Серия
Семейство Станисласки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taming Natasha, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Десета глава

На задната седалка седеше Фреди, увита с одеяло и здраво прегърнала любимата си парцалена кукла. Преструваше се на заспала, защото искаше да я оставят на мира да си мечтае. И толкова добре се преструваше, че от време на време наистина си подремваше. Пътуването с кола от Западна Вирджиния до Ню Йорк беше дълго, но тя беше прекалено развълнувана, за да скучае.

По радиото свиреше тиха музика. Като истинска дъщеря на баща си, тя веднага позна Моцарт, ала тъй като освен това беше и дете, съжаляваше, че няма думи, за да си попее. Вера бе заминала за празниците при сестра си в Манхатън и щеше да остане там чак до неделя. Голямата безшумна кола на Спенс се движеше право към Бруклин.

От една страна, Фреди беше малко разочарована, че не взеха влака, но от друга, й беше приятно да седи тихо и да слуша как си говорят баща й и Наташа. Момиченцето не обръщаше внимание на думите. Достатъчно беше да чува гласовете им.

Прилошаваше й от вълнение при мисълта, че скоро ще се запознае с близките на Наташа и че е поканена на тържествена семейна вечеря с пуйка. Тя никак обичаше пуешко месо, ала Наташа я успокои, че може да наблегне на соса от боровинки и свинското с боб и царевица. Фреди никога не бе яла свинско с царевица, но реши, че сигурно е приятно. А даже да се окаже отвратително, от любезност пак щеше да изяде всичко, което й сложат в чинията. Джо Бет беше споменала веднъж, че баба й много преживявала, когато не си изяждала зеленчуците и Фреди не искаше да се изложи.

Светлините на преминаващите коли просветваха през полузатворените й клепачи. Усмихна се лукаво, когато чу как смехът на Наташа се слива със смеха на баща й. В нейното въображение те тримата вече бяха семейство. Представяше си, че не е прегърнала куклата, а сестричката си, за която трябваше да се грижи по пътя към дома на баба й. Също като в една песничка, която много обичаше. Липсваха само буйни реки, а и гъсти гори не се виждаха наоколо.

Малката сестричка на Фреди се казваше Кейти и имаше лъскави черни къдрици като на Наташа. Само Фреди знаеше как да успокои бебето, когато плачеше, и да го разсмее. Когато си бяха у дома, Кейти спеше в бяла люлка в нейната стая и кака й я завиваше с розово одеялце. Фреди знаеше, че бебетата лесно настиват. Тогава им даваха лекарство с мъничка пипетка. Те дори не можеха сами да си издухат носа. И всички знаеха, че Кейти пие сиропче само от ръцете на Фреди.

Доволна от себе си, тя още по-силно прегърна куклата.

— Отиваме на гости при баба — прошепна й на ухото и започна да си представя какво ще се случи по време на гостуването.

Единственото, което я притесняваше бе, че хората, за които си мечтаеше да станат нейни баба и дядо, можеше да не я харесат. Някои хора не обичат деца. Може би дори не са искали да им гостува. И щяха да я накарат през цялото време да седи на някой стол с ръце, прибрани прилежно в скута. Така, според леля Нина, трябвало да седи една млада дама. Фреди никак не държеше да е млада дама. Понякога се налагаше да седи така с часове, да не прекъсва възрастните, да не говори високо и в никакъв случай да не тича из къщата.

Може би щяха да й се разсърдят, ако изпусне нещо на пода. Или даже да започнат крещят. Беше чувала как крещи бащата на Джо Бет, когато брат й — вече третокласник — беше взел един от стиковете му за голф, за да се упражнява върху каменната настилка в задния двор. В резултат на упражненията беше счупил, без да иска кухненския прозорец.

Ами ако Фреди счупи прозорец? Тогава Наташа нямаше да се омъжи за татко й и нямаше да дойде да живее в тяхната къща. Така щеше да си остане без майка и сестричка, а татко й ще престане да свири през нощта.

Парализирана от ужас при тази мисъл, Фреди се сви на седалката, тъй като колата намали ход.

