Серия
Комисар Адамсберг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Homme Aux Cercles Bleus, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
1343alex (2015)
Корекция и форматиране
pechkov (2016)
Допълнителна корекция
Еми (2017)

Матилд извади бележника си и написа: „Онзи тип отляво ми лази по нервите“.

Отпи от бирата си и отново хвърли поглед на седналия до нея огромен мъжага, който вече от десет минути барабанеше по масата.

Добави към написаното: „Седнал е прекалено близо до мен, сякаш се познаваме, а го виждам за пръв път. Сигурна съм, че е за пръв път. Нямам какво друго да кажа за този тип, освен че носи черни очила. В момента съм на една маса пред кафенето «Сен Жак», поръчала съм си наливна бира и си я пия. Нищо по-добро не ми хрумва“.

Съседът на Матилд продължаваше да барабани по масата.

— Какво става? — попита тя.

Матилд имаше плътен и много дрезгав глас. Мъжагата помисли, че това е жена, която пуши, та дим се вдига.

— Нищо. Защо? — попита той.

— Ами много ме нервира това барабанене. Днес всичко ме дразни.

Матилд допи бирата си. Стори й се блудкава, като неделята, като всички недели. Матилд имаше чувството, че страда повече от другите от това доста разпространено заболяване, което наричаше „болестта на седмия ден“.

— Вие сте на около петдесет години, предполагам? — попита мъжът, без да се отдръпне.

— Не е изключено — отвърна Матилд.

Стана й неприятно. Какво му влизаше в работата на тоя? Току-що бе забелязала, че вятърът е отклонил струята, бликаща от фонтана отсреща, и тя се стича по ръката на едно от каменните ангелчета. Каза си, че това си е чиста проба миг на вечност. И че този тип разваляше може би единствения миг на вечност през нейния седми ден.

И че обикновено й дават десетина години по-малко. Което му каза.

— Е, и? — рече мъжът. — Аз обикновено не се опитвам да определям възрастта на хората. Предполагам, че сте красива. Или се лъжа?

— Да не би да ми има нещо на лицето? Май не можете да съсредоточите погледа си — каза Матилд.

— Да — рече мъжът. — Мисля, че сте по-скоро красива, но не мога да се закълна в това.

— Както обичате — каза Матилд. — Във всеки случай вие сте красив и мога да се закълна, че е така, ако това ще ви е от полза. Всъщност винаги е от полза. Е, аз да тръгвам. Прекалено ми е нервно днес, за да разговарям с такива като вас.

— И на мен не ми е комфортно. Исках да видя един апартамент, но се оказа, че някой вече го е наел. А вие защо сте нервна?

— Изплъзна ми се един човек, когото държах да не изпускам из поглед.

— Приятелка?

— Не, жена, която следях в метрото. Водех си бележки и изведнъж я изгубих. Сега виждате ли защо съм нервна?

— Не. Нищо не виждам.

— Не се опитвате, затова.

— Естествено, че не се опитвам.

— Ама и вие не сте лесен.

— Не съм лесен. Освен това съм сляп.

— Господи — възкликна Матилд. — Съжалявам.

Мъжът се обърна към нея и устните му се разтегнаха в доста лоша усмивка.

— Защо съжалявате? — попита той. — Не вие сте виновна.

Матилд си каза, че трябва незабавно да спре да дрънка. Но си знаеше, че няма да успее.

— А кой е виновен? — попита тя.

Слепият хубавец, както вече го бе кръстила Матилд, се намести на стола и обърна към нея три четвърти от гърба си.

— Една лъвица, на която правех дисекция, за да разбера каква е опорно-двигателната система на котките. На кой му пука за опорно-двигателната система на котките! Понякога си казвах, че е забележителна, друг път си мислех, че, хайде сега, лъвовете вървят, тичат, скачат и това е всичко, което трябва да знаем. Един ден направих несръчен разрез със скалпела…

— И бликна гнилоч.

— Точно. Откъде знаете?

— Имало е един човек, онзи, дето построил колонадата на Лувъра, който бил убит така от една полуразложена камила, просната на масата. Но това е било отдавна и е било камила. Има разлика.

— Но мършата си е мърша. Гнилочта проникна в очите ми и ме запрати право в мрака. Край, вече нищо не виждах. Мамка му.

— Била е гадна лъвица. Познавах едно такова животно. Кога стана това?

— Преди единайсет години. Сега сигурно умира от смях лъвицата. Е, понякога и аз се смея. Но тогава не ми беше до смях. Месец по-късно се върнах в лабораторията и всичко изпочупих, навсякъде намазах с гнилоч, исках да влезе в очите на всички от екипа и до едно им провалих изследванията на опорно-двигателния апарат на котките. Обаче не почувствах удовлетворение. Останах разочарован.

— Какви бяха на цвят очите ви?

— Черни като маслини, черни като антрацит.

— А сега какви са?

— Никой не смее да ми ги опише. Черни, червени и бели, така мисля. Хората изгубват ума и дума, когато ги видят. Предполагам, че гледката е отвратителна. Вече никога не свалям очилата си.

— Аз бих ги видяла — каза Матилд, — ако наистина искате да знаете как изглеждат. Отвратителното не ме притеснява.

— Всички така разправят. А после се жалват.

— Веднъж като се гмурках, една акула ме ухапа по крака.

— Ясно, сигурно не е било много красиво.

— За кое ви е най жал, че не го виждате?

— Ама че въпроси задавате. Няма цял ден да си говорим за лъвове, акули и всякакви гадини.

— С положителност няма.

— Жал ми е за момичетата. Съвсем банално.

— След лъвицата момичетата са започнали да странят от вас.

— Ами да. Не ми казахте защо сте следили онази жена.

— Без причина. Аз следя сума ти хора. Не мога да се въздържа, по-силно е от мен.

— След акулата любовникът ви напусна ли ви?

— Напусна ме, после дойдоха други.

— Вие сте особена жена.

— Защо казвате това?

— Заради гласа ви.

— Какво чувате в гласовете?

— Хайде сега, няма да ви кажа! Какво ще ми остане, за бога? Все нещо трябва да се остави на слепите, госпожо — усмихна се мъжът.

После се изправи и се накани да си тръгва. Не беше допил чашата си.

— Чакайте — каза Матилд. — Как ви наричат?

Мъжът се поколеба, но отговори:

— Шарл Рейер.

— Благодаря. Аз се казвам Матилд.

Слепият хубавец рече, че това е доста изискано име, че през XII век в Англия е царувала кралица Матилда, след което си тръгна, като се опираше с пръст по стената. Матилд не я беше грижа за XII век. Тя се намръщи и допи чашата на слепия.

След което седмици наред, докато пътешестваше по тротоарите, не спря да търси с поглед слепия хубавец, но все не го откриваше. Даваше му около трийсет и пет години.