Серия
Семейство Станисласки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taming Natasha, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 55 гласа)

Пета глава

— Наташа, хей, Наташа!

Наташа се откъсна от безплодните си мисли и вдигна поглед. Беше Тери, увит в дълъг шал на бели и жълти черти, тъй като температурата рязко се бе понижила и имаше слана. Затича се към нея, а шалът се влачеше зад гърба му. Когато я настигна, очилата му се бяха изкривили на една страна върху зачервения от студа нос.

— Здравей, Тери.

Едва дишаше, въпреки че беше пробягал не повече от стотина метра. Дано само пак не получи астматичен пристъп.

— Здравей. Случайно те забелязах. — Всъщност от двайсет минути я причакваше, скрит зад едно дърво и вече почти се бе отчаял, че някога ще се появи.

Наташа се почувства като майка на непохватно дете. Първо му намести очилата, а след това старателно уви шала около мършавия му врат. От студа стъклата се бяха запотили.

— Трябваше да си сложиш и ръкавици — смъмри го тя, хвана го за ръка и го поведе нагоре по стълбището.

Щастлив и благодарен, той направи опит да каже нещо, но само изграчи.

— Да не си настинал? — Извади от чантичката си книжна салфетка и му я подаде.

Той се прокашля.

— Не. — Все пак взе кърпичката, като мислено се закле да я пази до края на живота си. — Чудех се дали довечера след лекцията — нали разбираш — си свободна? Сигурно си имаш други планове, но ако си свободна, можем да изпием чаша кафе. Или две — поправи се отчаяно. — Искам да кажа, ти ще пиеш от твоята, а аз — от моята. — Леко презеленя, докато завърши сложната си реч.

Горкото момче, сигурно е самотно, помисли Наташа и любезно се усмихна.

— Разбира се, защо не.

Нищо нямаше да й стане, ако му отдели час-два. Хем нямаше да мисли за… За мъжа, който всеки момент щеше да се изправи пред курса, мрачно помисли Наташа; за мъжа, който преди две седмици бе спрял дъха й с целувката си и който в момента весело се шегуваше с дребничка блондинка, която надали имаше и двайсет години.

Настани се на банката в отвратително настроение и заби нос в учебника.

Спенс веднага усети, че е влязла в стаята. Стана му приятно, когато забеляза обидата и ревността в погледа й. Дали това не беше поредната лоша шега на съдбата, след като през последните седмици бе затънал до уши в лични и професионални проблеми. Докато тичаше между водопроводчика, телефонната централа и факултетния съвет, не му бе останала и една свободна минута. Но сега всичко беше наред. Погледна скришом към Наташа. Непременно щеше да навакса пропуснатото време.

Седна на края на катедрата и предложи да си поговорят за различията между религиозната и светската музика през бароковия период.

Тя се престори, че това не я интересува. И той веднага го усети. Защо иначе щеше да попита за мнението й, при това неведнъж, а два пъти?

О, той никак не беше глупав, мислеше тя. По никакъв начин — нито с трепване на окото, нито с промяна в интонацията — не се издаваше, че има по-специално отношение към нея. Никой в курса не подозираше, че този интересен, дори повече — блестящ лектор, я бе целувал до загуба на съзнание и то неведнъж, не два, а цели три пъти. А сега най-спокойно говореше за състоянието на операта в началото на ХVІІ век.

С черно поло и сиво сако от туид, изглеждаше небрежно-елегантен и много сериозен. И както винаги, здраво държеше курса в красивите си ръце, с които толкова умело си служеше, докато говореше. Когато се усмихна на един от студентите, Наташа чу как блондинката зад нея тихичко въздъхна. И тъй като и тя би постъпила по същия начин, гордо изправи гръб.

Сигурно беше свикнал по петите му да тичат десетки обожателки. Нормално за мъж с неговата външност, който умееше да говори като него и дори да се целува като него. Беше от онези, които свалят звездите на една жена в полунощ, и се събуждат за закуска в леглото на друга. Колко хубаво, че вече не вярваше в обещания. Спенс забеляза, че в красивата й глава се въртят разни подозрителни мисли. В един момент го слушаше толкова внимателно, като че ли очакваше да й разкрие всички тайни на вселената. В следващия изглеждаше скована, а погледът й свободно се рееше из пространството като че ли предпочиташе да бъде навсякъде другаде, но не и тук. Като че ли беше сърдита и то на него. А защо, беше отделен въпрос.

