Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 13 гласа)

64.

Канал Грибоедов, Санкт Петербург

10-и януари — 19:05

„Грешници“ не беше далеч. Четириетажният клуб за хомосексуалисти се намираше на канал Грибоедов. Разследването на Виктор беше показало, че Кристенко има навика да изпива по чашка там на път за дома си.

Барът отваряше в шест и предлагаше мъжки стриптийз през цялата нощ, макар че купонът започваше още в десет, когато голите танцьори се смесваха с тълпата и предлагаха боя и четки, за да могат гостите да рисуват върху телата им. Най-често рисуваните неща бяха телефонни номера.

Кърк и Виктор влязоха и тръгнаха към бара на първия етаж, за да чакат Кристенко. Заведението все още беше тихо. Виктор поръча бутилка водка и две чаши и ги напълни догоре.

— После чукна чашата си в неговата, изпи водката на един дъх и отново си наля.

Том направи същото.

В помещението нямаше никого и двамата седяха мълчаливо и чакаха. Кърк огледа стаята и видя, че всичко — от килима до стените, тавана и мебелите — е черно. Единственият друг цвят разпръскваше неоновата лампа, скрита зад лавиците с алкохол.

— Мислиш ли, че с тебе си приличаме? — Гласът на Виктор внезапно прекъсна мислите му.

Той си спомни колко хладнокръвно бе екзекутирала сервитьора.

— Не.

— Аз не съм толкова убедена.

— Защо?

— И ти си гневен като мен. Виждам го в очите ти.

— Така ли? И защо съм гневен?

Тя сви рамене.

— Ако си като мен… бих казала, че си наранен. Може би от предателство. От човек, на когото си мислел, че може да имаш доверие. И сега си загубил способността да обичаш много неща, другите хора и особено себе си. Огорчен си. Всеки ден е борба. Ненавиждаш се, без да знаеш защо. Живееш затворен в себе си.

— Преди известно време може би беше така. — Том бавно кимна, изненадан от интуицията й. — Но вече не. Не и откакто спрях.

— Невъзможно е да се промениш изведнъж.

— За мен ли говориш, или за себе си?

— Аз знам защо се ненавиждам — продължи тя, сякаш не чу въпроса му. — Станах като Виктор. Превърнах се в онова, което презирах. И ироничното е, че съм в капан. Пленница съм в повече отношения, отколкото когато той беше жив. При първия признак на слабост някой ще ме пречука и ще извадят трупа ми от Нева. И на никого няма да му пука.

Том за пръв път почувства, че зад каменната й фасада се крие различен човек. Замисли се за леопардовата кожа, за червените стени и черния таван в къщата й и се запита дали като примитивно племе ловци на глави тя не мисли, че като е запазила името на Виктор и обзавеждането на дома му, е наследила силата и безпощадността му. Кърк имаше чувството, че това е нещо като втора кожа, която не й приляга много добре.

— Какво друго очакваш? — осмели се да попита той. — Че може да се занимаваш с подобни неща и да живееш нормално?

Виктор само се усмихна криво.

— Изборът, който правим, неизменно има последици. Знам го, защото и аз съм взимал погрешни решения и съм страдал заради това. Винаги обаче можеш да се измъкнеш. По-рано мислех, че е невъзможно, но се оказа, че не е така. Никога не е късно.

— Не е толкова лесно. — Тя поклати глава. — Няма да ми позволят да го направя.

— Не им казвай.

— Спестила съм достатъчно пари, за да ми стигнат за няколко живота. Мога да замина още утре. Но как разбираш, че си избрал подходящия момент?

— Усещаш го.

— Знаеш ли, казвам ти всичко това само защото вчера ми спаси живота — след кратко мълчание рече Виктор. Думите й прозвучаха като извинение, сякаш изпитваше необходимост да оправдае този рядък миг на откровение.

— Спасявах и себе си и приятелите си.

— В колата може би, но на моста? Можеше да ме оставиш да падна. Щеше да се измъкнеш безнаказано. Никой нямаше да разбере.

— Аз щях да знам.

Отново настъпи мълчание.

— Между другото — Катя — каза тя.

— Какво?

— Казвам се Катя. Катя Николаевна.

Тя протегна ръка. Кърк я взе и я целуна официално. Виктор се засмя и я дръпна от устните му.

