Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
sir_Ivanhoe ( разпознаване и финална корекц)
Форматиране и корекция
NomaD (2017 г.)

Когато се заговори за Средни векове в китайската история и по-конкретно в китайската литература, трябва да се има пред вид периодът от III до XVII в. — период, твърде продължителен, наситен със събития, а що се отнася до прояви в областта на литературата — отбелязан с два „златни века“: на поезията и на драмата, и с цяла поредица имена на талантливи творци с общокитайско и световно значение.

По стара китайска традиция този период, който съответствува на европейското понятие „Средни векове“, в Китай се дели на епохи или по-точно — на династии, в чиито рамки, с по-голям или по-малък успех, се вмъква развитието на отделните жанрове и на литературата като цяло. Така например достатъчно е да кажете „танска поезия“, за да стане ясно, че имате пред вид периода от VII до X в., т.е. времето на династия Тан, когато са живели, вдъхновено са творили и най-често са угасвали в заточение личности като бунтаря-епикуреец Ли Бо, Ду Фу — поета на нещастните и обезправените, Ван Вей — поет и художник, забележителен пейзажист, за когото казвали, че стиховете му са картини, а картините му — стихове, Бо Цзюй-и — поета-певец на народа и по най-общи пресмятания още две хиляди двеста деветдесет и шест поети!

Времето на династия Тан е знаменателно в много отношения. Преди всичко, постигнатото тогава обединение на Китай дава възможност да възникне една от най-силните държави в света по онова време, стабилна вътрешно и авторитетна в политическо и икономическо отношение за редица далекоизточни и средноазиатски държави и племена.

В областта на културата през този период може да се говори за истински разцвет. Точните науки, особено математиката, отбелязват такива достижения, като създаване на обобщаващия труд „Древна аритметика“, установяване на астрономически и физически закони и т.н. Ако си послужим пак с цифрите, дори като вземем под внимание тяхната все пак относителна по онова време точност, можем да говорим за съществуването на една армия от 3260 учени-математици през VII век. Още по-рано, около VI в., е зарегистрирана появата на ксилографията. Огромните императорски, държавни и частни библиотеки (в тях понякога се наброяват по стотина хиляди „цзюана“, т.е. тома) се попълват вече много по-изобилно и по-редовно, избягната е опасността от изчезване на редки, трудно и бавно размножавани ръкописи.

Подемът на градовете в империя Тан може да се илюстрира най-ясно с примера на столицата — Чанан. Според достигналите до нас сведения Чанан е бил град с два милиона население, един от най-оживените някога политически, търговски и културни центрове на азиатския свят.

Възходът на империя Тан, изграден върху основите на централизирана икономическа, политическа и военна власт, продължава до средата на VIII век, когато централизацията започва да спъва развитието, да сковава инициативата и преди всичко да изстисква последните сили на основната маса население, опората на държавата — земеделците. Необходимостта от смяна на системата се изразява в назряващо във всички слоеве на народа недоволство, докато накрая избухва в няколко поредни въстания и една от най-големите в историята на Китай селски войни.

Точно тогава, през бурните години на недоволство, упадък, вътрешни и външни борби, настъпва разцвет в областта на литературата — изводът, че определени периоди от разцвета на изкуството не се намират в никакво съответствие с общото развитие на обществото (К. Маркс), намира в този случай едно от своите потвърждения.

Още през първата половина на VII век империята заздравява идеологическите си основи — официална идеология на Китайското средновековие е конфуцианството — чрез ново тълкуване и систематизиране на конфуцианските канони, изиграли ролята на, библия, коран или авеста. Така възниква сборникът „У цзин чжън и“ („Пет канона с правилно тълкуване“) — от неговото най-подробно познаване е зависело например придвижването по дългата йерархична стълба.

Литературата в Китай по това време, както и по-късно, заема едно от първите места в умовете и сърцата и едно от последните в почти всички издавани тогава сборници: възприетото и станало традиционно делене на писмената литература предвижда на първо място каноните, на второ — историята, на трето — философията и едва на четвърто — така наречената смес, където именно се поместват и произведения на художествената литература. Но това, разбира се, не пречело на почитателите й да преписват и отпечатват отделно любимите си автори и дори да пишат техните стихове по стените на странноприемници и манастири.

Общото недоволство намерило израз в едно много показателно движение — „фу гу“ или буквално „връщане към древността“. Там, в древността, се търсят примери на идеални владетели и форми на управление, там се търсят също тъй проблеми и теми за нови произведения. Друго явление, което привлича вниманието, е подчертаният интерес към човека: не към добродетелния герой или император, провъзгласен в конфуцианските канони за непоклатим идеал, а към обикновения човек с неговите обикновени човешки мисли и чувства.

