Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

4.

Кларкънуел, Лондон

3-ти януари — 17:02

Писалището беше френско, от 1890 година, направено от солиден махагон и богато украсено с лозници и митологични същества. Отляво имаше четири чекмеджета, а отдясно шкафче. И двете се отваряха с изработени като лъвове железни дръжки. Лакираният плот се крепеше на женски и мъжки фигури — атланти и кариатиди.

Бюрото безспорно беше красиво, но истинската причина, поради която Том и Арчи го бяха купили, беше, че е еднакво от двете страни, символична демонстрация за равенството между двамата. Понякога Кърк имаше чувството, че са адвокати от роман на Дикенс, но писалището олицетворяваше новия му живот — почтено партньорство, съобразено със законите.

Обикновено беше очевидно коя е половината на Том и коя — на Арчи. Кърк разчистваше всичко, когато не работеше, докато Арчи оставяше на своята страна с месеци да се трупат книжа, преди да предприеме вяло и нерешително усилие да възстанови някакво подобие на ред. Том обаче се беше възползвал от отсъствието му и беше почистил работното му място — изхвърли почти всичко в кошчето, а останалото натъпка в едно от вече препълнените чекмеджета.

В момента писалището беше чисто и повърхността му блестеше. Отгоре имаше само „Лъндън Таймс“, прегънат на четири пред Кърк така, че да се вижда само кръстословицата.

В момента той гризеше химикалката и плюеше парченцата, преди да ги е глътнал. Челото му беше намръщено съсредоточено. За свое разочарование, Том все още не беше попълнил нито една дума. Колкото повече се напрягаше, толкова повече думите сякаш плуваха на страницата и той вече започваше да се съмнява, че обясненията са на английски. Почукването на вратата на кабинета дойде като желано облекчение.

— Да?

Вратата се отвори и в стаята влезе висока стройна жена с дълги руси разпуснати коси. Носеше куп вестници. Лицето й притежаваше нещо от класическата, изваяна като от скулптор красота на кинозвезда от петдесетте години на двайсети век. Устните й бяха сочни, а очите — сини и привлекателни.

— Здравей, Доминик — каза Том. — Видя ли нещо хубаво?

Преди да отговори, тя се наведе и го целуна по двете бузи. Косите й погалиха лицето му.

— Два съда от порфир от времето на Луи XV и позлатени вази с две дръжки.

Английският й беше отличен, продукт на международната гимназия в Лозана, макар и с лек френски акцент.

— Направени от Енемонд Александър Петито през 1760 година. — Том кимна с интерес. — Да, и аз ги видях в каталога. Какво ще кажеш?

— Мисля, че два милиона е доста за две копия от деветнадесети век, направени за тогавашния туристически пазар в Париж. — Доминик сви рамене. Струват най-много двадесет хиляди.

Кърк се усмихна. Понякога му беше трудно да повярва, че Доминик дьо Льокур е само на двадесет и шест. Тя имаше нюх към сделките, съчетан с гъвкавата способност да попива всичко, свързано с изкуството и пазара на антики, способност, на която можеха да съперничат само най-опитните професионалисти. Том обаче за пореден път си напомни, че бе имала добър учител. Беше работила пет години за баща му в Женева, преди той да почине предишната година. Кърк премести антикварния му магазин в Лондон и Доминик прие предложението му да живее тук и да помага в бизнеса.

Магазинът за антики се намираше в просторно помещение с големи сводести прозорци, изключително важни за привличане на минувачи, макар че повечето посещения в „Изящни изкуства и антики Кърк Дювал“ се уговаряха предварително.

В дъното имаше две врати и стълбище, водещо към горните етажи. На първия в момента нямаше нищо, на втория беше апартаментът на Доминик, а на третия живееше Том. Предполагаше се, че споразумението им е краткосрочно, но Доминик изненадващо не проявяваше никакво желание да се премести, когато Кърк повдигнеше въпроса. Той не настояваше, защото чувстваше, че мисълта да остане сама я изнервя. Тя, изглежда, споделяше патологичната му неспособност да създава трайни приятелства. Освен това му харесваше да я вижда край себе си.

По спиралното стълбище зад вратата вляво се влизаше в склада, а през онази вдясно — в кабинета. Помещението не беше голямо, само четири-пет квадратни метра. Най-много пространство заемаше писалището на съдружниците. Имаше един-единствен голям прозорец, откъдето се виждаше складът долу, и ниска библиотека под него. Вляво бяха сложени две удобни кресла. Кафявата им кожа беше избеляла и омекнала от годините. По-голямата част от стената зад бюрото беше заета от колекцията на Том от лъскави, богато украсени железни и месингови плочки от сейфове с различни размери и форма. Като се имаше предвид предишният му занаят, беше напълно уместно да събира такива неща.

— Как върви кръстословицата? — Доминик се усмихна и се вторачи в незапълнените квадратчета пред него.

— Никак — призна Том. — Ето например, „Име на европейска столица, съставено от просветлен човек и вид огнище“. Осем букви. — Той безпомощно сви рамене. — Не мога да се сетя.

