Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

85.

11-и януари — 18:21

Редуваха се пред компютъра. Всеки се опитваше да провери дали ще може да проумее бъркотията от букви, украсяваща като гиздава черна дантела краищата на картината. Колкото и съсредоточено да гледаха снимките и каквито и хитри номера да измисляха да броят буквите или да ги разделят или умножават на числото от другата страна, не можаха да открият настройките на роторите, нито кой от тях трябва да използват.

В отчаянието си дори включиха предметите, които бяха намерили предишните няколко дни — снимките на картините на Белак, кутията от орехово дърво с кръста на Ламерс, другите кръстове, ключа за депозитната кутия, кожената кесия и картата, за да видят дали ще намерят вдъхновение, скрита улика или послание. Нищо обаче не даде резултат и след шест часа безплодно търсене бяха толкова уморени, че буквите започнаха да се сливат пред очите им.

Арчи се оплака от силно главоболие и излезе от стаята. Виктор отиде да поръча храна. Доминик подозираше, че и това е търсене на извинение да напусне. Разбира се не съжаляваше за отсъствието й. Все още се ядосваше при мисълта за кавгата им. Как се осмеляваше Виктор да й говори така? Рускинята не познаваше нито нея нито Том.

Въпреки всичко Доминик беше твърдо решена да разкрие загадката на „Енигма“. Не откъсваше очи от екрана и спираше само за да раздвижи пръстите си, които се схващаха от вкопчването в компютърната мишка. Може и да не беше успяла да се справи добре с мъртвите есесовски генерали, нито да проникне в музея, но ребусите бяха нейната специалност.

— Какво ти е, Доминик?

Въпросът на Том я изтръгна от мислите й.

— Моля?

— Добре ли си? Изглеждаш напрегната. Случило ли се е нещо между теб и Виктор?

— Ти ми кажи — без да се обръща, отговори тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти прекара нощта с нея. — Доминик знаеше, че се държи като момиченце, но не се сдържа.

— За това ли става дума?

Тя видя в отражението на екрана, че Том се е преместил напред на стола и сякаш изпитва облекчение.

— Отговорът е лесен. Нищо не се случи.

Доминик се завъртя на стола и го погледна гневно.

— Виж какво, Том, не искам да говоря за това.

— Не разбирам. — Гласът му прозвуча искрено озадачено. — Нещо лошо ли съм направил?

— Категорично не. Животът си е твой. Защо да не правиш каквото искаш?

— Но какво общо има това с…

— Какво общо има личният ти живот с мен ли? Очевидно абсолютно нищо. Ти си прав. Да го забравим. Да разнищим загадката и да си вървим у дома. — Тя отново се обърна към компютъра. В гърлото й заседна буца. Надяваше се, че той няма да види сълзите, напиращи в очите й.

Усети, че Том се готви да каже нещо, но думите така и не излязоха от устата му. Истината беше, че не му се сърдеше, нито беше разочарована от него, но се чувстваше странно, че е изразила на глас мислите си. Поне донякъде.

Настъпи неловко мълчание. Накрая Доминик се намръщи и се обърна.

— Знаеш ли, че фотоапаратът не е празен?

— Какво? — Кърк замислено беше затворил очи.

— Фотоапаратът ти. Имал е други снимки, когато си го дал на Кристенко.

— А, да. — Том сви рамене. — Забравил съм да ги изтрия. Там няма нищо важно, нали?

— Не мисля така — отговори тя и разгледа фотосите на диска.

Първи бяха снимките на синагогата в Прага. Стените бяха издраскани с изпълнени с омраза графити, а на пода бяха разхвърляни детски рисунки. Следваше празната рамка на картината. След това снимките на витража в църквата в Кицбюел. Замък. Кръг от дървета. Птици, летящи на фона на лазурно небе. И накрая портретът на Белак…

Доминик спря, сбърчи чело и се върна на снимките на витража, а после намери избелялата черно-бяла фотография на картината, която Арчи беше открил в тайната стая на Вайсман, изобразяваща същата сцена. Погледна витража, после снимката.

— Том? — В гласа й се долови колебание.

— Да? — отговори той, без да отваря очи.

— Мисля, че попаднах на нещо.

— Какво? — Очите му мигновено се отвориха.

— Не са еднакви.

— Кое? — Кърк стана и се приближи до нея.

— Картината и витражът. Не са еднакви. Виж.

И посочи снимката на витража на екрана.

— Да, вярно — развълнувано промълви Том. — Витражът е различен. Той го е променил. Но защо?

Доминик кимна.

— Замъкът има три кули, а на витража е една. Тук се виждат пет дървета в далечината, а на витража са седем.

— И птиците на картината са две, а на витража — четири.

— Мислиш ли, че трябва да извадим едното от другото?