— Сега наляво. — Наташа се зарадва при вида на стария квартал, където беше преминало детството й. — Пак вляво, почти в средата на пряката. Случайно може да има свободно място за паркиране. Да, точно тук. — Забеляза, че зад очукания пикап на баща й наистина имаше място. Явно Станисласки се бяха похвалили, че пристига голямата дъщеря с приятели и съседите бяха проявили разбиране.

На малката уличка всичко си беше постарому. Откакто Наташа се помнеше, от едната страна живееха семейство Профенбергер, от другата — Андерсънови. Когато някой се разболееше, съседките си помагаха с готвенето и пазаруването, посрещаха децата от училище. Споделяха радост и тъга. И си умираха да клюкарстват.

На времето Майкъл излизаше с красивата дъщеря на Андерсънови, а после тя се омъжи за най-добрия му приятел, а той им стана кум. Родителите на Наташа бяха кръстници на едно от децата на Профенбергерови. Сигурно затова, когато реши, че иска да започне на чисто, Наташа се спря на градче, което напомняше за дома. Не по външен вид, а по отношенията между хората.

— За какво се замисли? — попита я Спенс.

— Просто спомени. — Обърна се към него и се усмихна. — Хубаво е да се върнеш у дома. — Слезе от колата и потръпна на мразовития въздух. След това отиде да отвори задната врата на Фреди, докато Спенс се занимаваше с багажника. — Фреди, спиш ли?

Очите на момиченцето се залепваха за сън, но тъй като беше силно притеснено, здраво стисна очи и завъртя глава:

— Не.

— Пристигнахме. Слизай от колата.

Тя преглътна мъчително и притисна куклата към гърдите си.

— А ако не ме харесат?

— Какво означава това? — Наташа се наведе и отметна косичката от очите й. — Да не си сънувала лош сън?

— Може да не ме харесат и да съжаляват, че съм дошла. Може да ме помислят за досадница. Според някои хора, децата са истинска напаст.

— Тези хора са много глупави — бързо каза Наташа и й закопча палтото.

— Сигурно. Ама пак може да не ме харесат.

— А ако ти не ги харесаш?

Виж, това не й беше идвало наум. Фреди се замисли и си изтри носа с опакото на ръката, преди Наташа да й подаде книжна салфетка.

— Твоите родители добри ли са?

— Аз поне мисля така. След като се запознаеш с тях, ти сама ще си съставиш мнение. Съгласна ли си?

— Да.

— Дами, сега ли точно намерихте да си приказвате? — Спенс стоеше на няколко крачки от тях, натоварен с целия багаж. — Какво става?

— Женски разговори — намигна Наташа и Фреди се разтопи от удоволствие.

— Много мило, няма що. — Погледна износените циментови стъпала зад гърба на Наташа. — Хич не ви пука, че аз мръзна на ледения вятър, натоварен с трийсет килограма багаж. Какво има в тези куфари, Наташа? Да не са тухли?

— Да, сложих няколко сред най-необходимите неща. — Щастлива, тя се обърна и го целуна по бузата, точно когато Надя отвори вратата.

— Е, добре дошли. — Доволна от видяното, майка й скръсти ръце. — Тъкмо казвах на папа, че ще пристигнете преди края на новините.

— Маман. — Наташа се втурна нагоре по стълбите и хвърли в ръцете й. Лъхна я познатата миризма на пудра и мускатов орех. И на силното, устойчиво присъствие на майка й. Тъмната и знойна красота на Надя все още правеше впечатление от пръв поглед, въпреки множеството бръчки, резултат от непрекъснати тревоги, много смях и на възрастта.

Тя промърмори някакво приветствие, след което отново притегли Наташа към гърдите си и я целуна по двете бузи. Все едно, че виждаше себе си преди двайсет години.

— Хайде, влизайте, да не се простудят гостите.

В коридора се показа бащата на Наташа. Вдигна я на ръце и я подхвърли във въздуха. Не беше висок, но имаше яки ръце, корави като шлакобетон от годините, прекарани по строителните площадки. Засмя се гръмогласно, докато целуваше дъщеря си.

— Ама че маниери — възмути се Надя и затвори вратата. — Юри, Наташа ни е довела гости.

— Здравейте. — Юри здраво разтърси с мазолестата си ръка ръката на Спенс. — Добре дошли.

