Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

61.

Фонтанка, Санкт Петербург

10-и януари — 02:53

Помещението приличаше по-скоро на бордей, отколкото на спалня. От облицования с огледала таван висеше огромен полилей, а стените бяха боядисани в розово и златисто. Креслата бяха тапицирани с плат, имитиращ леопардова кожа, а пред грамадната камина от черен мрамор беше просната кожа на бяла мечка.

Том лежеше на леглото, гледаше отражението си в тавана и се опитваше да не мисли за пронизващата болка в рамото. Виктор седеше до него на ръба на леглото и, изглежда, прочете мислите му, защото вдигна глава.

— Не ти ли харесва?

Той сви рамене.

— Не е в моя стил.

— Не е и в моя. — Тя се усмихна сковано. — Наследих я. Бих я променила, но в Русия стаи като тази карат хората да те уважават. Да ти се подчиняват и може би дори да умрат за теб.

Каза го безизразно и монотонно, сякаш четеше съдържанието на списък за пазаруване. Кърк кимна. Знаеше, че тя има право. Беше виждал как суетната показност на богатство може да стресне враговете ти и да вдъхнови съюзниците ти.

— Ще боли.

Беше почистила раната с памук и топла вода и бе измила засъхналата кръв. На дясното му рамо имаше дупка. Том не си спомняше кога са го простреляли, въпреки че ъгълът и мястото на раната предполагаха, че е станало, когато сграбчи волана и настъпи газта, за да избягат от мъжа, който стреляше през разбитото стъкло на колата.

Куршумът беше останал вътре. Според Виктор вероятно беше заседнал в мускула и меките тъкани около лопатката. Тя всъщност демонстрира изненадващи познания за огнестрелните рани и начините за лечението им.

Отиването в болница очевидно беше немислимо и въпреки че имаше достъп до други, по-дискретни лекари, след случилото се със сервитьора Виктор не искаше да замесва повече хора, отколкото е абсолютно необходимо. Том се съгласи, макар да знаеше, че наложителната последица от това ще е да извадят куршума без упойка.

— Готов ли си? — попита тя и доближи до раната щипци от неръждаема стомана.

— Да — отвърна Кърк.

Виктор пъхна щипците в раната. Паренето в рамото му избухна в буен огън. Пред очите му притъмня и той ги стисна и задиша през зъби. От гърлото му излизаше задавено съскане всеки път, когато мъчението станеше непоносимо.

— Благодаря ти — изпъшка той; надяваше се, че разговорът ще го разсее. — Оценявам грижите ти.

— Докато не разбера какво става, ти струваш повече жив, отколкото мъртъв, поне за мен. — Гласът й беше сериозен и безчувствен. — Така че не ми благодари. Просто браня интересите си.

— И все пак ти благодаря. Правила ли си го преди?

— Много пъти.

— Медицинска сестра ли си?

— Не. — По лицето й за пръв път пробяга усмивка.

Въпреки тежкото си състояние Том се възхити от красотата й. Разрешените й черни коси ограждаха лице, което излъчваше буйна, огнена страстност, която се допълваше от циганските й черти и охлузените колене и лакти, подаващи се от скъсаната и изцапана рокля. Не беше висока, а тялото й беше слабо и стегнато.

И докато сиво-сините й очи го изгаряха с емоционална, странно пленителна енергия, Том видя, че в тях има и непреклонност, както и неизказана нараненост, изразяваща се по-скоро в примирение, отколкото в удоволствие от живота.

— По-рано работех. — Виктор сви рамене. — Сещаш се какво.

— Била си проститутка? — колебливо попита той.

Арчи му беше прошепнал нещо по този въпрос, когато пристигнаха в дома й, внушителна сграда на Фонтанка, но Том изпитваше толкова силна болка, че не бе запомнил нищо.

— Да. — Тя изведнъж завъртя щипците и той потръпна.

— Тогава как…

— Как стигнах дотук ли? — тъжно се изсмя тя. — Дълга история.

— Не бързам за никъде.

Настъпи дълго мълчание. Виктор се опитваше да нагласи щипците в по-удобно положение и Кърк реши, че няма да получи отговор.

— Когато навърших шестнадесет, родителите ми ме продадоха на един от босовете на мафията тук, в Санкт Петербург — каза тя накрая. — Виктор Черновски. Бивш борец от Рига. Отначало ми провървя. Виктор не позволяваше на никой друг да ме докосне. Изнасилваше ме само той.

Кърк измънка нещо от сорта, че съжалява, но тя сякаш не го чу, а продължи:

— След това, когато му омръзнах, ме даде на приятелите си. Те до един бяха престъпници. И когато се върнеха ранени от престрелка или обир, лекувах раните им. Така се научих.

— А къде се научи да говориш английски толкова добре?

— Един от хората на Виктор се грижеше за мен. Американец. Той ме научи. Беше единственият, на когото му пукаше за мен. Мисля, че дори бях влюбена в него.

— Защо не избяга?

— Не е толкова лесно. Не можеш да избягаш от този живот. Или си вътре, или си мъртъв. Освен това забременях — със смразяващо безразличие продължи тя. — Виктор разбра и ме накара да направя аборт. Каза на един от хората си да го направи — със закачалка за дрехи… Хванах го. — Тя извади щипците, показа му окървавено топче метал, не по-голямо от грахово зърно, и го пусна в стоманения поднос до себе си. — Изглежда, не е засегнал важен кръвоносен съд.

