Серия
Семейство Станисласки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taming Natasha, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Дванадесета глава.

— Какво? — Спенс не можа да измисли нищо по-умно. Отпусна се на пети и стреснато се втренчи в нея. — Какво каза?

Наташа искаше да бъде силна. Нямаше друг избор. А той изглеждаше като че го е ударила с мокър парцал.

— Бременна съм — повтори и направи безпомощен жест с ръка. — Съжалявам.

Той само завъртя глава, за да проумее ситуацията.

— Сигурна ли си?

— Да. — Беше решила, че колкото е по-директна, толкова по-добре. Все пак Спенс беше възпитан човек. Нямаше да прибегне нито към обвинения, нито към жестокост.

— Тази сутрин си направих тест. От няколко седмици подозирам за какво става дума, но…

— Подозирала си. — Пръстите му се свиха в юмрук върху възглавницата. Не изглеждаше бясна като Анджела. Само разстроена. — И нищо не ми каза.

— Не виждах необходимост, преди да съм сигурна. Беше безсмислено да те тревожа предварително.

— Разбирам. Ти така ли се чувстваш, Наташа? Разтревожена?

— Не, чувствах само, че съм бременна. И смятам, че беше справедливо да ти кажа. Освен това заминавам за няколко дни. — Опита се да стане, въпреки че още трепереше.

— Заминаваш? — Объркан и уплашен да не припадне отново, но и вбесен, той я хвана за ръката. — Почакай секунда, да му се не види. Значи идваш в дома ми, съобщаваш ми, че си бременна и че заминаваш нанякъде. — Усети как нещо остро го удари по стомаха. То се казваше страх. — И къде по-точно?

— Просто заминавам. — Усети, че отстрани тонът й прозвуча остро и грубо. Притисна ръка към челото си. — Съжалявам. Не се справям достатъчно добре. Имам нужда да помисля и искам да се махна за известно време.

— Преди всичко имаш нужда да седнеш и да поговорим.

— Не мога да говоря сега. — Напрежението в главата й се надигна като порой срещу язовирна стена. — Не и преди да… Просто исках да ти кажа, преди да замина.

— Никъде няма да ходиш. — Сграбчи я за ръката и я блъсна на канапето. — И ако се наложи, насила ще те накарам да говориш. Какво искаш от мен? Да ти кажа нещо като: О, колко интересна новина, Наташа. Ще се видим, когато решиш да се прибереш?

— Нищо не искам. — Този път повиши глас, без да може да се контролира. Притисната от чувства, мъка и страхове, тя се разплака. — Никога нищо не съм искала от теб. Не исках да се влюбвам в теб. Не исках да имам нужда от теб. Не исках и това дете.

— Изрази се достатъчно ясно. — Стисна я още по-здраво и гневът му се отприщи. — Кристално ясно. Но тъй като носиш моето дете, сега двамата ще седнем и ще го обсъдим.

— Казах ти, че имам нужда от време, за да реша какво да правя.

— Имаше повече от достатъчно време, Наташа. Очевидно съдбата се е намесила за пореден път и ще трябва да приемеш действителността такава, каквато е.

— Не мога отново да го преживея. И не искам.

— Отново? Какво искаш да кажеш, за бога?

— Веднъж вече имах дете. — Рязко се отдръпна и закри лицето си с ръце. Цялото й тяло се разтрепери. — Мое дете. О, Божичко!

Потресен, той нежно постави ръка на рамото й.

— Имаш дете?

— Имах. — Сълзите потекоха — горещи и болезнени — все едно, че извираха направо от сърцето й. — Тя почина.

— Ела и седни, Наташа. Разкажи какво се е случило.

— Не мога. Ти нищо не разбираш. Аз я загубих. Моето детенце. Не мога да си представя, че отново ще преживея всичко това. — Отскубна се от него. — Ти не знаеш, няма откъде да знаеш колко боли.

— Не зная, но виждам по тебе. — Отново протегна ръка към нея. — Разкажи ми, за да разбера.

— Какво ще промени това?

— Ще видим. Не бива да се разстройваш толкова.

— Така е. — Прокара ръка по лицето си. — И двамата не бива да се разстройваме. Извинявай, че се държа така рязко.