— Това са Спенс и Фреди Кимбъл. — Докато ги представяше, Наташа забеляза как Фреди уплашено хвана баща си за ръка.

— Много се радвам, че дойдохте. — С присъщата си топлота, Надя ги целуна по бузите. — Аз ще окача палтата, а вие влизайте в хола. Сигурно сте уморени от пътуването.

— Много мило, че ни поканихте — започна Спенс, но усети колко е притеснена Фреди и я взе на ръце.

Холът на семейство Станисласки се оказа тясно помещение с избелели тапети и износени мебели. Но облегалките на столовете бяха скрити под дантелени покривчици, а дървените повърхности блестяха от чистота и бяха старателно полирани; навсякъде се търкаляха изящно изработени възглавнички. Семейните снимки в рамки едва се побираха между саксиите с цветя и разни дрънкулки.

Някой изръмжа дрезгаво и Спенс погледна надолу. В ъгъла лежеше старо сиво куче. Радостно започна да бие с опашка по пода, когато видя Наташа. С видимо усилие се надигна от мястото си и закуцука към нея.

— Саша! — Наташа коленичи и зарови лице в козината му. Засмя се, когато то отново седна, като се облегна на крака й. — Старичък е вече — обясни тя на Фреди, — затова само спи и яде.

— И пие водка — допълни Юри. — И ние сега ще си пийнем. Всички, освен тебе — посочи с пръст Фреди. — А на теб ще ти предложим шампанско.

Фреди се разкикоти и изведнъж прехапа устни. Бащата на Наташа изобщо не отговаряше на нейните представи за дядо. Нямаше белоснежна коса и шкембе. Косата му беше черна, макар и прошарена, а коремът му беше стегнат. Много смешно произнасяше думите с дълбокия си глас и миришеше хубаво. На черешки. И имаше добра усмивка.

— Какво значи водка?

— Руска народна традиция — обясни той. — Напитка, която се приготвя от грозде.

Фреди сбръчка нос.

— Сигурно е адски гадна — каза и пак си прехапа устната. Но тъй като Юри избухна в смях, усмихна се плахо.

— Наташа сигурно ти е казала, че нейният папа много обича да дразни момиченцата — намеси се Надя и сръга Юри в ребрата. — Защото по сърце и той е като момченце. Искаш ли горещ шоколад?

Фреди се разкъсваше от съмнения дали да се лиши от сигурността на бащината си ръка, или от любимото си лакомство. А Надя й се усмихна. Ала не с онази тъпа усмивка, която възрастните използват, когато разговарят с деца. Усмивката й беше топла, също като на Наташа.

— Да, госпожо.

Надя кимна, доволна от доброто възпитание на детето.

— Ела тогава в кухнята. Ще ти дам и голямо парче торта със сметана.

Фреди веднага забрави, че се срамува. Пусна Спенс и подаде ръка на Надя.

— Имам цели две котенца — гордо обяви, когато двете останаха сами. — А на рождения си ден бях болна от шарка.

— Хайде, разполагайте се — нареди Юри и посочи кушетката. — Време е да пийнем нещо.

— Къде са Алекс и Рейчъл? — попита Наташа и с щастлива въздишка се отпусна на износените възглавнички.

— Алекс отиде на кино с новата си приятелка. Голяма красавица. — Юри завъртя кафявите си очи. — А Рейчъл е на лекции. В колежа пристигнал някакъв прочут адвокат от Вашингтон.

— Как е Майкъл?

— Зает, както винаги. В момента се занимават с преустройството на апартамент в Сохо. Така, значи — обърна се към Спенс, след като раздаде чашите и се настани в любимото си кресло. — Преподаваш музика.

— Да. А Наташа е една от най-добрите ми студентки по история на музиката.

— Умно момиче е моята Наташа. — Баща й се облегна назад и изучаващо изгледа Спенс. Съвсем не дискретно, както се бе надявала Наташа. — Значи сте добри приятели.

— Да — обади се тя, разтревожена от блясъка в очите му, — приятели сме. Спенс и Фреди се преместиха в града това лято. Преди са живели в Ню Йорк.