Всеки път, когато през последните две седмици се опитваше да поговори с нея след лекцията, откриваше, че си е тръгнала. Тази вечер непременно трябваше да я изпревари.

Веднага след часа Наташа стана от мястото си. Спенс забеляза как се усмихна на мъжа, който седеше пред нея. След това се наведе и започна да събира учебниците и химикалките, които той събори, докато ставаше от мястото си.

Как се казваше това момче? — зачуди се Спенс. — Мейнърд. Точно така. Спомни си, че той редовно посещаваше неговите лекции и винаги сядаше на задните редици. А ето че сега срамежливият господин Мейнърд беше коленичил и почти докосваше с глава главата на Наташа.

— Като че ли всичко събрахме — обърна се тя към Тери и като добра приятелка отново намести очилата на носа му.

— Мерси.

— И да не си забравиш шала. — Вдигна поглед и забеляза как една ръка покри нейната и й помогна да се изправи. — Благодаря ви, доктор Кимбъл.

— Наташа, трябва да поговорим.

— Налага ли се? — Изгледа красноречиво ръката на рамото си и грабна палтото и учебниците си. Отново се почувства като пред шахматна дъска и решително предотврати следващия му ход. — Съжалявам, днес не мога. Имам среща.

— Среща ли? — едва успя да произнесе той и веднага си представи висок, чернокос младеж с ослепителна усмивка и яки мускули.

— Да. Моля да ме извините. — Освободи се от хватката му и си облече палтото. Тъй като и двамата мъже изглеждаха еднакво стреснати, взе чантата с учебниците и подкани Тери. — Хайде, тръгваме ли?

— Ами, да, разбира се. Аха. — Момчето гледаше Спенс със страхопочитание и трепетно вълнение. — Но мога да те изчакам, ако искаш да говориш с доктор Кимбъл.

— Няма нужда. — Хвана го под ръка и решително го помъкна към вратата.

Жени, обобщи мрачно Спенс и се отпусна на банката. Отдавна беше приел факта, че не ги разбира. И никога нямаше да ги разбере.

— За Бога, Таш, защо не остана да видиш какво иска доктор Кимбъл?

— Много добре зная какво иска — изръмжа тя през стиснати зъби и отвори външната врата. Прохладният есенен въздух освежи страните й. — Сега не ми се говори за това. — Тери се препъна на неравния тротоар и тя усети, че трябва да забави крачка. — Нали искаше да пием кафе?

— Да. — И когато тя му се усмихна, той разхлаби шала, тъй като започна да се задушава.

Отидоха в малко, полупразно кафе. До старомодния бар тихо разговаряха двама мъже и пиеха бира. Двойка младежи в ъгъла се прегръщаха, без да обръщат внимание на поръчаните питиета.

Наташа харесваше това заведение с приглушено осветление и черно-бели плакати на Джеймс Дийн и Мерилин Монро. Миришеше на цигари и наливно вино. Над бара беше монтирана голяма стерео уредба, от която звучеше старо парче на Чък Бери. Наташа усети, че столът й се тресе от звуците на бас китарата.

— Само кафе, Джо — каза на бармана и се подпря на лакти върху масата. — И така — обърна се към Тери, — какво ново при тебе?

— Нищо особено. — Просто невероятно. Ето го, седи срещу нея. На среща. Тя сама го бе споменала преди малко.

Докато Тери седеше като на тръни, Наташа спокойно си съблече палтото. В помещението беше доста топло и тя си нави ръкавите на пуловера.

— Къде си учил преди?

— В Мичиганския държавен университет. — Очилата му отново се запотиха и тя му се струваше обгърната от тайнствен ореол. — Но когато, разбрах, че доктор Кимбъл ще чете лекции тук, реших да специализирам още година-две при него.

— Преместил си се специално заради Спенс — заради доктор Кимбъл?

— Не исках да пропусна тази възможност. Миналата година специално пътувах до Ню Йорк, за да слушам лекциите му. — Тери вдигна ръка и за малко не събори захарницата. — Той е невероятен.