— Трябва да го правиш по-често — отбеляза той.

— Кое?

— Да се смееш.

След няколко минути влезе Кристенко. Беше слаб и жилав, с очила с дебели стъкла, които увеличаваха големите му зелени очи и им придаваха вид на постоянно учудени. Все още не беше навършил четиридесет, но русата му коса вече беше започнала да оредява и въпреки че се беше опитал да я приглади, тук-там се виждаше голото му теме. Вълненото му яке беше оръфано и старо, ризата му беше найлонова и неизгладена, а обувките му се нуждаеха от лъскане.

Не изглеждаше агресивен, но лявото му око беше насинено и подуто, а устата му беше разцепена. Том погледна укорително Виктор. Тя обаче само сви рамене, сякаш искаше да каже, че няма представа как е пострадал. Кърк се съмняваше в това.

Кристенко си поръча бира и водка, изпи водката на един дъх и я прокара с няколко глътки светло руско пиво. Комбинацията, изглежда, успокои нервите му. Той въздъхна, седна на едно високо столче до бара, а после огледа заведението и видя, че Кърк го наблюдава.

— Здравствуйте — каза Кристенко.

— Здравствуйте, Борис Иванович — студено отвърна Виктор и застана между двамата.

Кристенко озадачено присви очи, когато чу името си. Очевидно се опитваше да си спомни коя е тя.

— Не знаеш коя съм, нали? — попита тя и той глуповато поклати глава. — Наричат ме Виктор.

Кристенко се огледа отчаяно, после умоляващо погледна бармана, който мълчаливо режеше лимон. Виктор щракна с пръсти и кимна към вратата. Барманът остави работата си и излезе. Изражението на Кристенко беше уплашено като на хванато в капан животно. Имаше такъв вид, сякаш му беше лошо.

— Две седмици — неясно прошепна той. — Ти каза, че имам още две седмици.

— Имаш ги — отвърна Виктор. — Но и двамата знаем, че това няма да промени нещата.

— Имам вуйчо в Америка. Той ще ми прати пари — настоя Кристенко.

— Вуйчо, с когото не си говорил от десет години? Съмнявам се.

— Откъде знаеш… — Той зяпна от почуда.

— Работата ми е да знам. Не можеш да ми платиш сега. Няма да можеш и след две седмици.

— Ще ги спечеля. — Кристенко се разрида, раменете му се разтрепериха неудържимо.

— Майка ти обаче има спестявания.

— Не! — извика той. — Моля те, недей! Трябва да има друг начин. Ще направя каквото искаш. Но тя не трябва да знае.

Виктор бавно кимна на Том и после отстъпи назад.

— Търсим това. — Кърк извади снимката на портрета на Белак и я плъзна по бара към него. Кристенко избърса очи с ръкав и я взе. — За последен път е видяна в Берлин през 1945 година. Мислим, че може да я е взел руският Трофеен взвод и да са я прибрали в Ермитажа. Художникът се казва Белак.

— Не разбирам какво…

— Можеш ли да я намериш?

— Не знам къде да я търся — несигурно започна Кристенко.

— Ще ти платя — предложи Том. — Двадесет хиляди долара, ако я намериш. Петдесет хиляди, ако ми я донесеш.

— Петдесет хиляди? — Кристенко хвана снимката с две ръце и се втренчи в нея. — Петдесет хиляди? — повтори шепнешком.

— Можеш ли да я намериш? — попита Виктор.

— Ще се опитам.

— Не опитваш. Намираш я — обади се Виктор.

— Ето. — Том му даде пет хиляди в брой. — Да ти покажа, че съм сериозен.

Кристенко недоверчиво стисна дебелата пачка и колебливо погледна Виктор.

— Задръж ги — каза тя. — Ще ми платиш от петдесетте хиляди, когато ги получиш.

Той кимна и благодарно пъхна парите в якето си.

— Как да те намеря?

— Няма да търсиш мен. Вече ще имаш работа само с него. — Виктор посочи Том.

— Вземи. — Кърк му даде дигитален фотоапарат и мобилен телефон, осигурени от Виктор. — Трябват ми доказателства — снимки на картината. Когато ги направиш, обади ми се. В паметта има само един номер. След това парите са твои.