— Така значи. Много интересно. Явно така ви било писано.

— Съгласен съм — оживи се Спенс. — Хубавото е, че аз имам дъщеря, а Наташа — толкова привлекателен за едно дете магазин за играчки. А като добавим, че тя се записа в един от курсовете, които водя, просто нямаше как да не ме забележи. Колкото и да е упорита.

— Наистина е голям инат — тъжно се съгласи Юри. — Прилича на майка си. А аз съм добрият човек в семейството и всички ми се качват на главата.

Наташа изсумтя възмутено.

— Семейството ми се управлява от упорити жени, които никого не уважават. — Юри отпи още една солидна глътка. — Това е моето проклятие.

— Дано един ден да имам щастието и аз да кажа същото. — Спенс се усмихна над ръба на чашата. — Когато най-после убедя Наташа да се омъжи за мен.

Наташа скочи на крака, без да обръща внимание на подсмихването на баща си.

— Изглежда водката вече те хвана. Отивам при мама да изпия чаша горещ шоколад.

Когато Наташа изхвърча от стаята, Юри се надигна от креслото и се пресегна към бутилката.

— Остави ги. Жени. Нека си пият шоколада.

 

 

Наташа се събуди призори. Фреди се беше сгушила в ръцете й. Бяха прекарали нощта в нейното детско легло в стаята, в която те двете със сестра й бяха се смели, разговаряли и спорили с часове. И тапетите си бяха същите — на избелели рози. Всеки път, когато майка й предлагаше да направят ремонт, тя и Рейчъл не позволяваха. Имаше нещо безкрайно успокояващо да се събудиш в обстановката, която познаваш от детство.

Наташа обърна глава и видя тъмната коса на сестра си, разпиляна на възглавницата на съседното легло. Чаршафите и одеялата бяха смачкани и разбъркани. Както винаги, усмихна се Наташа. Даже насън Рейчъл беше по-енергична от много хора в будно състояние. Предишната вечер се бе прибрала след полунощ, преливаща от ентусиазъм и веднага се нахвърли върху сестра си с прегръдки, целувки и въпроси.

Наташа целуна Фреди и внимателно я отмести. Детето се сгуши в леглото, без да произнесе и звук. Наташа тихо се надигна. Изчака миг да й мине замайването, тъй като подът под краката й се олюля. Реши, че се дължи на четирите часа сън. Взе си дрехите и излезе в коридора да си вземе душ и да се облече.

От кухнята на долния етаж ухаеше на току-що сварено кафе. Не й се пиеше особено, но отиде да се обади на майка си.

— Маман. — Надя стоеше до кухненския плот и енергично разточваше кори за баница. — Не е ли рано да започваш с готвенето?

— В Деня на благодарността никога не е рано. — Подаде буза за целувка. — Искаш ли кафе?

Наташа притисна ръка към бунтуващия се стомах.

— Не, май не искам. Под онзи куп одеяла на кушетката в столовата сигурно спи Алекс.

— Много започна да закъснява напоследък — подви неодобрително устни Надя и сви рамене. — Нали вече не е малко момче.

— Не е. Мамо, време е да свикнеш. Децата ти са пораснали, а ти си ги възпитала много добре.

— Е, не чак толкова добре, след като Алекс все не знае къде си е свалил чорапите. — Усмихна се с надеждата, че малкият й син няма да я лиши скоро от последното майчинско задължение да раздига след него.

— Папа и Спенс сигурно са осъмнали?

— Папа много хареса твоя приятел. Приятен човек. — Надя постави тестото в кръгла тавичка и се зае да разточва следващата топка. — И е много хубав.

— Вярно е — предпазливо се съгласи Наташа.

— Има добра работа, сериозен е и обича дъщеря си.

— Да — отново се съгласи Наташа.

— А защо тогава не се омъжиш за него, след като той го иска?

Наташа вече бе мислила за това. Сподави една въздишка и се облегна на кухненската маса.

— Мамо, на света е пълно с добри, сериозни и красиви мъже. За всички ли трябва да се омъжа?

— Не са чак толкова много, колкото мислиш. — Надя се усмихна и се зае с третата кора. — Не го ли обичаш? — И когато Наташа нищо не каза, усмивката й стана още по-широко. — Аха, ясно.