— Сигурно — промърмори тя, когато им донесоха кафето.

— Къде се губиш напоследък? — Барманът приятелски я стисна за рамото. — Отдавна не съм те виждал.

— Имаше много работа в магазина. Как е Дарла?

— Скъсахме. — Намигна й приятелски. — Цял съм твой, Таш.

— Ще го имам предвид. — Засмя се и отново се обърна към Тери. — Какво има? — попита уплашено, тъй като той трескаво дърпаше яката на ризата си.

— Да. Не. Впрочем — това ли е приятелят ти?

— Моят… — От страх да не се изсмее, Наташа бързо отпи от кафето. — За Джо ли говориш? Не. — Закашля се и отново отпи. — Не, ние сме само… — помъчи се да намери най-подходящата дума, — приятелчета.

— О, така ли? — В гласа му прозвуча облекчение и известно недоверие. — Просто си помислих, че… Защото той… Е, да.

— Само се шегува. — За да успокои Тери, тя му стисна ръката. — А ти? Имаш ли си приятелка в Мичиган?

— Не. Нямам. — Издърпа ръката си и сам хвана нейната.

О, Господи. — Наташа изведнъж разбра и зяпна от изненада. — Само глупачка като мен може да не го забележи — помисли си, докато гледаше изпълнените с обожание късогледи очи на Тери. — Пълна идиотка — добави наум, — толкова затънала в собствените си проблеми, че не забелязва какво става под носа й. Наташа реши занапред повече да внимава. Много да внимава.

— Тери — започна предпазливо, — ти си много сладък. — Това се оказа достатъчно, за да го накара да се разтрепери. И да се залее с кафето. Наташа скочи и заобиколи масата. Взе салфетка и старателно започна да попива петното.

— Добре че никога не сервират горещо кафе — каза. — Ако го накиснеш в студена вода, няма да остане петно.

Въодушевен, Тери я хвана за ръцете. Остана без дъх от аромата на парфюма й.

— Обичам те — неочаквано обяви той и се опита да я целуне. Очилата за малко да паднат от носа му.

Наташа усети допира на устните му — студени и треперещи. Изглежда в случая съчувствието не беше най-уместният подход. Налагаше се да прояви твърдост, при това веднага.

— Не, не ме обичаш — каза с безпрекословен тон.

Тери рязко се отдръпна и за малко не се удари в ръба на масата.

— Как така не те обичам? — Думите й го озадачиха. Нещата не се развиваха според очакванията му. В мечтите си той си бе представял как я спасява от колелата на камион. Или как свири музикалната пиеса, която е написал специално за нея, а тя се хвърля в ръцете му, обляна в сълзи от страст. Но никога не си бе представял, че Наташа ще бърше с кърпичка петна от кафе по ризата му като при това най-спокойно му обяснява, че той не я обича.

— Не е вярно, обичам те. — Отново я хвана за ръката.

— Но това е просто смешно. — Усмихна се, за да смекчи ефекта от думите си. — Ти просто ме харесваш, както и аз тебе.

— Не, става въпрос за нещо много по-сериозно. Аз…

— Добре тогава. Защо ме обичаш?

— Защото си красива — осмели се да признае, но пусна ръката й. — Ти си най-красивата жена, която познавам.

— И мислиш, че е достатъчно? — Освободи пръстите си и се облегна на масата. — Ами ако ти кажа, че съм крадла или че обичам да мачкам с колата си дребни пухкави животни? Или че три пъти съм се омъжвала и съм убила всичките си съпрузи, докато спят?

— Таш?

Тя се засмя, но устоя на изкушението и не го погали по бузата.

— Искам само да кажа, че не ме познаваш достатъчно добре, за да ме обичаш. Защото, ако наистина ме обичаше, нямаше да обръщаш внимание как изглеждам.

— Но аз… непрекъснато мисля за тебе.

— Защото си въобразяваш, че си влюбен и това ти харесва. — Тери изглеждаше толкова нещастен, че тя рискува и сложи ръка върху неговата. — Много съм поласкана от чувствата ти.

— Това означава ли, че повече няма да се срещаме?