— Не се извинявай. Ела и седни. Сега ще ти донеса чай и после ще поговорим. — Заведе я до едно кресло и тя се подчини, без да се съпротивлява. — Ей сега се връщам.

Беше сигурен, че се забави не повече от минута, но когато се върна, тя си бе отишла.

 

 

Майкъл дялкаше фигурка от черешово дърво и слушаше в слушалките грохотът на рокендрола. Тази музика, според него, подхождаше на този тип дърво. Това, което се криеше в него — а и той самият още не знаеше какво е — беше младо и изпълнено с енергия. Винаги, когато се занимаваше с дърворезба, Майкъл се вслушваше в околните звуци, независимо дали ставаше въпрос за блус, Бах или просто стърженето и воят на уличното движение, които достигаха до четвъртия етаж, където се намираше неговият апартамент. Така съзнанието му се освобождаваше и ръцете му се съсредоточаваха в работата, независимо от околната среда.

Тази вечер обаче съзнанието му беше задръстено и работата не вървеше. Майкъл огледа тесния и претрупан с вещи двустаен апартамент. Наташа седеше свита в неудобното кресло със стърчащи пружини, което бе домъкнал отнякъде миналото лято. Държеше на коленете си книга, но по негови наблюдения от двайсетина минути беше на една и съща страница. Изглежда и на нея не й вървеше четенето.

Ядосан и на двамата, Майкъл махна слушалките. Стана и отиде в кухнята. Мълчаливо взе чайника, сложи го на газовия котлон и запари чай. Наташа нищо не попита. Когато й подаде чашата, само го погледна безизразно. И му благодари на украински.

— Крайно време е да ми обясниш какво се е случило.

— Майкъл.

— Говоря сериозно. — Седна на шарената черга при краката й. — От една седмица само седиш и мълчиш, Таш.

Тя се усмихна измъчено.

— Намекваш, че искаш да ме изхвърлиш ли?

— Може би. — Сложи ръка върху нейната и я погали. — Досега нищо не съм питал, защото ти така пожела. Не казах на маман и папа, че онази вечер се появи на вратата ми бледа и нещастна само защото ти ме помоли.

— И съм ти много благодарна за това.

— Нямам нужда от благодарности. — Брат й направи характерното си рязко движение с ръка. — Предпочитам да поговорим.

— Вече ти обясних, че имах нужда да остана сама, без папа и маман да започнат да се суетят около мен. — Наташа сви рамене и се пресегна за чая. — А ти нито се суетиш, нито ми се караш.

— Засега. Кажи, какво толкова ужасно се е случило? — Наведе се и я хвана за брадичката. — Таш, кажи ми.

— Бременна съм — изтърси тя и с трепереща ръка остави чая на масичката до креслото.

Майкъл отвори уста, но тъй като не знаеше какво да каже, просто я прегърна. Тя въздъхна дълбоко.

— Как си? Всичко наред ли е?

— Да. Преди няколко дни бях на лекар. Според него съм добре. Ние сме добре.

Той се облегна назад и изучаващо я изгледа.

— От университетския професор ли е детето?

— Да. Не е имало друг, освен Спенс.

В тъмните очи на Майкъл пламна опасен огън.

— Ако онова копеле се държи зле с тебе…

— Не. — Колкото да бе нелепо, но й стана смешно. Хвана свитите му юмруци. — Не, той никога не се е държал зле.

— Значи не иска детето. — Наташа сведе поглед към ръцете си и той присви очи. — Наташа?

— Не знам. — Отдръпна се, стана и започна да крачи между изтърбушените мебели и парчета дърво и камък, струпани в хола на брат й.

— Не си ли му казала?

— Разбира се, че му казах. — Докато тя крачеше напред-назад, той ту свиваше, ту разпускаше юмруци. За да се успокои, Наташа застана пред коледното дръвче на Майкъл — трийсетсантиметрова елхичка в саксия, която тя сама беше украсила с разноцветни ленти. — Но не му дадох шанс да отговори. Бях прекалено разстроена.

— Значи ти не искаш детето.

Тя се извърна рязко с широко разтворени очи.

— Как можа да го кажеш? И как изобщо можа да си го помислиш?

— Защото си тук, а не при професора.