— Не започвай пак. Ние със Спенс се познаваме едва от няколко месеца. Има много неща, които той не знае за мен.

— Тогава му ги кажи.

— Не мога.

Надя остави точилката и обхвана лицето на дъщеря си с изцапаните си с брашно ръце.

— Той не е като онзи човек.

— Да, не е, но…

Надя нетърпеливо завъртя глава.

— Когато дълго време продължаваш да живееш с миналото, само си причиняваш болка. Ти имаш добро сърце, Таш. Довери му се.

— Много бих искала. — Уви ръце около кръста на майка си и зарови лице на гърдите й. — Обичам го, мамо, но още ме е страх. И ме боли. — Въздъхна дълбоко и се отдръпна. — Може ли да взема пикапа на татко?

Надя не я попита къде ще ходи. Беше излишно.

— Вземи го. Искаш ли да дойда с тебе?

Дъщеря й само я целуна по бузата и отрицателно поклати глава.

Наташа беше излязла от половин час, когато Спенс слезе долу, напълно буден. Двамата със сивото куче се спогледаха съчувствено. Предишната вечер Юри бе проявил изключителна щедрост с водката и към госта, и към домашния любимец. В момента Спенс имаше чувството, че в главата му някой блъска метални вериги. Превключи на автопилот и така успя да намери кухнята, от която се носеше миризма на втасало тесто и кафе — истинска благословия за изстрадалата му душа.

Надя само го погледна и разбра как се чувства. Засмя се и кимна към масата.

— Седни. — Наля му чаша кафе — силно и черно. — Пийни си кафе, а аз ще ти приготвя закуска.

С вид на жив труп, Спенс здраво се вкопчи в чашата.

— Благодаря. Дано само не ви преча.

Надя само махна ръка и взе ножа за тесто.

— Не виждам за пръв път мъж, който има махмурлук. Вчера забелязах, че Юри непрекъснато ти доливаше чашата.

— Не, той не е виновен. Сам се докарах до това състояние.

Отвори шишенцето с аспирин, което тя постави на масата.

— Господ да ви поживи, госпожо Станисласки.

— Нали още вчера, докато се наливаше с водка, преминахме на ти.

— Не съм се чувствал така от студентските си години. — Спенс глътна три хапчета аспирин наведнъж. — Не мога да разбера какво толкова забавно виждат хората в това, да се напиеш като прасе. — Усмихна се измъчено. — Много вкусно мирише.

— Непременно ще харесаш моите пироги. — Надя постави няколко наденички в тигана. — Вчера се запозна и с Алекс.

— Да. — Спенс не възрази, когато тя му сипа още кафе. — И затова пихме още по едно. Надя, вие имате прекрасно семейство.

— Зная и се гордея с тях. — Засмя се, а наденичките започнаха да цвърчат в мазнината. — Но също така се тревожа. Сигурно ме разбираш, нали имаш дъщеря.

— Да. — Усмихна се при мисълта, че след четвърт век Наташа щеше да изглежда като майка си.

— Само Наташа живее далеч от мен. Затова най-много я мисля.

— Тя е много силна.

Наля кимна и прибави разбити яйца в тигана.

— Спенс, ти търпелив човек ли си?

— Да, струва ми се.

Тя го погледна през рамо.

— Един съвет от мен: не прекалявай с търпението си.

— Колко странно. И Наташа веднъж каза същото.

Надя остана доволна и сложи две филийки в тостера.

— Много умно момиче.

Вратата на кухнята широко се отвори. Тъмен, разрошен и с подути от съня очи, Алекс се показа и се ухили.

— Мирише на храна.

 

 

Валеше първият сняг. Леките снежинки кръжаха на вятъра и се разтапяха във въздуха преди да стигнат до земята. Наташа знаеше, че някои неща — прекрасни и скъпоценни — понякога са ни дадени за съвсем кратко време.

Стоеше сама, скована от вътрешен студ, без да усеща смразяващия вятър. Оскъдната светлина на бледосивото утро не оставяше мрачно впечатление заради танцуващите снежинки. Както винаги, не носеше цветя. Щяха да изглеждат прекалено тъжно на малкия гроб.