— Напротив. — Премести към него своето кафе. — Но като приятели — добави бързо, преди в очите му отново да се появи надежда. — Прекалено съм стара, за да ти бъда нещо повече от приятелка.

— Изобщо не си стара.

— Не е вярно. — Изведнъж се почувства като стогодишна бабичка. — Стара съм.

— Мислиш ме за глупак — нещастно заекна той. Възбудата, объркването и вълнението бяха заменени от съкрушително чувство на унижение. Бузите му пламнаха от срам.

— Не си прав — възрази меко тя и отново протегна ръка към него. — Изслушай ме, Тери…

Преди да успее да го спре, той стана и отмести стола си.

— Трябва да си вървя.

Като се проклинаше наум, Наташа прибра забравения от него шал. Нямаше смисъл да тича след него. Момчето имаше нужда от време, за да размисли. А тя искаше глътка чист въздух.

Листата на дърветата бяха започнали да пожълтяват, а онези от тях, които бяха паднали на земята, леко шумоляха на вятъра. Наташа обичаше точно такива вечери, но сега й стана тъжно. Остави недопитото кафе и реши да повърви пеш из градчето.

Сигурно имаше стотици по-добри начини да се справи с увлечението на Тери. А тя със своята непохватност бе наранила едно чувствително и уязвимо момче. Спокойно можеше да не се стига до там, ако обръщаше повече внимание на това, което става пред очите й.

Самата тя беше заслепена от чувствата си към друг мъж.

От опит знаеше колко е опасно да повярваш, че си влюбен — отчаяно, безнадеждно влюбен. Както и колко боли, когато не отговорят на чувствата ти. Независимо дали отхвърлят любовта ти жестоко, грубо или деликатно, сърцето винаги оставаше наранено.

Въздъхна дълбоко и погали с ръка шала на Тери. Нима и тя е била също толкова доверчива и беззащитна? Да, отговори си тя. Даже повече.

 

 

Доста се забави. Явно не съм избрал най-подходящия момент, помисли Спенс, когато я видя бавно да се приближава към дома си. Виждаше се, че мислите й блуждаят далеч от тук. Мисли за него, реши той и неусетно изскърца със зъби.

— Защо поне не те изпрати?

Наташа се сепна, закова се на място и неволно въздъхна. На светлината на уличната лампа видя Спенс, който седеше на горното стъпало пред дома й и очевидно чакаше нея. Само това ми липсваше, помисли и приглади косата си. Преди малко с Тери се бе почувствала така, като че бе ударила невинно кученце. А сега се бе изправила очи в очи срещу големия лош вълк, който щеше да я схруска като Червената шапчици.

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да не замръзна.

За малко да се засмее. От устата му излизаше пара. Духаше леден вятър, а и температурата сигурно беше под нулата. Наташа се почувства истински мръсница, след като й беше смешно, че Спенс през цялото време е седял на студения цимент.

Тръгна към него и той се надигна от мястото си. Как бе могла да забрави колко е висок?

— Защо не покани приятеля си да пийнете по чашка?

— Така. — Протегна ръка към дръжката на входната врата. Като повечето врати в градчето, и тя рядко се заключваше.

— И слава Богу. Иначе щеше да се окажеш в доста неудобно положение.

— Меко казано.

— Вероятно трябва да съм доволна, че не ме чакаш вътре.

— Извади късмет, че не се сетих да проверя вратата.

— Лека нощ.

— Чакай малко. — Подпря вратата с крак, преди тя да я е захлопнала под носа му. — Не съм седял на студа, само за да пипна настинка. Искам да поговорим.

Имаше нещо много смешно в начина, по който подбутваха вратата от двете страни.

— Късно е.

— И все по-късно ще става. Ако не ме пуснеш, ще започни да думкам по вратата, докато не събудя всички съседи.

— Добре. Давам ти пет минути — благородно отстъпи тя, тъй като все едно беше решила да му отпусне толкова. — Ще те почерпя едно бренди и си тръгваш.

— Имаш златно сърце, Наташа.

— Нищо подобно. — Остави палтото си на облегалката на канапето и повтори: — Напротив, много съм лоша.

Без да губи повече време за приказки, отиде в кухнята. Когато се върна с две чашки бренди, Спенс стоеше в центъра на стаята и мислено разглеждаше черно-жълтия шал на Тери.

