Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

6.

Пазарът „Бъро“, Саутуърк, Лондон

5-и януари — 14:34

Сергиите на пазара бяха наредени плътно една до друга под ръждясали зелени железни арки. Лавиците им скърцаха от тежестта на наскоро внесено от Франция бяло меко сирене, розова испанска шунка и италиански зехтин, блестящ на слънцето като течно злато.

Тълпи купувачи, облечени в дебели дрехи, си проправяха път в множеството. Движенията им сякаш се ръководеха от разнообразните съблазнителни ухания — сандвичи с щраусово месо и топъл, току-що изпечен хляб: вятърът ги разнасяше навсякъде. Над главите им скърцаха и стържеха влакове, пътуващи по релсите над земята. Непрестанният им грохот ту се усилваше, ту затихваше, бързо като пролетна буря.

— Какво правим тук, по дяволите? — раздразнено попита Арчи, докато се промъкваше между две ръчни колички със зеленчуци и заобикаляше опашката пред някаква сергия с цветя.

Беше на четиридесет и няколко, среден на ръст и нисък и набит като боксьор. Деформираните му уши и леко кривото небръснато лице засилваха тази представа. Арчи обаче носеше елегантно бежово палто и тъмносин раиран костюм. Косата му беше подстригана късо и образуваше пригладена руса стрела в средата на челото му.

А говорът му… Говореше ту изискано, ту като последен простак. Кърк подозираше, че истината е някъде между двете крайности и че вечният опортюнист Арчи е развил свой уникален говор, за да може безпроблемно да се движи между двата свята. Номерът беше хитър, но за съжаление, също като в случая с Том, нито единият, нито другият свят го приемаше безрезервно.

— Нали не си забравил, че с Доминик сте поканени на вечеря днес? Аз черпя.

— По дяволите! — Арчи се плесна по челото. — Съжалявам, приятел, тотално изключих.

— Арчи! — Том ядосано поклати глава. Предсказуемостта правеше непостоянството на Арчи особено дразнещо. — Нали миналата седмица се разбрахме. Обеща ми.

— Знам де, знам. — Арчи въздъхна. — Забравих бе… Апълс организира игра в дома си довечера. Много пари. Само с покани. Не мога да се измъкна.

— По-скоро не искаш — упрекна го Кърк разочаровано. — Хазартът те влече, нали?

— А, не, само се забавлявам. — Арчи поклати глава някак прекалено категорично, сякаш се опитваше да убеди и Том, и себе си. — Липсва ми вълнението. Издирването на произведения на изкуството не е като в добрите стари времена.

— Мислех, че се отказа, защото добрите стари времена ти омръзнаха.

— Е, да, но… от време на време ми липсват.

Понякога и на Том му беше трудно да повярва, че цели десет години бе имал работа с Арчи, без да се срещат. Такива бяха правилата на бизнеса на Арчи, когато му беше пласьор, и Кърк нямаше друг избор, освен да отстъпва. Пък и в това имаше логика. Ако арестуваха някого от двамата, той щеше да знае само някакво име и телефонен номер.

Всичко това обаче приключи, когато предишната година Арчи се разкри, за да убеди Том да извърши един удар — тогава и двамата все още бяха в играта. Проведоха преговори, за да отстранят недоразумението, и след като установиха контакт, неловките им отношения се развиха в бързо процъфтяващо приятелство. И Том, и Арчи отбягваха препирните и се опитваха да изградят взаимно доверие и откритост, като отлично съзнаваха, че и двамата са склонни към независимост и дори егоизъм, склонност, която ги беше опазила от затвора и неприятности през всичките изминали години.

— Знам какво имаш предвид. — Том кимна. — Понякога и на мен ми липсва. Е, значи довечера ще сме само двамата. Доминик ще се разстрои.

Арчи повдигна учудено вежди и отбеляза:

— Съмнявам се.

— Какво искаш да кажеш? — Том се намръщи.

— Няма значение. — Арчи сви рамене. — Между другото, тя ми каза за обявите във вестника.

— Да — Кърк за момент се намръщи. — Изглежда, ФБР не са единствените, които търсят Ренуик.

— Защо, проблем ли има?