Лили. Затвори очи и си спомни усещането да държиш в ръце едно мъничко и нежно късче живот. Нейното дете. Милая. Нейното момиченце. С красивите сини очи, които Наташа никога нямаше да забрави; с безпомощните миниатюрни ръчички.

Като цветето, чието име носеше, Лили беше красива и бе живяла толкова кратко време. Наташа си спомни как изглеждаше първия път, когато медицинската сестра й я показа — мъничка, червена и сбръчкана, със свити юмручета. Още усещаше онази сладка тежест, когато Лили сучеше от гърдите й. Помнеше меката като кадифе кожа и миризмата на пудра и бебешки лосион. Колко спокойна се чувстваше, когато я люлееше, с главичка, облегната на рамото й.

Толкова бързо си бе отишла — само след няколко безценни седмици. Никога нямаше да разбере какво се бе случило. Може би един ден щеше да свикне, но не и да го разбере.

— Обичам те, Лили. И винаги ще те обичам. — Наведе се и докосна с длан студената трева. После стана и си тръгна под леките снежинки.

 

 

Къде ли беше Наташа? Можеше да е къде ли не, разсъждаваше Спенс. Колкото и да бе глупаво, не можеше да не се тревожи. Инстинктивно усещаше, че семейство Станисласки знаят къде е, но не искаха да му кажат.

Къщата се изпълни с гласове, смях и аромат на празнични ястия. Спенс се опита да не обръща внимание на предчувствието, че Наташа има нужда от него.

Имаше неща, за които тя никога не говореше. Разбра го, когато видя снимките в спалнята. Видя Наташа снимана по трико и балетни пантофки. Наташа с красиво развяваща се коса, докато изпълнява сложен и изискан пирует. Била е балерина, при това професионална, но никога не бе го споменавала пред него.

Защо се е отказала от балета? Защо пазеше в тайна тази част от живота си, която явно е била много важна за нея?

Рейчъл, която тъкмо излизаше от кухнята, забеляза, че разглежда старите снимки. Мълчаливо се спря и го огледа. Също като майка си и тя остана доволна. В този мъж имаше сила и нежност. А нейната сестра заслужаваше и двете.

— Хубава снимка.

Спенс се обърна. Рейчъл беше по-висока от сестра си и приличаше на върба — гъвкава и крехка. Късата й коса обрамчваше лицето като лъскав шлем. Но най-важното бяха очите — не толкова кафяви, колкото златисти.

— На колко години е била?

Рейчъл пъхна ръце в джобовете на панталона си и прекоси стаята.

— Сигурно на шестнайсет. Тогава постъпи в кордебалета. Беше изцяло отдадена на танца. Винаги съм завиждала на Таш за нейната грация. Като дете бях адски тромава. — Усмихна се и деликатно смени темата. — Бях по-висока и по-кльощава от братята си и събарях с лакти всичко по пътя си. Къде е Фреди?

Спенс остави снимката. Без да го казва направо, Рейчъл беше намекнала, че ако има въпроси, трябва да ги зададе на Наташа.

— Горе, двамата с баща ти гледат по телевизията тържествения парад.

— Татко никога не го пропуска. Много се разочарова, когато всички ние пораснахме и вече нямаше кого да държи в скута си и да му обяснява кой, как и защо преминава.

Весел писък от горния етаж ги накара да вдигнат поглед към тавана. Затрополиха крачета. Като розова вихрушка надолу по стълбите се втурна Фреди и се хвърли в ръцете на Спенс.

— Татенце, папа ръмжи като мечок! Като огромен и страшен мечок!

— Търка ли си брадата по бузата ти? — заинтересува се Рейчъл.

— Да, ама много драска. — Момиченцето отново се разкикоти, скочи от ръцете на баща си и отново хукна нагоре с надеждата играта да продължи без край.

— Явно здравата се забавлява — реши Спенс.

— Както и татко. Още ли те боли главата?

— Вече съм по-добре, благодаря. — Чу как пикапът спря пред къщата и погледна през прозореца.

— Отивам да помагам на мама — извини се Рейчъл и влезе в кухнята.