На основата на тези и редица други явления в последно време сред литературоведите все по-осезателно и уверено си пробива път мнението за Китайско възраждане като част от един още по-всеобхватен процес, наречен Източно възраждане или Източен ренесанс. Читателят сам ще се убеди в правдоподобието на едно такова схващане, след като се запознае с предлаганите тук произведения. Аналогиите със Западния ренесанс, колкото и плахи или предпазливи да са те, са очевидни. Разбира се, тук нито може да се търси пълно тъждество на процесите, нито пък трябва да се забравя спецификата в развитието на Изтока и Запада.

Бурното развитие на поезията, характерно за този период, предоставя на прозата твърде малко имена и творби. Но в замяна на това танската проза обхваща едни от най-изящните и силновъздействуващи произведения на класическата китайска литература.

Танска проза — това означава преди всичко жанра „чуанци“ — новела. Тя продължава линията набелязана през предшествуващите два-три века от така наречените „сяо шо“ — малки историйки, най-често анекдотични, с които са се развличали широките слоеве градско население, изразявайки отношението си към едни или други личности и събития.

Повечето от танските новелисти са били хора, които развълнувано и угрижено са следили пътищата на развитие на империята или дори сами са участвували в управлението й. Упадъкът, на който са били свидетели, ги е подтикнал да търсят нови идеали и нови герои.

Третирането на темата за любовта, и то по един твърде свободен начин, е първата смела крачка по пътя на правдивото отразяване на човека. Най-показателен пример в това отношение е новелата „Историята на Ин-ин“. Чувството на двама млади, надхвърлило рамките на всички условности и ограничения на своето време, с неговите строги феодално-конфуциански норми, блясва с цялата си сила във всички перипетии, докато стигне до завършек, при който конфликтът между любов и дълг (дълг в официалния, а не общочовешкия смисъл на думата) води до неочакван край. Той и до днес продължава да буди недоумение и да предизвиква спорове. Такъв завършек очевидно е или резултат на вътрешни противоречия у автора, Юан Чжън, или пък допълнение на нечия грижлива ръка, опасяваща се от „безнравствено“ влияние. Но дори подобни дисонанси не са в състояние да засенчат общото впечатление от тази новела, една от най-съвършените в този жанр.

Читателят ще се запознае и с една от първите новели-памфлети (анонимна): „Допълнение към историята за бялата маймуна от Цзян Цзун“. Героят, Ъуян Хъ, е историческа личност. Очевидно ненавистта на политическите му противници е толкова силна, че се пренася дори върху неговия син чрез странната история за произхода му.

Понякога елементите на необичайното, фантастичното надделяват („Книга за древните планини и реки“). Тогава на читателя се поднася съчетание на древни митове с по-късни легенди, предадени както винаги в такива случаи, с изключителна точност и стремеж към сливане с действителността, било чрез вмъкване на исторически съществували личности, било чрез цитиране на реални географски названия. Добросъвестен „свидетел“ на странни случки е понякога и самият автор.

Заслужава внимание още един факт, отразен в новелата „Историята на Се Сяо-ъ“. В края на новелата, където авторите често предлагат на читателя своего рода „moralité“, простата вдовица Се Сяо-ъ бива приравнена към героите на „Чунцю“ („Пролет и есен“) — един от официалните конфуциански канони, в който са записани деянията на древни императори. Смелост, която граничи с кощунство!

Една от особеностите на новелите, както тански, така и от по-късно време, е преплитането на прозаичен и поетически текст. Въздействието на този похват личи най-ясно в „Историята на Ин-ин“. Строгата форма на танския стих предполага определен брой йероглифи (т.е. срички и много често — думи) в един ред, обикновено четири, пет или седем на брой и строго разположение на римите, които изпълняват такава важна функция, че размерите на едно поетично произведение се определят не по броя на редовете, а по броя на римите. За съжаление спецификата на древнокитайския език (моносилабичност, наличие на тонове) не може да бъде предадена в превод. Стремежът тук е все пак максимална смислова близост до оригинала, еквилинеарност и спазване на римуването.

Значението на танската новела не се изчерпва с нейното влияние и въздействие по времето на династия Тан. Доразвивайки се в градските новели на Сунска епоха, в драмите на Юанска епоха, тя става съставна част на класическия роман.

За превод на настоящите новели е използуван „Сборник тански и сунски новели“ („Тан сун чуанци цзи“), съставен от известния съвременен писател и познавач на китайската древна литература Лу Син (Лу Син, Събрани съчинения, т. 10, Шанхай, 1948). При подреждането на новелите е спазен редът, по който те са дадени в оригинала.

На български език произведения от този род се превеждат за първи път от оригинал. Нуждата от такъв вид литература е несъмнена — тази литература въвежда читателя в твърде малко познатата засега у нас област на класическите източни литератури и го запознава с един от най-съвършените жанрове на богатата китайска класика. Да се надяваме, че новелата ще предизвика у българския читател траен интерес към този обширен дял на световната литература.

Бора Друмева

Край