— Какви са тези номера?

Подаде му чашата, след което спокойно отпи от своята.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Защо ходиш на срещи с едно момче, което още има жълто около устата?

Наташа гордо изправи гръб и отвърна сурово:

— Не е твоя работа.

— Вече е — възрази Спенс и внезапно осъзна, че наистина не му беше безразлично с кого излиза Наташа.

— Лъжеш се. А Тери определено е много приятен млад мъж.

— Именно, млад — наблегна той и захвърли шала настрани. — Прекалено млад за теб.

— Така ли? — Едно бе тя да го каже, друго — да го чуе от устата на Спенс. — Това е нещо, което сама ще реша.

— Май започвам да си изпускам нервите — промърмори Спенс. А на времето всички го мислеха, че е прекалено деликатен с жените. — Или по-скоро ти си прекалено стара за него.

— О, как не се сетих. — Колкото да не искаше, но започна да вижда нещата откъм смешната им стрина. — Така вече е много по-добре. Ще си пиеш ли брендито или ще си го вземеш за из път.

— Да, ще си го изпия. Благодаря, че ми напомни. — Вдигна чашата, но вместо да отпие, отново огледа стаята. Внезапно Спенс осъзна, че я ревнува. Най-трагичното бе, че ревнуваше от невзрачно и вързано в езика специализантче. Пак се бе изложил. И то ужасно. — Виж, може би не трябваше да започвам.

— Така е.

Но, подобно на куче, захапало кокал, той продължи да ръмжи.

— Яд ме е, защото той не е твоят тип.

В очите й веднага проблесна опасен пламък.

— О, ти си наясно кой е моят тип?

Спенс вдигна примирително ръка.

— Добре, само ми отговори на един въпрос и веднага си тръгвам. Харесваш ли го?

— Разбира се, че го харесвам. — Наташа се наруга мислено. Не беше честно да използва Тери и неговите чувства, за да се отърве от Спенс. — Много приятно момче.

Спенс си отдъхна, но отново забеляза шала, проснат на облегалката на канапето.

— За какво ти е този шал? — попита подозрително.

— Прибрах го, защото той го забрави в кафето. — При вида на момчешкия шал, който изглеждаше така нелепо на фона на нейните мебели, тя се почувства отвратително. Фаталната жена. — А го забрави, защото без да искам му разбих сърцето. Въобразил си е, че е влюбен в мен. — Уморено се отпусна на едно кресло. — Отивай си, моля те. Не разбирам защо изобщо разговарям с теб.

Изглеждаше толкова нещастна, че му се прииска да се усмихне и да я погали по главата. Но реши да не изпуска нишката на разговора.

— Защото си разстроена, а аз съм единственият човек наоколо.

— Вероятно си прав. — Не възрази, когато Спенс седна срещу нея на дивана. — Толкова беше сладък и притеснен, а аз изобщо не разбрах какво чувства — или по-скоро какво си въобразява, че чувства. Досетих се чак когато се заля с кафето и. Забранявам ти да се смееш.

Спенс се усмихна и поклати глава.

— Не се смея. Много добре го разбирам. Някои жени умеят да накарат мъжа да се почувства като идиот.

Очите им се срещнаха.

— Не се опитвай да флиртуваш.

— Далеч съм от тази мисъл, Наташа.

Тя стана и започна нервно да крачи из стаята.

— Но се опитваш да смениш темата.

— Нима?

Тя махна с ръка нетърпеливо.

— Нараних чувствата му. Ако знаех какво ще се случи, можех да го предотвратя. Няма нищо по-лошо от това — допълни горчиво, — да обичаш и любовта ти да бъде отхвърлена.

— Няма. — Съгласи се, защото го знаеше от собствен опит. По сянката, която замъгли погледа й, се досети, че и тя беше изпитала същото. — Нали не вярваш, че наистина е влюбен?

— Лошото е, че той сам си вярва. Попитах го, защо мисли така, и знаеш ли какво отговори? — Извърна се рязко и косата й описа дъга, повтаряйки движението на тялото й. — Защото, според него, съм била красива. — Вдигна отчаяно ръце и продължи да крачи напред-назад. Спенс я наблюдаваше безмълвно, запленен от изящните движения и музикалния каданс в развълнувания й глас.