— Имах нужда да помисля.

— Прекаляваш с мисленето.

Не го чуваше за пръв път. Същото й бе казвал и преди. Наташа силно стисна зъби.

— Все пак не се чудя дали да си купя синя или червена рокля. Чакам дете.

— Так. Защо не седнеш и не се отпуснеш, преди да си се сбръчкала от много мислене като някоя бабичка?

— Защото не искам. — Отново започна да крачи из стаята и разсеяно отмести един кашон. — В началото не исках да се обвързвам. Дори когато това се случи — защото той постави нещата така, че не можех да му откажа, аз се опитах да спазвам известна дистанция. Исках да съм сигурна, че няма да повторя старите грешки. А сега… — Махна безпомощно с ръка Наташа.

— Не забравяй, че той не е Антъни. Както и това дете не е Лили. — Сестра му се обърна към него и той видя и очите й толкова мъка, че отиде при нея и я прегърна. — Знаеш, че и аз я обичах.

— Да, зная.

— Не можеш вечно да живееш с миналото, Таш. — Нежно я целуна по двете бузи. — Не е честно нито спрямо теб, нито спрямо твоя професор, нито спрямо детето.

— Не зная какво да направя.

— Обичаш ли го?

— Да.

— А той?

— Така казва…

Той хвана треперещите й ръце.

— Не ме интересува какво казва той, а какво чувстваш ти.

— Да. Обича ме.

— Тогава престани да се криеш и се прибери вкъщи. Този разговор трябваше да проведеш с него, а не с мен.

 

 

Спенс беше обезумял от тревога. Всеки ден минаваше покрай жилището на Наташа с надеждата, че се е прибрала и ще му отвори вратата. Но нея я нямаше и тогава той отиваше да тормози Ани в магазина. Не забелязваше коледната украса по витрините, усмихнатия Дядо Коледа с розовите бузки, светещите ангели, разноцветните лампички и пред къщите. А и да забелязваше, само се усмихваше мрачно.

С огромни усилия се стараеше да не помрачи празничното настроение на Фреди. Заведе я сама да избере елхата и след това заедно я украсиха. Спенс демонстрира пресилено възхищение пред нанизите от пуканки, изработени от дъщеря му. Внимателно изслуша нейния все по-набъбващ списък от коледни подаръци и я заведе на главната улица, за да се снима в скута на Дядо Коледа. Но сърцето му бе далече.

Крайно време е това да се свърши, мислеше той, застанал пред прозореца, докато наблюдаваше първия сняг.

Независимо от настъпилия в живота му хаос, нямаше да допусне да развали празника на Фреди.

А тя всеки ден питаше за Наташа. Това допълнително го измъчваше, тъй като не знаеше какво да отговори. Отиде да гледа как Фреди изпълни ролята на ангелче в училищната пиеса и през цялото време съжаляваше, че Наташа не е с него.

Какво ли щеше да стане с тяхното дете? Не можеше да мисли за нищо друго. Може би в момента Наташа носеше сестричката, за която Фреди толкова мечтаеше. Бебето, което самият Спенс — вече го знаеше със сигурност — толкова искаше. Ами ако… — Не искаше да мисли за най-лошото.

Първо трябваше да я открие. А след това щеше да я умолява, дори да заплашва, докато я убеди да се върне при него.

Имала е дете. Беше потресен от този факт. Дете, което е загубила, спомни си Спенс. Но как и кога? В съзнанието му се блъскаха въпроси, които изискваха незабавни отговори. Беше казала, че го обича, а той знаеше колко й е било трудно да го признае. Дори да бе казала истината, все още не му вярваше докрай.

— Татко. — Фреди влезе подскачайки в стаята. Мислеше само за Коледа, до която оставаше по-малко от седмица. — Ние с Вера започнахме да приготвяме коледните сладки.

Погледна през рамо и видя широката усмивка на дъщеря си. Устата й беше изцапана с червена и зелена захар. Прегърна я силно и я вдигна на ръце.

— Обичам те, Фреди.

Тя се разкикоти и също го целуна.

— И аз те обичам. Искаш ли заедно да правим сладки?