— Будапеща — веднага отговори тя.

— Будапеща — бавно повтори Том. — Защо?

— Просветленият е Буда — обясни Доминик и сложи вестниците на бюрото. — А видът огнище е пещ. Цялото прави Будапеща.

И закачливо докосна носа му с дългия си изящен пръст.

— Отказвам се — пораженски заяви Кърк и остави химикалката на писалището.

— Трябва да упорстваш и един ден всичко ще си дойде на мястото.

Той смени темата.

— Кога ще се върне Арчи?

— Мисля, че утре.

— За последните няколко седмици пътува вече два пъти до Щатите. — Том се намръщи. — За човек, който не обича да ходи в чужбина, определено се престарава.

— Какво прави там?

— Един Господ знае. Познаваш го. Хрумне ли му някаква идея, хуква нанякъде. — Кърк сви рамене и погледна вестниците, които Доминик беше оставила на бюрото. — Това за мен ли е?

— Искам да ти покажа нещо.

Кърк я познаваше добре и по гласа й разбра, че е развълнувана. Тя обаче не добави нищо повече и той реши, че е размислила.

— Продължавай — подкани я.

— Става дума за Хари.

— За Хари? — Том стана. Сърцето му заблъска в гърдите. Хари Ренуик. Споменаването на това име го караше да стисне зъби. Хари Ренуик, най-добрият приятел на баща му. Том го познаваше от дете — Хари Ренуик му беше повече от баща, но водеше двойствен живот. Второто му „аз“ — Касий — беше легендарният гений в безпощаден престъпен синдикат в света на изкуството и крадеше, убиваше и изнудваше във всички краища на земното кълбо. Предишната година Хари Ренуик дори се беше опитал да натопи Том за убийство и после да го убие. Последният шамар на предателството и коварството му все още пареше Кърк.

— Нали ми каза, че е изчезнал веднага след случилото се в Париж миналата година? След…

— Да — прекъсна я Том. Не искаше отново да преживява подробностите. — Сякаш потъна вдън земя.

— Където и да е отишъл, сега някой го търси. — Доминик разгърна най-горния вестник — „Хералд Трибюн“ от предния ден. Прелисти на страницата за лични обяви и посочи текст, който беше оградила с червено.

Кърк започна да го чете, усмихна се, после се изсмя.

— Това са пълни глупости! Някакви си лъвове, шимпанзета и хипопотами. Да не става дума за някакъв цирк?

— И аз така помислих отначало, но знаеш, че обичам ребусите.

— Да, знам. — Наред с останалите си положителни качества Доминик имаше изумителната дарба да решава игри с думи и други видове логически загадки. Том не искаше да остава по-назад от нея и всеки ден се опитваше да реши кръстословицата във вестника под зоркия й поглед, но без особен успех.

— Отне ми само няколко минути. Това е прескачащ шифър.

— Какво?

— Прескачащ шифър. Еврейските учени от години го намират в Тората. Взимаш първата буква „Т“, която се появява в Битие, прескачаш четиридесет и девет до петдесетата и после още четиридесет и девет букви до следващата и така нататък. И накрая се оформя дума.

— Какво?

— Тората. Заглавието на книгата е кодирано в текста. Същото е и със следващите три книги. Според някои изследователи Старият завет е огромно шифровано послание, което предсказва бъдещето.

— И обявата е написана по този начин?

— Въпросът е да откриеш интервала. В случая се брои всяка осма буква.

— Като започнеш с първата?

Тя кимна.

— Първата буква е „П“. — Том преброи седем букви. — А после „О“. — Той грабна молив и започна да записва всяка осма буква. — Сетне „С“… След това „Л“… „Последно“! — възкликна победоносно.

— „Последно видян в Копенхаген. Чакай следващ контакт“. Вече го разкодирах.

— И мислиш, че има и други такива съобщения?

— След като открих това, прегледах предишните броеве на „Хералд Трибюн“. На всеки няколко седмици от повече от половин година има шифровани съобщения, в които е използван същият метод. Записах ги тук.

Доминик му даде един лист и Том зачете на глас:

— „В Хонконг е студено. Опитай Токио“. „Съсредоточи издирването в Европа“. „ДНК пробата е на път“. „Забелязан във Виена“. — Погледна Доминик. — Съгласен съм, че някой търси някого или нещо, но никъде не се споменава, че е Хари.

Тя измъкна най-долния вестник.

— Това е първото — и най-дългото — съобщение. — И посочи една обява, която също беше оградила с червено.

— Какво пише?

— „Десет милиона долара в брой награда за информация, водеща до залавянето жив или мъртъв на Хенри Джулиъс Ренуик. Съобщете за интереса си на тези страници следващия четвъртък, като използвате същия метод“.

Том замълча, осмисляше новината. После попита:

— Отговорил ли е някой?

— Дотук двадесет и пет положителни отговора.

— Двадесет и пет?! — възкликна Кърк.

— Които и да са, имат цяла частна армия, която се опитва да намери Хари. Въпросът е защо.

— Не. Въпросът е кой.