— Идеше ми да го ударя и да попитам: Какво ти става, момче? Едно хубаво лице нищо не означава. Не ме познаваш, не знаеш нито какво мисля, нито какво чувствам. Но не мога да крещя на човек с толкова големи и тъжни очи.

— А на мен можеш.

— Ти нямаш големи и тъжни очи. И не си момче, което си въобразява, че е влюбено.

— Вярно, не съм момче — съгласи се той и сложи ръка на рамото й. Усети как тялото й се стегна, но не я пусна, а я обърна с лице към себе си. — И не харесвам само лицето ти, Наташа. Въпреки че го намирам достатъчно красиво.

— Но ти също не ме познаваш.

— Напротив. Зная, че си преживяла нещо, което ми е трудно да си представя. Обичаш близките си и ти е мъчно за тях. Разбираш децата и знаеш как да общуваш с тях. Зная още, че си организирана, упорита и чувствителна личност. — Погали я с пръст по ръката и отново се върна към рамото. — Зная, че си била влюбена — хвана я здраво, преди да е успяла да се отскубне, — но не ти се говори на тази тема. Притежаваш остър, любознателен ум и добро сърце. И много се стараеш да не ме харесваш. Но всъщност ме харесваш.

Наташа бързо затвори очи, за да скрие погледа си.

— Изглежда ме познаваш по-добре, отколкото аз самата се познавам.

— Това е лесно поправимо.

— Не съм сигурна дали го желая. А и не виждам защо е необходимо.

Устните му леко докоснаха нейните и бързо се отдръпнаха, преди тя да приеме или да отхвърлила целувката.

— Между нас има нещо — промърмори той. — И това е достатъчно като причина.

— Може би — започна да отстъпва тя. — Не. — Отдръпна се, когато той отново се опита да я целуне. — Не го прави. Тази вечер не съм достатъчно силна.

— Караш ме да се чувствам виновен.

Пусна я и тя изпита едновременно разочарование и облекчение.

— Искаш ли да те поканя на вечеря? — неочаквано предложи тя.

— Сега?

— Не, утре. Но само на вечеря — подчерта, като малко съжали за импулсивното си поведение. — Заедно с Фреди.

— Тя много ще се зарадва. Както и аз.

— Значи се разбрахме. Ще ви чакам в седем. — Подаде му палтото. — А сега е време да си тръгваш.

— Трябва да се научиш да споделяш мислите си. — Спенс тихо се засмя и взе палтото от ръцете й. — Има още нещо.

— Още ли?

— Аха. — Отново я прегърна и я целуна продължително до премаляване. Когато най-после я пусна, Наташа се отпусна на дивана, останала без сили. — Лека нощ — каза Спенс и излезе. Навън пое дълбоко в гърдите си от студения нощен въздух.

 

 

Фреди за пръв път бе поканена на вечеря като голям човек. С нетърпение чакаше баща й да свърши с бръсненето. Обикновено й беше интересно да го наблюдава как плъзга бръснача по бялата пяна. Дори тайничко съжаляваше, че не е момче и никога няма да участва в този интересен ритуал. Но тази вечер имаше чувството, че той нарочно се бави.

— Тръгваме ли вече?

Застанал в банята по хавлия, Спенс си сложи одеколон и я погледна изненадано.

— Чакай поне да си обуя панталона.

Фреди трагично завъртя очи.

— И кога ще стане това?

Спенс я вдигна на ръце и нежно я захапа по ушенцето.

— След пет минути.

Тя възприе думите му буквално. Втурна се към фоайето и започна да брои до шейсет. След петия път седна на последното стъпало, за да се пребори с връзките на лявата си обувка.

Вече всичко беше обмислила. Баща й трябва да се ожени или за Таш, или за госпожа Патерсън, защото и двете бяха много красиви. След като се ожени за едната от тях щеше да я доведе да живее при тях. После Фреди щеше да си има сестричка. В краен случай братче, но то беше на второ място в плановете й. И всички щяха да са щастливи и много да се обичат. А татко й отново щеше да свири на пианото всяка вечер.

Когато чу, че Спенс слиза по стълбите, Фреди подскочи от радост и стана да го посрещне.