— След малко. Налага се да изляза за малко. — Беше решил да отиде в магазина за играчки, да притисне Ани до стената и да я принуди да му каже къде е Наташа. Каквото и да приказваше червенокосата, Спенс не вярваше, че Наташа ще замине и няма да остави на помощничката си телефонен номер, на който да може да я намери.

Фреди издаде напред долната си устничка, докато се бореше с горното копче на ризата му.

— Кога ще се върнеш?

— Скоро. — Отново я целуна и я остави на земята. — Като се върна, ще дойда да помогна със сладките. Обещавам.

Доволно от отговора на баща си, момиченцето изтича в кухнята при Вера. Знаеше, че той винаги си изпълнява обещанията.

 

 

Наташа стоеше пред входната врата. Валеше сняг. На покрива и на пилоните пред къщата бяха окачени разноцветни лампички. Представи си как щяха да грейнат, когато се с тъмни. На вратата имаше релефна фигура на Дядо Коледа в пълен ръст, прегърбен под тежкия чувал с подаръци. Спомни си вещицата от Хелоуин. През онази нощ двамата със Спенс за пръв път се бяха любили. И най-вероятно през онази нощ бе заченато тяхното дете.

В първия момент най-много искаше да се обърне и да си тръгне. Може би беше по-разумно първо да се прибере вкъщи, да си оправи багажа и да си почине. С други думи, да продължи да се крие. Стига толкова. Събра цялата си смелост и почука на вратата.

В момента, в който отвори, очите на Фреди засияха от радост. Момиченцето изпищя щастливо и буквално скочи в ръцете на Наташа.

— Ти се върна! Най-после! Толкова те чаках! Нямаше те цяла вечност!

Наташа силно я прегърна и я залюля. Осъзна, че точно това искаше и точно от това имаше нужда. Зарови лице в косите на детето. Как можа да постъпи като истинска глупачка?

— Не беше чак толкова дълго.

— Минаха много, много дни. Ние с татко купихме елха, окачихме лампичките и ти приготвихме подарък. Сама го избрах от централната улица. Моля те, никога повече недей да заминаваш.

— Няма — прошепна Наташа. — Никога повече няма да го правя. — Пусна Фреди на земята и затвори вратата, за да остави навън студа и снега.

— Изпусна училищната пиеса. Аз бях ангелче.

— Съжалявам.

— В училище си направихме ореолите и аз запазих моя, за да ти го покажа.

— Много искам да го видя.

Сигурна, че отсега нататък вече всичко ще бъде наред, Фреди доверчиво я хвана за ръката.

— На представлението веднъж се обърках, ама бях запомнила цялото стихотворение. А Майки забрави неговото. Моите думички бяха: „Едно дете се роди във Витлеем“, „Нека има мир на земята, на целия свят“ и после изпях „Слава на Бога, О, агнец Божи“.

За пръв път през последната седмица Наташа се засмя от сърце.

— Наистина много съм изпуснала. Нали после ще ми го изпееш цялото?

— Дадено. Сега правим коледните сладки. — Без да изпуска ръката на Наташа, детето я повлече към кухнята.

— Татко ти помага ли?

— Не, той излезе по работа. Каза, че скоро ще се прибере и ще се включи. Той обеща.

Разкъсвана между облекчението и разочарованието, Наташа я последва в кухнята.

— Вера, Таш се върна.

— Виждам. — Вера недоволно подви устни. Тъкмо когато беше започнала да вярва, че тази жена е достойна за сеньора и за нейното любимо момиченце, тя си бе тръгнала, без да каже и думичка. Въпреки това, икономката добре си знаеше задълженията. — Искате ли чай или кафе, госпожице?

— Не, благодаря. Дано само не ви преча.

— Остани, моля те. — Фреди я дръпна за ръката и посочи масата. — Виж, направих снежни човеци, еленчета и Дядо Колела. — Взе една сладка, която, според нейните представи, бе сред най-добрите й постижения. — Ако искаш, можеш да я опиташ.

— Много е красив. — Наташа погледна снежния човек с червени бузи и леко отчупена шапка.

— Плачеш ли?

— Не. — Избърса една непослушна сълза. — Просто се радвам, че отново съм у дома.