Той беше на вратата и я чакаше. Наташа изглеждаше много бледа, но се усмихна, когато го видя.

— Добро утро. — И тъй като имаше нужда да го докосне, обви ръце около кръста му.

— Добре ли си?

— Да. — Осъзна, че наистина беше така, когато Спенс я прегръщаше по този начин. Събра сили и се отдръпна. — Мислех, че още спиш.

— Не, от известно време съм буден. Къде беше?

Тя си размота шала.

— Имах малко работа. — Свали си палтото и го окачи в тесния дрешник. — Къде са останалите?

— Майка ти и Рейчъл са в кухнята. Последния път, когато надникнах, Алекс говореше по телефона.

Този път усмивката й дойде съвсем естествено.

— Пак флиртува с някое момиче.

— Сигурно. А Фреди е горе с баща ти. Гледат парада.

— Значи папа е на върха на щастието си. — Докосна с пръст устните му. — Няма ли да ме целунеш?

Докато се навеждаше, Спенс си помисли, че тя наистина имаше нужда от това. Някаква дълбока и много лична потребност, която още не можеше да сподели с него. Устните й бяха студени, когато ги докосна; след това омекнаха, затоплиха се и накрая се извиха в усмивка. — Много си добър с мен, Спенс.

— Отдавна чакам да го забележиш. — Игриво я захапа по долната устна. — Вече, по-добре ли си?

— Много по-добре. — Стисна ръката му. — Радвам се, че си тук. Искаш ли да опиташ горещия шоколад на мама?

Преди да е отговорил, от горния етаж се появи Фреди, като подскачаше по стълбите на един крак. Връзката на едната й обувка пак беше развързана. Хвърли се към Наташа и я прегърна за кръста.

— Най-после се върна.

— Да. — Наташа се наведе и я целуна по тила. — А ти с какво се занимаваше досега?

— Гледаме парада с папа. Той може да говори също като патока Доналд и ми разрешава да седя в скута му.

— Знам. — Наведе се над детето и веднага я и лъхна издайническия аромат на желирани бонбони. — Той още ли изяжда всички жълти дражета?

Фреди се разкикоти, като хвърли предпазлив поглед към баща си. Спенс се отнасяше съвсем различно към желираните бонбони от Юри.

— Нищо. Аз все едно обичам повече червените. И колко от червените успя да сдъвчеш?

Фреди непринудено сви рамене. На Спенс му стана смешно, защото това беше почти огледално отражение на един от характерните жестове на Наташа.

— Не бяха много. Искаш ли да се качиш при нас и да погледаш парада? — Дръпна Наташа за ръката. — Скоро ще се покаже Дядо Коледа.

— Да, след малко. — Наведе се по навик и завърза връзката на Фреди. — Предай на папа, че няма да кажа на мама за бонбонките, но само ако ми запази няколко.

— Добре. — Фреди отново се шурна нагоре по стълбите.

— Направил й е много силно впечатление — отбеляза Спенс.

— Папа на всички прави впечатление. — Опита се да се изправи, но усети, че стаята се върти. Той успя да я хване преди да е паднала на пода.

— Какво ти е?

— Нищо. — Притисна ръка към челото си и изчака да отмине премаляването. — Много рязко се изправих и ми се зави свят.

— Бледа си. Ела да седнеш. — Уви ръка около кръста й, но тя само поклати глава.

— Не. Нищо ми няма. Само съм малко уморена — усмихна се Наташа. — За всичко е виновна Рейчъл. Цяла нощ е приказвала, без да спре, докато накрая заспах, за да се спася от безкрайните й истории.

— Яла ли си нещо?

— Ама ти не беше ли само доктор по музика? — Отново се усмихна и го потупа по бузата. — Не се тревожи. Щом ме види, мама веднага ще започне да ме тъпче. — В този момент предната врата се отвори Наташа светна радостно.

— Майкъл! — Засмя се и се хвърли в ръцете на брат си. Като всички представители на семейството и той беше ослепително красив брюнет. По-висок от брат си и двете си сестри, Майкъл бе принуден да се наведе, за да прегърне Наташа. Черната му чуплива коса се виеше свободно над ушите и яката на ризата му. Беше облечен с износено палто и издраскани обувки. Ръцете, които галеха Наташа по главата, биха с широки длани и много красиви.