— Татенце, преброих до шейсет поне милион пъти.

— Сигурно пак си пропуснала трийсетините. — Извади от шкафчето в антрето палтото й.

— Не съм. — Или поне така й се струваше. — Много се забави. — Въздъхна и енергично го побутна към вратата.

— Защо имам чувството, че сме подранили?

— Тя няма да ни се разсърди.

 

 

В същия момент Наташа си слагаше пуловера и се чудеше защо й трябваше да кани гости на вечеря. Особено мъж, когото инстинктивно усещаше, че е по-добре да избягва. Цял ден беше разсеяна и непрекъснато се чудеше дали е избрала правилно менюто и виното. А сега за трети път се преобличаше.

Не е в стила ми, помисли тя, докато се оглеждаше намръщено в огледалото. Накрая си сложи обичайния клин и синия пуловер и се успокои. Най-важното бе, да се чувства удобно. Сложи си висящите сребърни обеци, енергично си разреса косата и отиде в кухнята. Тъкмо проверяваше соса, когато на вратата се позвъни.

Подраниха, изруга тихичко и отиде да отвори вратата.

Гостите й изглеждаха великолепно. Наташа веднага забрави за яда си и широко се усмихна. Зарадва се, когато видя момиченцето, здраво хванало баща си за ръка. Без да се замисля се наведе и целуна Фреди по двете бузи.

— Здравей.

— Благодаря ти за поканата — изрецитира Фреди предварително заученото изречение и погледна към баща си за одобрение.

— Добре дошла.

— Няма ли да целунеш и татко?

Наташа се поколеба, но забеляза предизвикателната усмивка на Спенс.

— Разбира се. — Леко докосна с устни страните му. — Това е традиционен украински поздрав — обясни, за да няма недоразумения.

— Обичам народните традиции — ухили се Спенс и поднесе ръката й към устните си.

— Борш ли ще ядем? — поиска да узнае Фреди.

— Борш ли? — изненада се Наташа и въпросително повдигна вежди, докато помагаше на Фреди да си свали палтото.

— Когато казах на госпожа Патерсън, че си ни поканила с татко на вечеря, тя ни обясни, че руснаците казват на супата от цвекло „борш“. — Фреди не спомена, че названието й се стори доста смешно, но Наташа бързо схвана каква е идеята.

— Съжалявам, но не се сетих да приготвя борш. Направих друго традиционно ястие — спагети с кюфтенца.

Оказа се много по-лесно, отколкото бе очаквала. Седнаха на кухненската маса до прозореца. Разговорът се местеше от мъките на Фреди с аритметиката до неаполитанската опера. Наташа им разказа малко за семейството си. Фреди много се интересуваше от положението на най-голямата сестра в семейството.

— Рядко се биехме — замислено обясняваше Наташа, докато отпиваше от кафето си, а Фреди се беше настанила на коляното й. — Но когато се биехме, аз винаги побеждавах, понеже бях най-голямата и най-лошата.

— Изобщо не си лоша.

— Когато се ядосам, ставам много лоша. — Погледна Спенс, тъй като си спомни как му беше заявила, че не заслужава Фреди. — А после съжалявам.

— Когато хората се бият, това не означава непременно, че не се харесват — промърмори Спенс. Опитваше се да не забелязва колко уютно се бе сгушила дъщеря му в скута на Наташа. Прекалено избързвам — напомни си мислено. — А това за никого не е добре.

Фреди не беше сигурна, че разбра за какво си говорят, но нали беше само на пет годинки. И изведнъж си спомни, че скоро щеше да стане на шест.

— Скоро имам рожден ден.

— Така ли? — Наташа знаеше, че от нея се очаква да бъде впечатлена от предстоящото събитие. — Кога?

— След две седмици. Нали ще дойдеш на тържеството?

— С удоволствие. — Погледна Спенс, докато Фреди изброяваше какви чудесни подаръци очаква да получи.

Не беше разумно толкова да се привързва към детето. Особено, след като беше дъщеря на мъжа, който я караше да копнее за неща, които отдавна бе загърбила. Спенс й се усмихна. Да, не е разумно — помисли тя. — Но е невъзможно да им устоиш.