Докато говореше, кухненската врата се отвори. Наташа затаи дъх, когато Спенс влезе в помещението. Той нищо не каза. Спря, с ръка на дръжката на вратата и се загледа в нея. Все едно, че беше оживяла от несвързаните му мисли. По косата и палтото й се топяха снежинки. Очите й бяха зачервени.

— Татко, Таш се прибра у дома — обяви Фреди и изтича при него. — И тя ще помага за сладките.

Вера бързо си свали престилката. Каквито и съмнения да изпитваше относно Наташа, те изчезнаха в мига, в който видя израза на очите й. Това бяха очите на жена, която обича.

— Брашното свърши. Фреди, ела да изтичаме до магазина.

— Но аз искам да…

— Щом искаш сладки, трябва ни още брашно. Ела да ти сложа палтото. — С делови вид Вера я избута от кухнята.

Останали сами, Наташа и Спенс не помръднаха от местата си. И двамата мълчаха. Наташа усети, че главата й се замая от горещината. Свали си палтото и го метна на облегалката на един стол. Искаше да разговаря с него като разумен човек. А как би могла да разговаря разумно, ако се строполи в краката му.

— Спенс. — Името му отекна в стените и тя дълбоко си пое дъх. — Искам да поговорим.

— Разбирам. Много хубаво си решила.

Тя понечи да започне, но се отказа. Часовникът на фурната иззвъня и тя автоматично се обърна, взе ръкавицата за горещи съдове и извади тавата със сладките. Използва времето, докато ги остави да се изстудяват на плота, за да се успокои и да събере мислите си.

— Имаш право да ми се сърдиш. Държах се отвратително. Сега те моля да ме изслушаш и се надявам да ми простиш.

Той я изгледа изучаващо.

— Определено умееш да отстояваш позициите си.

— Не съм дошла да споря с теб. Имах достатъчно време да помисля и сега разбирам, че избрах най-неподходящия начин да ти съобщя за детето. На всичкото отгоре си тръгвах. Всъщност избягах. — Погледна надолу към преплетените си пръсти. — Беше непростимо. За свое оправдание мога да кажа само, че бях прекалено уплашена и объркана, за да разсъждавам нормално.

— Само един въпрос — прекъсна я той и изчака да вдигне поглед към него. Непременно държеше да вижда очите й. — Има ли още дете?

— Да. — Недоумението в погледа й се смени с разбиране. А след това със съжаление. — О, Спенс, толкова съжалявам, че съм те накарала да мислиш, че бих могла да… — Примигна, за да прогони сълзите. — Извинявай. Отидох за няколко дни при Майкъл. — Въздъхна неуверено. — Може ли да седна?

Той само кимна и отиде до прозореца, а тя се настани до масата. Спенс сложи ръце на перваза и се загледа в снега.

— За малко да се побъркам от тревога къде си, как си. В състоянието, в което си тръгна, аз се уплаших, че можеш да направиш нещо необмислено, преди да сме поговорили.

— Никога не бих могла да направя това, за което си мислил, Спенс. Та това е нашето дете.

— Каза, че не го искаш. — Обърна се към нея. — Каза, че не искаш отново да го преживееш.

— Беше ме страх — призна Наташа. — И е вярно. Не исках да имам дете сега. Изобщо никога. Трябва всичко да ти разкажа.

Той много искаше да протегне към нея ръце, да я прегърне силно и да й каже, че миналото няма никакво значение. Ала тъй като знаеше колко беше важно за нея да сподели болката си, мълчаливо си намери работа около печката.

— Искаш ли кафе?

— Не. Напоследък ми прилошава от него. — Усмихна се, когато Спенс се прехвърли към чайника. — Моля те, седни за малко.

— Добре. — Седна срещу нея и разпери ръце. — Продължавай.

— Вече ти казах, че когато играех в кордебалета бях влюбена в Антъни. Станахме любовници, когато бях само на седемнайсет години. Той ми беше първият. И последният, преди да се запозная с тебе.

— Защо?

Отговорът се оказа много по-лесен, отколкото бе очаквала.

— Защото не бях обичала друг. Любовта, която изпитвам към теб е много по-различна от фантазиите за Антъни, които приемах за действителност. Сега не става въпрос за мечти, рицари и принцове. Между нас всичко е истинско и стабилно. Обич от ден за ден. Обикновена в най-хубавия смисъл на думата. Разбираш ли какво имам предвид?