След секунда Спенс вече знаеше, че колкото и да обича Наташа цялото семейство, с този брат я свързваха много по-дълбоки и особени чувства.

— Много ми беше мъчно за теб. — Тя се отдръпна само колкото да го целуне по двете бузи и отново го прегърна. — Не можеш да си представиш колко ми липсваш.

— Тогава защо не идваш по-често? — Той я отмести, за да я разгледа по-добре. Не обърна внимание на пребледнялото й лице, но по студените й ръце се досети, че бе излизала. И очевидно добре знаеше къде е прекарала сутринта. Промърмори нето на украински, но тя само завъртя глава и здраво му стисна ръцете. Майкъл сви рамене почти със същия жест като нея и се отказа да я разпитва повече.

— Майкъл, запознай се със Спенс.

Докато си сваляше палтото, брат й се извърна и го погледна изпитателно. За разлика от дружелюбното посрещане на Алекс и деликатната преценка на Рейчъл, в този поглед нямаше и грам доверие. Спенс веднага разбра, че ако не го одобрява, Майкъл няма да се поколебае да му го каже право в лицето.

— Познавам музиката ти — каза накрая. — Великолепна е.

— Благодаря. — Спенс също го изгледа преценяващо. — И аз мога да кажа същото за твоите работи. — Когато Майкъл повдигна въпросително черните си вежди, поясни:

— Видях фигурките, които си направил за Наташа.

— Ах, да. — На устните му трепна усмивка. — Сестра ми винаги се е увличала по вълшебни приказки.

На горния етаж отново се чу щастлив писък, а след това гръмогласен смях.

— Това е Фреди — обясни Наташа. — Дъщерята на Спенс. Двамата с папа добре се забавляват.

Майкъл пъхна палец в илика на сакото си.

— Значи си вдовец.

— Точно така.

— А сега преподаваш в колежа.

— Да.

— Майкъл — намеси се Наташа. — Престани да се правиш на големия брат. Все пак аз съм по-голямата.

— Обаче аз съм по-едър. — Неочаквано ослепителна усмивка грейна на лицето на брат й. После я привлече към себе си и я прегърна през раменете. — Е, какво има за ядене?

 

 

Храната е прекалено много, реши Спенс, когато късно следобед цялото семейство се събра около масата. Огромната пуйка, поставена в средата на ръчно везаната покривка, се оказа само началото. За да уважи традициите на новата си родина, Надя бе приготвила някои чисто американски традиционни ястия като пай с кестени и сладкиш от тиква.

Смаяна и с широко отворена уста, Фреди наблюдаваше как се сменят ястие след ястие. Обядът премина много шумно, тъй като всички говореха едновременно и непрекъснато се надвикваха. Порцелановите съдове бяха събрани от различни сервизи. Старичкият Саша се беше разположил под масата до крака й с надеждата да получи нещо допълнително, без никой да забележи. Бяха я настанили на висок скърцащ стол и за да стига до масата, а под нея бяха сложили нюйоркския „Йелоу пейджис“. За нея това беше най-хубавият ден в живота й.

Алекс и Рейчъл се скараха заради някаква стара история от детството им. Майкъл се присъедини към тях и обяви, че и двамата не са прави. Когато я попитаха какво мисли, Наташа само завъртя глава и се засмя. След това се обърна към Спенс и му прошепна нещо на ухото и той също се засмя.

Надя, с порозовели от щастие бузи, тъй като цялото семейство се бе събрало за празника, хвана Юри за ръката, а той вдигна чашата си.

— Достатъчно — обяви и всички притихнаха. — После ще спорите кой е пуснал белите мишки в кабинета по биология. А сега искам да вдигна наздравица. Благодарим за храната, която Надя и момичетата приготвиха. И още повече благодарим, че сме се събрали цялото семейство с нашите приятели, за да й се насладим. Благодарим, както в първия Ден на благодарността в нашата нова родина за това, че сме свободни.

— За свободата — обяви Майкъл и вдигна чашата си.

— За свободата — повтори Юри и очите му се навлажниха, когато огледа масата. — И за семейството.