— Никакъв. Хари заслужава всичко, което ще му се стовари на главата.

Вече бяха излезли от пазара и вървяха по Парк Стрийт към колата на Арчи. Пивницата на ъгъла беше пълна, но тълпите оредяваха и Том изпита облекчение, че вече не се налага да крещи, та Арчи да го чуе. Минаха покрай редица малки складове с избелели имена, отдавна забравени търговски обекти, които едва се виждаха под натрупалата се мръсотия.

Арчи бръкна в джоба си, извади цигари и запали. Беше пропушил относително отскоро. Приписваше го на стреса от факта, че е станал порядъчен.

— Намери ли каквото търсеше в Щатите?

— Аха. — Арчи кимна, но очите му се стрелнаха встрани и Кърк усети, че съдружникът му не иска да говори за пътуването си. — Как беше в Прага? Заслужаваше ли си да ходиш там?

— Може би. Чувал ли си за един художник — Белак?

— Карел Белак?

— Да.

Том отдавна беше престанал да се учудва на задълбочените познания на Арчи за пазара на творби на изкуството, особено изобразителното изкуство. Ерудицията го правеше един от най-добрите пласьори в занаята.

— Разбира се, че съм чувал — продължи Арчи. — Какво искаш да знаеш?

— Името ми е познато, но не мога да се сетя откъде. Тази картина негова ли е?

И бръкна в джоба си, и извади снимката от синагогата. Арчи я разгледа.

— Не е в много добро състояние. — Върна му я и кимна. — Може да е негова. Мрачна палитра, тежък стил, леко замъглена перспектива. Но не съм виждал негова картина и ми е трудно да преценя със сигурност.

— Как така не си виждал?

След кратко мълчание Арчи каза:

— Белак е бил, така да се каже, пътуващ художник. Способен, но както виждащ, не особено талантлив. Рисувал е портрети и пейзажи, за да си плати наема. И после, през 1939 година, един амбициозен офицер от СС му поръчва да нарисува Гудрун, дъщерята на Химлер, като подарък за шефа му.

— Но Белак не е ли бил евреин?

— Точно така. Благодарният Химлер окачва портрета в кабинета си на улица „Принц Албрехт“ в Берлин. Когато разбира истината, заповядва да разстрелят офицера от СС и да арестуват Белак и да го изпратят в Аушвиц. След това наредил да издирят всичките му картини и да ги унищожат.

— Някои очевидно са оцелели — отбеляза Том — Тази е била открадната преди няколко дни от една синагога.

— Защо ще я свиват? Рамката изглежда доста по-скъпа от картината.

— Не знам. Може би защото Белак е бил евреин.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях в синагогата. — Кърк сам се изненада от гнева в гласа си. — Цялата беше изподраскана с графити. Свастики и други нацистки символи. Рисунките на децата от местния лагер на смъртта бяха накъсани на парчета.

— Хм. — Арчи хвърли фаса си в канала. — А картината?

— Изрязана от рамката и открадната.

— Но какво ще правят с някаква тъпа картина от синагога?

— И аз това се питам.

— Освен…

— Какво?

Над главите им премина влак на път за Лондонския мост и Арчи изчака тракането да утихне.

— Освен да е било заради картината и тия хитрушковци да са опитали да замаскират най-нормален обир като расистко изстъпление.

— И аз мисля така. — Том се усмихна, доволен, че инстинктивната реакция на Арчи е същата като неговата. — Разпитах тук-там и познай какво научих? От година и нещо са откраднати шест картини на Белак от различни частни домове и колекции.

— Шест? Нямах представа, че са оцелели толкова много.

— Е, не са с такова качество, че да си направиш труда да ги включиш в каталог. До ден-днешен обаче никой не е успял да открие извършителите. Полицията разследва случаите, но застрахователните компании не участват, защото картините не струват нищо. Разбрах всичко това само защото знам кого да питам.

— И какво излиза? Че някой полага огромни усилия да открадне няколко картини без никаква стойност. Въпросът е защо. Том? Чуваш ли какво ти говоря? — Арчи го погледна озадачено.

— Не се обръщай — прошепна Кърк. — Мисля, че ни следят.