Той я погледна. Къщата беше притихнала, изолирана от целия свят, благодарение на снега. Миришеше на пресни сладки с лимонени корички.

— Да.

— Страхувах се от чувствата си, защото онова, което се случи между мен и Антъни… — Изчака момент, изненадана, че вече не изпитва болка, а само тъга. — Бях повярвала на всяка негова дума, на всяко негово обещание. Когато разбрах, че същите неща е говорел на много други жени, бях съкрушена. Скарахме се и той ме изгони като дете, което се е държало лошо и трябва да бъде наказано. След няколко седмици разбрах, че съм бременна. Бях развълнувана. Смятах, че когато кажа на Антъни за детето, той ще се зарадва и веднага ще разбере, че сме създадени един за друг. И му казах.

Спенс безмълвно взе ръката й.

— Но не стана така, както си представях. Той побесня и ми наговори разни неща… Няма значение — продължи да разказва Наташа. — Важното беше, че той не искаше нито мен, нито детето. За няколко минути изведнъж пораснах с години. Оказа се, че Антъни не е човекът, в когото се бях влюбила, но поне имах дете. И много го исках. — Пръстите й здраво стиснаха ръката му. — Отчаяно исках това дете.

— И какво направи?

— Единственото възможно нещо. Повече не можех да танцувам, затова напуснах състава и се прибрах у дома. Зная, че нанесох тежък удар на родителите си, но те ме подкрепиха. Започнах работа в универсален магазин. На щанда за играчки. — Усмихна се на спомените си.

— Сигурно ти е било много трудно. — Представи си я: самата тя още дете, бременна и изоставена, как се опитва да се справи с всичко сама.

— Да, не ми беше леко. Но също така това беше един прекрасен период. След първите месеци на бременността, когато ми прилошаваше, изведнъж се почувствах силна. По цели нощи седях будна и четях книги за раждане и отглеждане на бебета. Затрупвах маман с въпроси. Даже се научих да плета — наистина, не много добре. — Засмя се тихо. — Папа направи дървено кошче за бебето, а мама уши чаршафче със сини и червени лентички. Беше много красиво. — Усети, че всеки момент ще се разплаче и разтърси глава. — Искам вода.

Спенс стана, наля чаша вода от крана и й я подаде.

— Не бързай, Наташа. — Тъй като знаеше, че и двамата имат нужда да се докоснат, нежно я погали по главата. — Не е необходимо да ми казваш всичко наведнъж.

— Не, искам да ти разкажа докрай. — Отпи от водата и го изчака отново да седне. — Нарекох я Лили — прошепна тя. — Тя беше толкова красива, мъничка и нежна. Не знаех, че е възможно да се обича така, както се обича дете. С часове я наблюдавах как спи. Бях развълнувана и много горда, че съм родила това съвършенство.

Вече не можеше да спре сълзите, които безмълвно потекоха по страните й. Една от тях капна на ръката му.

— Лятото беше много горещо и аз често я извеждах на чист въздух и на слънце. На улицата непознати се спираха да я погледат. Докато я кърмех, тя слагаше ръчичка на гърдата ми и ме гледаше внимателно с огромните си очи. Знаеш как е. Нали имаш Фреди.

— Да. Няма нищо по-хубаво от това да имаш дете.

— Както и няма нищо по-лошо от това да загубиш дете — прошепна Наташа. — Стана толкова бързо. Тя беше само на пет седмици. Събудих се сутринта, учудена, че беше спала непробудно цяла нощ. Гърдите ми бяха напращели от кърма. Нейното кошче беше до леглото ми. Протегнах ръка и я вдигнах. В първия момент не разбрах какво е станало. Не можех да повярвам — Замълча и притисна пръсти към очите си. — Спомням си как започнах да пищя. Рейчъл скочи от леглото си — тогава пак спяхме в една стая, дойдоха и останалите, а мама я взе от ръцете ми. — Безмълвните сълзи преминаха в ридание. Закри лицето си и заплака неутешимо, както правеше само когато бе сама.

