Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 8 гласа)

63.

10-и януари — 18:18

Пулсирането в рамото го събуди. Тъпата болка сякаш се засилваше с всяко негово движение и поемане на дъх. Том си погледна часовника. Беше спал цял ден. Антибиотиците и болката го бяха омаломощили.

Отметна черните копринени завивки, седна и видя до леглото поднос с недокосната храна. В тази стая нямаше огледала, полилей и леопардова кожа, а таванът беше боядисан в черно и със златисто бяха изобразени по-големите съзвездия. Кърк се запита дали Виктор се е смилила над него и го е сложила в по-нормална стая, поне по нейните стандарти.

Отказа се от опитите да си завърже обувките, излезе, тръгна по широките коридори с паркет на пода и охранявани от въоръжени пазачи — и отиде в трапезарията. Арчи и Доминик седяха до голяма маса от абанос.

— Том — възкликна Доминик. — Как си?

Скочи, за да му помогне, но той й направи знак да седне.

— Добре съм.

— Хубаво, защото трябва да се махнем оттук — настойчиво каза тя. — Виктор не ни позволява да напускаме къщата. Не можем дори да говорим по телефона. Тя…

Виктор избра точно този момент да влезе в стаята. Беше облечена в бежови бойни панталони и тясна черна тениска. В колана на кръста й беше затъкнат никелиран „Зиг-Зауер“.

— Вече си по-добре, виждам.

— Да — отвърна Том.

— Хубаво. Защото намерихме някого.

Двама от хората й вкараха в стаята човек с качулка на главата и оковани в белезници ръце.

— Беше в хотела ви и задаваше въпроси. Каза, че ви познавал. Искам да проверя, преди да наредя да изчезне.

И махна качулката от главата му. Пленникът беше Търнбул. Изглеждаше объркан. На устата му имаше лепенка.

Арчи стана, приближи се до него и присви очи, сякаш подробно изучаваше лицето му.

— Не, не сме го виждали — заяви и отново седна. — Трябва да е някой от тях.

— Заведете го в подземието — заповяда Виктор.

Търнбул се облещи от ужас и се задърпа ожесточено. Лепенката заглушаваше виковете му.

— Всичко е наред — усмихна се Том. — Арчи се пошегува. Този човек е с нас.

— Така ли? — Виктор — изглеждаше малко разочарована — с нежелание направи знак на главорезите си да махнат лепенката от устата на Търнбул.

— Много смешно! — ядосано извика той. Провисналата му черна коса беше сплъстена около зачервеното му потно лице. После каза нещо на руски на един от хората на Виктор, тя кимна и пазачът му свали белезниците.

— Така ти се пада, като слухтиш по петите ни — каза Арчи.

— Не слухтях. — Търнбул разтри китките си. Кожата му беше зачервена и подпухнала. — Кърк ми каза, че ще сте тук. Знаеше, че ще дойда.

— Сериозно? — Арчи изненадано се обърна към Том. — Защо?

— Може би защото, за разлика от теб, той не е забравил, че единствената причина да си замесен в тази работа съм аз. Спомняш ли си, че трябваше да действаме заедно? — изръмжа Търнбул.

— Заедно? — изсмя се Арчи. — Снощи не простреляха теб.

— Вие ли сте били? — ахна Търнбул. — По новините говорят само за това. Какво стана, по дяволите?

— Не сме сигурни — отвърна Том. — Някой се лепна за нас в Цюрих и после изведнъж…

— Мислите, че е Ренуик?

— Не. — Кърк му разказа набързо за събитията предишния следобед и как Ренуик го е причакал в Кехлибарената стая. — Ако искаше, Ренуик можеше да ме убие там. Трябва да е някой друг.

— Но в такъв случай Ренуик знае за Кехлибарената стая?

— Кехлибарената стая? — нетърпеливо попита Виктор и пристъпи напред. — За това ли става дума?

— Може би — бавно отговори Том, проклинаше наум недискретността на Търнбул.

— Но това е само мит.

— Какво знаеш за нея? — предизвика я Арчи.

— Знам, че хората я търсят, откакто е свършила войната, но все още не са я намерили. Истинският Виктор постоянно говореше за това.

— Защо се интересуваше?

— Той беше обсебен от войната. Долу има стая, пълна със стари карти, униформи и знамена. Дори поръча да поправят една стара машина „Енигма“, за да може да изпраща кодирани съобщения на един от американските си познати, който имаше същата джунджурия. Кехлибарената стая обаче е легенда.

— Тогава какво е това?

Кърк й даде малкото парче кехлибар, което бяха открили в кесията, заключена в трезора на „Фьолц“. Тя го огледа подозрително и когато заговори, гласът й прозвуча несигурно за пръв път, откакто се бяха запознали.

— Не може да бъде… Това е невъзможно.

— Вероятно. Но за да сме сигурни, трябва да намерим картината.

— Единствената добра новина е, че ако се съди по вниманието, което получаваме, очевидно търсим, където трябва и сме на прав път — обади се Арчи.

— Тогава в края на краищата може би ще ви помогна — отстъпи Виктор.

— Как? — попита Том.

— Заместник-уредникът на Ермитажа Борис Кристенко ми дължи пари. Дълг от хазарт, който не може да върне. Така че ще се съгласи да участва.

— Сигурна ли си?

— Просто трябва да го попритиснем.

— Не искам никой да пострада — предупреди я Кърк.

— Обаче искаш информация, нали?

— Не и по този начин.

— Говоря само за лек натиск.

— Какъв по-точно? — предпазливо попита Том.

— Онзи, който най-силно въздейства върху хората и ги убеждава да съдействат. Страхът и алчността.

— Ще го уплашиш, че трябва да плати или да приеме последиците?

— И ако ни помогне, ще му предложа още пари за неприятностите. Петдесет хиляди ще свършат работа.

Кърк кимна.

— Защо не спомена за това снощи?

— Защото снощи току-що се бяхме запознали и ти не спомена за Кехлибарената стая — усмихна се Виктор. — Сега обаче сме партньори. Освен ако нямаш по-добра идея.