— Или може би разликата трябва да привлече вниманието ни към бройката на картината. Ако гледаш отляво надясно, виждаш три кули, пет дървета и две птици. Три, пет, две.

— Роторите — възкликна Доминик. Гневът й се изпари и отстъпи място на вълнението. — Това ни показва кои от тях да използваме.

— И настройката на роторите също трябва да е тук.

Двамата отново анализираха внимателно снимките, търсеха друго несъответствие, което можеше да им помогне. За съжаление обаче не откриха нищо повече. Картината беше точно възпроизведена във всички останали детайли, дори до подписа на Белак в долния ляв ъгъл.

— Не разбирам — отчаяно каза Том. — Трябва да са оставили някакъв начин за разбиване на кода, инак защо ще полагат толкова много усилия да го скрият?

— Може би останалата част на шифъра е в някоя от другите откраднати картини на Белак — предположи Доминик.

— Може би. Чакай малко. Какво е това? — Кърк посочи малка част от стената под витража, която беше заснета в ъгъла на снимката. — Можеш ли да го увеличиш?

Тя натисна няколко клавиша и увеличи участъка.

— Мемориалната плочка. „В памет на моята любима Ева Мария Ламерс, починала на 13 ноември 1926 година“ — преведе Доминик.

— Двайсет и шеста? — Том се намръщи. — Не може да е вярно. Той е сложил витража след войната. Арчи каза, че тя била починала през петдесетте години. Освен ако, разбира се, грешката не е умишлена.

— Тогава това вероятно са настройките — тринадесет, деветнадесет, двадесет и шест. — Доминик все още не можеше да си позволи да се зарадва.

Избра третия, петия и втория ротор от тенекиената кутия и после настрои първия на тринадесет, втория на деветнадесет и третия на двадесет и шест. Вдигна капака на машината, сложи ги вътре и я затвори. През тесния процеп се виждаше само горната им част. В същия миг влязоха Арчи и Виктор, носеха храна и напитки.

— Стигна ли донякъде? — попита Арчи.

— Може би — развълнувано отговори Доминик.

— Сериозно? — Той остави подноса на масата, като в бързината едва не събори чашите.

— Ще опитаме нещо — обясни Том. — Доминик забеляза разлики между картината и прозореца, които вероятно подсказват избора на ротори.

— И датата на мемориалната плоча под прозореца не съответства на годината, в която е починала съпругата на Ламерс. — Тя посочи увеличеното изображение на екрана. — Използвахме годините, за да определим позицията на пръстените. Сега ни трябва само началната позиция на роторите.

— Какво? — учудено попита Том. — Мислех, че знаем всичко необходимо.

— Виждаш ли прозорчетата в горната част на машината? — Доминик посочи три малки отвора до роторите. — Роторите трябва да се въртят, докато не видиш първата буква в прозорчето.

— Какво ще кажеш за ЕМЛ? — предположи Виктор.

— ЕМЛ? Защо тъкмо тези букви? — попита Кърк.

— Нейните инициали. — Виктор посочи екрана. — Ева Мария Ламерс.

— Заслужава си да опитаме — съгласи се Арчи.

Доминик завъртя роторите така, че буквите да се виждат в прозорчетата.

— Започваме. — И нервно погледна Том, докато въвеждаше първата буква.

На светлинното табло блесна „Z“. След това се появиха „W“, „O“, „L“ и „F“.

— „ZWOLF“ — разочаровано прочете Арчи, след като разкодираха всички букви. — Това не е дума. Нито дори началото й. Сбъркали сме някъде.

— Не е на английски — напомни му Том. — Съобщението трябва да е закодирано на немски. „Zwolf“ означава дванадесет.

Скоро се появи втора дума. „Funf“ или пет. А после „Sieben“, седем.

— Дванадесет, пет, седем — измърмори Арчи, сякаш ако ги повтореше, щеше да разгадае значението им.

Доминик продължи. Кърк превеждаше числата, въпреки че нямаше пунктуация и понякога беше трудно да определи къде свършва едното и къде започва следващото. Накрая получиха две познати думи. Виктор прочете на глас писмения превод на Том.

— Дванадесет, пет, седем, три, шест, девет. — Тя замълча. — Хайл Хитлер. Какво мислите, че означава това?

— Местата на картата не са ли обозначени с цифри? — попита Доминик.

— Това със сигурност е логичният начин да се посочи точно определено местонахождение — съгласи се Кърк.

— Картата е у нас — напомни им Арчи, извади я от кожената кесия и я разгърна на пода.

Том проследи с пръст дупчиците, като първо намери правилната хоризонтална позиция, а после отвесната. Показалецът му се спря на малко село в Австрия. Всички знаеха името му, защото оттам за последен път беше минал Златният влак, преди да се наложи да се върне.

Брикслег.