Серия
Семейство Станисласки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taming Natasha, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 31 гласа)
Сканиране
silvyy (2009)
Корекция
asayva (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Пролог

Вбесена от глупавата шега на братята си, но с победоносен поглед и твърда стъпка, Наташа се прибра в стаята си. Значи Майкъл и Алекс смятат, че кучето изглежда много смешно, издокарано с чисто новия й сутиен и поличката за балет. Е, сега поне вече знаят — каза си наум — какво заслужават досадните братя, които пипат вещите ми с мръсните си ръце.

Майк щеше да накуцва поне до вечерта.

Най-хубавото бе, че мама ги накара сами да изперат сутиена и поличката, а след това да ги окачат да се сушат на двора. Където, продължи да разсъждава Наташа с нарастващо задоволство, няма как да не ги забележат съседските момчета. И братята й щяха адски да се изложат.

Мама винаги постъпваше справедливо. Ето, сега пак беше измислила много по-добро наказание от Наташа, която беше наградила по-малкия си брат с яко сритване по глезена.

Момичето се обърна към овалното огледало на стената и за да се успокои, направи изящен пирует. Четиринадесетгодишното й тяло беше плоско и мършаво като на братята й — с изключение на леката заобленост при гърдите и ханша. Благодарение на уроците по балет ставите й бяха станали гъвкави и послушни, умът й — свикнал на строга дисциплина. А сърцето й изпитваше невъобразимо щастие.

Наташа знаеше, че уроците са скъпи и че родители й не подгъват крак от работа, за да могат тя, сестра й и двамата й братя да не се лишават от нищо. Ето защо се упражняваше с благоговение и беше много по-старателна от останалите момичета в класа.

Един ден Наташа щеше да стане велика балерина и всеки път, когато излезеше на сцената, щеше да им благодари за този дар. Представи си, че е облечена в искряща пачка и музиката я обгръща от всички страни. Притвори златистокафявите си очи и повдигна нежната си брадичка. Застана на пръсти и се изви в бавен пирует, при което дългата й гъста черна коса се раздвижи като жива.

Когато отвори очи, видя, че сестра й стои до вратата и я наблюдава.

— Почти приключиха с прането — обяви Рейчъл.

Както винаги, изпитваше смесено чувство на гордост и завист. Гордееше се с красивата си сестра, която изглеждаше толкова изящна, когато танцуваше. И в същото време умираше от завист, защото самата тя беше само на осем години. Дали някога щеше да стане на четиринадесет и да бъде също толкова красива и грациозна?

Панделките на Наташа никога не се смъкваха от главата и косата й не се разбъркваше. Освен това тя имаше гърди. Малки, наистина, но истински.

Всички амбиции и мечти на Рейчъл бяха съсредоточени върху едно: час по-скоро да стане четиринайсетгодишна госпожица.

Наташа се усмихна и направи още един пирует.

— Мрънкаха ли много?

— Доста. — Устните на Рейчъл трепнаха дяволито. — Но само когато мама не може да ги чуе. Освен това Майк се оплаква, че си му счупила крака.

— Това е добре. Пада му се, щом ми пипа нещата.

— Беше малко смешно. — Рейчъл влезе в стаята и се хвърли на леглото. — Саша изглеждаше адски глупаво с белия сутиен и розовата поличка.

— Да. Наистина беше смешно — призна Наташа и отиде до скрина за четката за коса. — Особено когато пуснаха „Лебедово езеро“ и изиграха танца на малките лебеди заедно с кучето. — Ядът й вече бе преминал и тя се усмихна доволно, докато разресваше бавно косата си. — Е, нали са само момчета.

Рейчъл сбръчка носле. В момента момчетата бяха на последно място в нейната скала на ценностите.

— Всички момчета са глупаци. Непрекъснато крещят и миришат лошо. Предпочитам да съм момиче. — Каза го напълно убедено, макар да не приличаше много на момиче, както беше облечена с избелели джинси и скъсана тениска. Бейзболната шапка на главата й едва покриваше непокорните черни къдрици.

