския вид на лисица и хукнала на юг, а кучетата — подире й. Чжън се втурнал след тях с викове, но не можел да ги спре. След едно ли и нещо кучетата я хванали. Чжън, сдържайки сълзите си, извадил от дисагите пари и платил да я погребат и да издялат от дърво знак на гроба. Обърнал се да погледне коня й — той пасял трева край пътя, всички дрехи били струпани върху седлото, а обувките и чорапите още висели от стремената като обвивка на какавида. Само украшенията за глава били паднали на земята, повече нищо не се виждало. Прислужничките също изчезнали.

След десетина дни Чжън се върнал в столицата. Вей Ин го видял и се зарадвал, посрещнал го с въпрос:

— Здрава ли е Жън?

Чжън, проливайки сълзи, отговорил:

— Тя умря.

Като чул това, Вей Ин много се огорчил и двамата, поддържайки се един друг, влезли в стаите крайно опечалени. Малко по малко Вей Ин разпитвал за причината на нещастието. Чжън му отговорил:

— Разкъсаха я кучета.

— Колкото и да са свирепи кучетата, нима могат да разкъсат човек?

— Тя не беше човек — отговорил Чжън.

— Че какво е била тогава, ако не човек? — попитал учуденият Вей Ин.

Тогава Чжън му разказал всичко от игла до конец.

Вей Ин, поразен, въздишал. На другия ден той наредил да впрегнат конете и заедно с Чжън отишъл в Мавей. Там намерили мястото, където била погребана, видели го, дълго стояли тъжни, после се върнали. Почнали да си припомнят миналото: освен дето не си шиела сама, Жън почти с нищо друго не се отличавала от хората.

След време Чжън станал военен инспектор, домът му забогатял много, в конюшнята си той имал над десет коня. Умрял, когато навършил шестдесет и пет години.

В средата на Дали аз, Шън Цзи-цзи, живеех в Чжунлин. Тогава дружах с Вей Ин и той неведнъж ми е разказвал за тези неща, затова зная всичко най-подробно. По-късно Вей Ин стана императорски историограф в двореца и в същото време — управител на областта Лунчжъу, откъдето вече не се върна — скоро след това умря.

Ах, чувствата на едно странно същество са също като човешките! Да се натъкне на жестокост и да не изгуби целомъдрието си, да тръгне предано подир човек и да го следва до смърт — това май някои днешни жени не могат да направят. Жалко, че Чжън не е бил деликатен човек, наслаждавал се е само на хубостта й, а не се е интересувал от нейните чувства. Ако това е бил някой човек с дълбоки знания, той сигурно щеше да може да овладее законите на превръщането, щеше да потърси границите между вълшебното и човешкото, щеше да съчини прекрасни произведения, щеше да разкаже за най-изискани чувства, а нямаше да се задоволи само с любуване и забавления, с външност и обноски. Жалко!

На втората година от Цзиенчжун[13] аз, Цзи-цзи, пътувах за Цзину, назначен бях там за ляв[14] съветник. Пълководецът Пей Цзи, помощник-управителят на столичния окръг Сун Чън, началникът на отдел в палатата на финансите Цуй Сюй, десният съветник Лу Чун — всички те бяха също по тези места, пътуваха от Цин за У и аз вървях заедно с тях и по суша, и по вода. По същото време ни съпровождаше и бившият съветник Чжу Фан, който бе тръгнал да пътешествува. Плувахме по река Инхъ, минахме през река Хуай, пътувахме на две лодки, като денем се гощавахме, а нощем разговаряхме — всеки трябваше да разкаже нещо необикновено. Събраните там чуха историята на Жън, почнаха дълбоко да въздишат, изумени от нея, и помолиха мене, Цзи-цзи, да я разкажа, като я запиша и нарека необикновена. И аз, Шън Цзи-цзи, я написах.

Бележки

[1] С лисиците са свързани много китайски поверия, едно от които гласи, че лисицата може да си придава вид на човек, красавец или красавица, за да изкушава обикновените хора. За хората такава връзка с „нечистата сила“ е най-често гибелна.

[2] Тиенбао — период от 742 до 755 г.

[3] Освен портите в градската стена, порти преграждали и улиците вътре в града. Нощем всички тези порти се залоствали.

[4] Пред входовете на китайските жилища обикновено има преграда, несъединена със стената на оградата — за да влезе, човек трябва да заобиколи. Нейното предназначение е да закрива двора от чужди погледи и според поверието да предпазва от зли духове, които се движат само в права посока и затова не са в състояние да заобиколят край преградата и да влязат вътре.

[5] Цзяофан — място, където се подготвят и откъдето могат да се наемат за церемонии или пирове артистки и танцьорки.

[6] Я — един от видовете учреждения.

[7] С биене на барабан известявали за отварянето на портите.

[8] Поднасяща кърпа и гребен — прислужничка или наложница.

[9] Обитателки на кривите улички — леки жени.

[10] Студено ядене — обичай, според който през трите последни дни, преди да се направи помен за умрелите, е забранено да се пали огън. Обикновено това става през пролетта.

[11] Шън — музикален инструмент, съставен от отделни тръбички с различна дължина, подобие на панова флейта.

[12] Игли — за иглотерапия.

[13] Цзиенчжун — период от 766 до 779 г.

[14] Ляв съветник — едно от деленията на категории на държавните чиновници било на „ляв“ и „десен“. Всяка от тези две категории имала свои задължения.

Край