— Радвам се.

Виктор сложи йод на раната, която отново започна да кърви.

— И какво стана после? — попита Том.

— После? После той ме наказа.

Виктор се поколеба за секунда и след това повдигна косите си от лявата страна на главата. Кърк ужасен видя, че на мястото на ухото има дупка и розов белег.

— Затова го убих. — Каза го толкова равнодушно, че Том не беше сигурен дали е чул правилно. — Една нощ, докато това дебело потно прасе грухтеше върху мен, го наръгах с нож и после го изхвърлих в реката. Като Распутин. — Тя се изсмя.

— А това? — Той посочи стаята.

— Къщата беше негова и както споменах, аз я наследих.

— Просто ей така? — недоверчиво попита Кърк.

— Е, отначало имах проблеми. Някои смятаха, че жена не може да бъде глава на фамилия. В Русия обаче хората уважават силата и скоро ме приеха на сериозно. Взех името на Виктор, за да смекча удара. Мнозина мислят, че той е жив.

— Как е истинското ти име?

Том се надигна, за да може тя да превърже рамото му.

— Знаеш ли, ти си първият, който от десет години ми е задавал този въпрос.

Преди Виктор да успее да добави още нещо, на вратата се почука. Тя бързо спусна косите си над белега. Влязоха Арчи и Доминик.

— Как си? — разтревожено попита Арчи. — Нали няма да хвърлиш топа?

— Как си, Том? — Доминик коленичи на пода между него и Виктор. В очите й се четеше безпокойство.

— Ще се оправи — заяви Виктор. — Утре сутринта ще започне да взима антибиотици. Сега трябва да си почива.

— Размина се на косъм. — Арчи придърпа стол и седна. — Хубаво, че Виктор може да прави такива операции.

— И аз така разбрах — каза Том. Очите им се срещнаха и Виктор отмести поглед.

— Не се тревожи, Виктор. Утре ще се махнем оттук — рече Арчи.

— Не бързай, Арчи — отвърна тя. — Никой няма да ходи никъде, докато не ми кажете какво става.

Той поклати глава.

— Това не те засяга. Няма какво да ти кажем.

— Загубих шестима от най-добрите си хора. Не ме ли засяга?

— Виж, съжалявам за…

— Не забравяй, че ти ме потърси. Не желая извинения. Кажи ми какво правите тук и защо някой иска да ви убие.

— Не е толкова лесно да се обясни…

— Не преговаряме. Заради вас клубът ми ще бъде затворен седмици. Ще загубя пари. Така че сте ми длъжници. Знаеш какво означава това, нали?

Арчи намусено кимна.

— Дължим ти услуга.

— Не. Просто правите всичко, което кажа, докато не реша друго. Каквото и да сте си наумили, искам да участвам.

— По-добре недей.

— Решението е мое, не ваше. Няма да повтарям. Какво става?

Арчи погледна въпросително Том и той с нежелание кимна.

— Търсим една картина.

— Картина? Мислех, че си се отказал от занаята.

— Така е. И двамата се отказахме.

— Двамата? — озадачено попита Виктор.

— Том ми беше партньор. Той открадна за теб онази картина на Матис, която е окачена в коридора.

Тя се вторачи в Кърк, сякаш отново го оценяваше в светлината на новото разкритие.

— Харесва ми.

— Би трябвало, след като плати толкова много.

— Значи замисляте поредния удар?

— Не — отвърна Арчи. — Работата е необичайна. Смятаме, че картината може да ни покаже къде е скрито нещо в последните дни на войната.

— Какво?

— Все още не сме сигурни — намеси се Том. Не искаше да споделя тайната за онова, към което мислеха, че води картината. — Но е ценно.

— И искаме да попречим на други да се доберат първи до нея — добави Арчи.

— „Други“ означава хората, които тази нощ поръчаха нападението срещу вас, така ли?

— Може би. Не знаем.

— А какво знаете? — Гласът на Виктор прозвуча нетърпеливо и раздразнено.

— Знаем, че някой е положил много усилия да скрие серия улики, водещи до картина, която мислим, че е скрита в складовете на Ермитажа.

— В Ермитажа? Е, в такъв случай може да забравите за нея. — Тя завъртя очи към тавана. — Няма как да влезете там.

— Том може да влезе навсякъде — обади се в негова защита Доминик. Очите й блеснаха.

— Смятате, че можете да минете през охранителните системи? — Тонът на Виктор беше пренебрежителен. — Не забравяйте, че това е Русия. Тук охранителите носят оръжия.

— Какво искаш да кажеш? — попита Том.

— Мислиш ли, че си първият, който иска да обере Ермитажа? — усмихна се Виктор. — Властите може да са всякакви, но не са глупави. Нямат пари за камери и лазерни лъчи, но оръжията са евтини, а хората са още по-евтини. Ермитажът се охранява от многобройни пазачи, особено складовете. И човек трябва да е невидим, за да се промъкне покрай тях.

— Да караме поред — каза Арчи. — Първо трябва да разберем къде е картината, а после ще се тревожим как да я изнесем. Можеш ли да ни помогнеш?

— Може би. Зависи.

— От какво?

— Какво ще има за мен.

Арчи погледна Том и той едва забележимо поклати глава. Не търсеше партньор. Определено не и жена като Виктор.