Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

84.

Фонтанка, Санкт Петербург

11-и януари — 11:43

За петнадесетина минути Том и Арчи отговориха на всичките въпроси на Доминик и Виктор и разказаха какво са научили от Бейли. Накрая Кърк показа малкия сив диск, който беше извадил от фотоапарата на Кристенко, и се обърна към Виктор.

— Имаш ли с какво да го разгледам?

— Разбира се.

Тя го поведе по дълъг тъмен коридор към кабинета си. Макар и също натруфена, със златисти листа, нарисувани на тавана и около рамките на прозорците, тази стая не беше обзаведена безвкусно като останалите. Преобладаващите цветове бяха светлобежово и пясъчно бяло. Имаше много възглавници и меки мебели, придаващи й женска атмосфера. Том усети, че това вероятно е единственото помещение, което Виктор е обзавела сама, и затова го хареса още повече.

Мониторът на компютъра светна. Оперативната система започна да зарежда. На екрана започна да се претъркаля часовник с формата на яйце. След няколко минути се появиха букви на кирилица.

— По-добре дай на мен — усмихна се Виктор и седна на стола зад бюрото.

Сложи диска в процепа на процесора, отвори програмата и извади снимките на картината.

Бяха шест, по една на предната и задната част на платното и четири на краищата, такива, каквито се включваха във фотографското досие на всяко значимо произведение на изкуството, но обикновено бяха скрити от рамката, за да затруднят евентуалните фалшификатори.

Том се зарадва на усърдието на Кристенко, защото вниманието му мигновено беше привлечено именно към краищата. На четирите страни на платното бяха написани с мастило черни главни букви, които нямаше да се виждат, ако картината беше в рамка. Шифър.

— Това трябва да е търсел Ренуик. — Кърк посочи екрана. — На предната и задната страна на картината няма нищо.

— Ще ги препиша. — Доминик взе писалка и започна да пише.

— Няма да разберем нищо без машина за декодиране — подчерта Арчи.

— Машина за декодиране? — Виктор се намръщи. — Какво имаш предвид?

— „Енигма“ — обясни Том. — Казах ти, че според нас Ренуик е откраднал такава машина от един музей в Щатите. Това е немска шифровъчна машина от войната и е голяма колкото…

— Малък куфар — довърши изречението му Виктор. — Знам. Нали ти казах, че Виктор поръча да ремонтират една такава, за да я използва.

— Тук ли е? — обнадеждено попита Кърк.

Тя сви рамене.

— Доколкото ми е известно, машината е в библиотеката заедно с всичко останало. Ще отида да я взема.

Виктор излезе от кабинета и след няколко минути се върна с малък дървен куфар и тенекиена кутия и ги сложи на бюрото.

— Мисля, че е това. Преди няколко години Виктор я купи за колекцията си от някакъв търговец в Швейцария.

— Лаше — каза Арчи. — Трябва да я е купил от Лаше. Той беше единственият там, който би продал подобно нещо.

— Само не ме питайте как работи.

— Мисля, че мога да помогна. — Доминик пристъпи напред.

— Използвала си такава машина? — изненадано попита Том.

— Не, но знам как работи. Забрави ли, че страстта ми са шифрите и загадките? Машината всъщност е един голям ребус.

— В такъв случай, твоя е. — Том се подсмихна на поредния пример за енциклопедичните познания на Доминик. Способността й да изненадва беше едно от нещата, които най-много харесваше у нея.

Доминик отвори очукания куфар и видяха нещо, което на пръв поглед приличаше на старовремска пишеща машина. Издигнатите черни клавиши бяха големи и кръгли. На тях ясно бяха отбелязани в бяло буквите на азбуката.

Когато обаче човек се вгледаше по-внимателно, се забелязваха разлики. Нямаше валяци за листове. Над клавишите имаше плоскост с двадесет и шест кръгли стъклени прозорчета и бледи букви, а над тях — три тесни процепа. На предната част на кутията се виждаше нещо като старомодна телефонна централа — двадесет и шест дупчици с буквите от азбуката, свързани по двойки с тънки черни жички.

— И така. — Доминик седна пред машината и потърка ръце. — Какви са настройките?

— Какво? — Том я погледна недоумяващо.

— Настройките, за да мога да програмирам машината. Какви са?

— Откъде да знам, по дяволите?

— За какво говориш, Доминик? — нетърпеливо попита Арчи.

— Знаете ли как работи машината? — Въпросът й беше посрещнат от три недоумяващи погледа. — Е, добре. Знаете ли какво е заместващо кодиране?

— Когато една буква се замества с друга — предположи Арчи.

— Да — потвърди Том. — „A“ става „F“, „B“ става „G“ и така нататък.

— Точно така. „Енигма“ представлява сложна машина за заместване.

— В какъв смисъл сложна? — попита Виктор.

— Ключът за разбиването на всеки шифър е да забележиш повтаряща се схема — отвърна Доминик.

Кърк видя, че тя отговаря така, сякаш Виктор изобщо не е с тях. Дали не се бяха спречкали за нещо?

— Красотата на „Енигма“ е, че сменя схемата след всяка буква — продължи Доминик.

— С тези ли? — попита Том, който беше извадил метален диск със зъбци и електрически вериги от малката тенекиена кутия.

— Роторите — потвърди тя. — Всеки път, когато се кодира някоя буква, те сменят позицията си и схемата. Системата е защитена допълнително не само като превръща първата буква в съвсем различна начална буква чрез жичките на комутаторното табло, преди да мине през роторите, но и като после повтаря целия процес в обратна последователност, и едва тогава светва шифрованата буква. — Доминик посочи стъклените прозорчета. — Чела съм, че има сто петдесет и девет квадрилиона възможни комбинации.

— И за да разшифроваш някое съобщение, трябва да знаеш как е била настроена оригиналната машина, кодирала съобщението, така ли?

— Да, Имало е таблици с кодове, издавани всеки ден така, че всеки да знае каква настройка да използва. Ако нямаме настройките, ще ни трябва експертна помощ.

— Това ще отнеме време — отбеляза Кърк.

— Ренуик трябва да ги знае, инак нямаше да си прави целия този труд — каза Арчи. — Сигурно има начин да ги разберем.

— Имаш право — съгласи се Том. — Може би пропускаме нещо. Да разгледаме пак снимките.

Всички се обърнаха към монитора и се вгледаха в краищата на картината.

— Колко жички има? — попита Арчи.

— Различен брой. Между десет и тринадесет в зависимост от настройката. През роторите са пуснати букви, които не са свързани с жичките, без първо да бъдат заместени. Това е бил поредният начин да объркат подслушвачите. Защо?

— В горния край на картината има двадесет и шест букви. — Арчи посочи екрана. — И, изглежда, са написани по двойки.

— Да. Тринадесет двойки букви. Това може да е настройката за комутационното табло. „U“ на „A“. „P“ на „F“. — Доминик бързо пренареди жичките така, че да съответстват на двойките букви в горния край на картината.

— Какво остава още? — попита Виктор оживено.

— Изборът на роторите и настройките им — отвърна Доминик и Кърк отново забеляза ледения тон, когато отговаряше на въпросите на Виктор. — Трябва да знаем кои три да изберем и как да ги настроим. — Тя извади останалите четири ротора от пергаментовата хартия и посочи малките пръстени на всеки от тях. — Те се въртят и после се заключват в началната си позиция. Без тези две неща нямаме нищо.