В очите й, приблизително със същия цвят като на сестра й, проблесна весело пламъче.

— Предлагам да им го върнем.

Отначало Наташа смяташе, че стои над тези неща, но сега погледна сестра си с интерес. Макар и най-малкото дете в семейството, Рейчъл беше изключително изобретателна.

— Как?

— С бейзболния екип на Майк. — Рейчъл тайно завиждаше на брат си за него. — Представяш ли си, колко ще отива на Саша? Можем да го измъкнем, когато отидат да простират.

— Никой не знае къде го държи, когато не е на гърба му.

— Да, ама аз знам. — На сладкото личице на Рейчъл се разля усмивка. — Всичко знам. И ще ти помогна да му отмъстиш, ако…

Наташа иронично повдигна едната си вежда. Рейчъл винаги си имаше едно наум.

— Ако какво?

— Ако ми дадеш да понося златните ти обеци. Онези, със звездичките.

— Последния път, когато ти позволих да вземеш обеците ми, ти загуби едната. Помниш ли?

— Не съм ги загубила, просто още не съм ги намерила. — Рейчъл за малко да се обиди, но реши да отложи, докато не приключи със сделката. — Хайде да се договорим — аз ще намеря екипа, ще ти помогна да го сложим на Саша и да отвлечем вниманието на мама. А ти ще ми дадеш обеците.

— За един ден.

— Нека са два.

Наташа дълбоко въздъхна.

— Добре.

Лукаво усмихната, Рейчъл протегна ръка.

— Първо искам обеците.

Наташа поклати недоумяващо глава и отвори малка кутийка за бижута.

— Как може да си такава изнудвачка, а си само на осем.

— Когато си най-малкото дете в семейството, просто нямаш друг избор. — Подскочи от радост и застана на пръсти пред огледалото, за да си сложи обеците. — Вие винаги получавате най-хубавите неща. Ако аз бях по-голямата сестра, обеците щяха да са мои.

— Да, обаче не си и те са си мои. Гледай да не ги загубиш.

Рейчъл завъртя очи и се огледа от всички страни. Накрая стигна до извода, че благодарение на обеците изглежда малко по-голяма. Почти на десет.

— Щом ще се разхождаш с обеци, дай поне да ти среша косата. — Наташа свали шапката и започна да разресва непокорните къдрици. — Ето, така се виждат по-добре.

— Не знам къде ми шнолата.

— Вземи една от моите.

— Когато беше на осем години и ти ли изглеждаше като мен?

— Не зная. — Наташа се замисли. Наведе се към сестра си и доближи лицето си до нейното в огледалото. — Очите ни са почти еднакви, а също и устите. Само че ти имаш по-красив нос.

— Ами? — Рейчъл се въодушеви при мисълта, че във външността й има нещо по-хубаво, отколкото при по-голямата й сестра. — Наистина ли мислиш така?

— Да. — Наташа разбираше какво изпитва сестра й и нежно я погали по бузата. — Един ден, когато пораснем, хората ще се заглеждат в нас и ще казват: „Ето ги сестрите Станисласки. Нали са ослепителни красавици?“. — Рейчъл си представи двете прекрасни госпожици, засмя се радостно и започна да подскача из стаята, която споделяше със сестра си.

— А като видят Майкъл и Алекс, ще се мръщят и ще казват: „А ето ги братята Станисласки. Кой знае какви безобразия са направили пак.“.

— Може дотогава да се поправят. — Наташа чу как се затръшва задната врата и погледна през прозореца. — А, ето ги и тях. Рейчъл, виж само каква прекрасна гледка?

Двете момчета, накуцващи и с наведени от унижение глави, се бяха упътили към въжето за простиране, а кучето весело подскачаше около тях.

— Изглеждат доста притеснени — със задоволство отбеляза Наташа. — Погледни как са се изчервили.

— Това не е достатъчно. Ела да намерим екипа. — Рейчъл грабна шапката си и изхвърча от стаята, а обеците се залюляха на ушите й.

Момчетата никога няма да победят сестрите Станисласки, помисли Наташа и хукна след нея.