Спенс нищо не можеше да каже и не беше необходимо. Вместо да търси нищо незначещи думи, стана, приближи се до нея и я прегърна. Бе потресен от дълбочината на мъката й. Наташа внезапно изхълца и се притисна към него, приемайки утехата му.

Зад гърба му ръцете й бяха свити в юмруци. Постепенно се отпусна, но той продължаваше да я държи в прегръдките си. Горещите сълзи спряха и болката — вече споделена — постепенно затихна.

— Вече съм по-добре — каза Наташа след малко, отдръпна се и започна да рови в чантичката си за книжна салфетка. Спенс взе кърпичката и сам избърса сълзите й. — Лекарят каза, че било нещо обикновено: смърт от задушаване насън, характерна за бебетата. Нямало причина — обясни тя и отново затвори очи. — Това беше най-страшното. Така и не разбрах нито какво се е случило, нито дали можех да го предотвратя.

— Не си могла. Недей. — Взе двете й ръце в своите и тя отвори очи. — Не се измъчвай, Наташа. Изслушай ме. Не зная какво си преживяла, мога само да гадая, но зная едно: когато ни сполети най-лошото, то обикновено е извън нашия контрол.

— Дълго не можех да приема това, което се случи. — Издърпа ръцете си и ги постави на гърдите му. — Мина много време, докато се съвзема и отново поискам да живея. Преместих се тук и отворих това магазинче. Ако не беше семейството ми, нямаше да го преживея. — Изчака за миг и отпи малко вода, за да навлажни пресъхналото си гърло. — Не исках повече никого да обичам. Тогава се появи ти. И Фреди.

— Ние и двамата имаме нужда от тебе, Наташа. Както и ти от нас.

— Да. — Тя взе ръката му и я притисна към устните си. — Искам да ме разбереш, Спенс. Когато разбрах, че съм бременна, отново преживях целия онзи кошмар. Предупреждавам те съвсем сериозно: не вярвам, че ще го преживея отново. Толкова ме е страх да обикна това дете. А вече го обичам.

— Ела. — Здраво стиснал ръцете й, той я изправи на крака. — Зная, че си обичала Лили и винаги ще я обичаш. Както и че винаги ще ти е мъчно за нея. А сега вече същото ще изпитвам и аз. Това, което се е случило в миналото, не може да се промени. Но сега си на друго място и в друго време. И става въпрос за друго дете. Искам да знаеш, че заедно ще преминем през тази бременност, раждането и отглеждането на детето. Независимо дали искаш или не.

— Страх ме е.

— Тогава ще се страхуваме заедно. По същия начин, както заедно ще ни е страх, когато детето стане на осем години и за пръв път се качи на велосипед с две колелета.

Устните й трепнаха в усмивка.

— Много си убедителен.

— Повярвай ми. — Наведе се и я целуна по устните. — Защото това беше обещание.

— Да, настъпи времето на обещанията. — Усмивката й стана още по-широка. — Обичам те. — Толкова беше лесно да го каже. И да го почувства. — Ще ме прегърнеш ли?

— Само при едно условие. — Изтри с палец една засъхнала сълза. — Искам да кажа на Фреди, че ще имаме бебе — братче или сестричка. Мисля, че за нея това ще бъде най-големият коледен подарък.

— Да. — Тя се почувства по-силна и уверена. — И аз искам да й кажем.

— Добре. Разполагаш с цели пет дни.

— Пет дни за какво?

— За да се приготвиш, да поканиш родителите си, да си купиш рокля и всичко останало за сватбата.

— Да, но…

— Не приемам възражения. — Обхвана лицето й с ръце и я накара да замълчи. — Обичам те. И те желая. Ти си най-хубавото нещо в живота ми след Фреди и нямам намерение да те изпускам. Ние заченахме дете, Наташа. — Без да откъсва поглед от очите й, Спенс нежно и собственически постави ръка на корема й. — Дете, което много искам. И което обичам.

Тя доверчиво постави ръката си върху неговата.

— Ако ти си с мен, няма да се страхувам.

— Определям ти среща на Бъдни вечер. А на Коледа смятам да се събудя до жена си.

Тя се подпря с ръце на раменете му.

— Просто така?

— Да, просто така.

Тя се засмя, обви ръце около врата му и каза само една дума:

— Да.