Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

60.

10-и януари — 02:01

Всички се качиха и колата рязко потегли. Мощният двигател ръмжеше. Том седеше отпред, а Арчи и Доминик бяха на задната седалка с Виктор. Шофираше навъсен грубиян, казваше се Алексей. На таблото от орехово дърво пред него беше подпрян автомат „Калашников“.

— Спри — каза Кърк, когато прецени, че са достатъчно далеч от клуба. — Престанете да се будалкате. Какво става?

— Том! — упрекна го Арчи, този път проявявайки се като умиротворител — Успокой се.

Кърк разбра какво има предвид. Намираха се на територията на Виктор и трябваше да внимават какво говорят и правят. Том обаче не беше в настроение да бъде дипломатичен.

— Едва не ни убиха, Арчи! Не знам за теб, но на мен ми писна от изненади. Първо тя ни покани в клуба си. — Той кимна към Виктор, но говореше така, сякаш тя не беше с тях. — А след това се погрижва да ни настанят на определена маса. После се появяват двама главорези и за малко не ни застрелват. — Кърк гневно се вторачи във Виктор. — Между другото, кое беше онова нещастно копеле, с което украси тротоара?

— Мой служител. Предател. — Гласът й беше нежен и напевен. Лицето й обаче остана безизразно. — Извинявам се за вероломството му.

— Искаш да кажеш, че нямаш нищо общо с това? — недоверчиво изсумтя Том.

— Нет. — Виктор поклати глава и косите й се люшнаха първо на едната, после на другата страна. — Казах му да ви намери маса, това е всичко. Той явно им е казал къде сте седнали.

— Значи затова настоя да ни настани точно там — предположи Арчи.

— И вероятно затова те не са разбрали, че тримата на масата не са тримата, които са им казали да убият — горчиво отбеляза Доминик.

— Кои бяха те? — попита Кърк.

— Изобщо не ги познавам — отвърна Виктор. — Вероятно чеченци. Идват да извършат по някой удар и после изчезват. С парите купуват оръжия за войната. Които и да са били, убийството е поръчково. Работа на професионалисти.

— Кой ги е наел? — попита Арчи.

— Всеки, който може да им плати. Но не съм аз. Имам си свои хора.

— Е, това поне е утешително — измърмори Доминик.

— Искам да знам как са разбрали къде да ни открият — каза Том. — Имали са време дори да намерят и да подкупят сервитьора. Единствените хора, които знаеха за срещата ни, бяхме ние и ти. — Той посочи Виктор, за да наблегне на думите си.

— Не съм аз — заяви тя. — Включих имената ви в списъка, но те бяха само три от стотина. Ако е изтекла информация, трябва да е било от ваша страна.

— Телефонът. — Арчи щракна с пръсти. — Подслушват телефона. — Обърна се към Виктор. — Обсъдихме всичко по телефона, нали?

Тя кимна.

— Или телефона, или стаята — замислено каза Кърк. — Това означава, че знаят и за картината и че според нас е в Ермитажа.

— Смяташ, че е Ренуик? — попита Арчи.

— Но защо Ренуик ще се опитва да ме убие само няколко часа, след като ме спипа сам, когато можеше да направи каквото иска? — Том поклати глава. — Не, трябва да е някой друг. Въпросът е кой.

— В такъв случай не можете да се върнете в хотела — заяви Виктор. — Ще дойдете при мен. Ще изпратя някой да вземе багажа ви.

— Не — възрази Кърк. — Мисля, че е по-добре да сме сами.

— Това не беше предложение — без да се усмихва, каза Виктор. — Имам трима мъртви клиенти и половината градска милиция е в клуба ми. Така че, докато не разбера какво става, ще бъдете с мен.

Първата кола от конвоя спря на червен светофар. Докато се приближаваха към нея, изведнъж блесна ослепителна светлина и в следващия миг се разнесе силен гръм. Кадилакът пред тях подскочи на два метра над земята и се стовари с трясък на едната си страна. Експлозията ги разтърси и колата им отскочи назад от ударната вълна, сякаш изненадана от земетресение.

В пушека се появи човек, залепи нещо на стъклото на шофьора и побягна. Том веднага се сети какво е и викна:

— Пластичен взрив! Залегни! — И се хвърли на пода, за да намери прикритие.

Експлозивът се взриви и в автомобила се разхвърчаха стъкла, забиха се в таблото и в меките кожени седалки. Тъмният силует се появи отново и откри огън с автоматично оръжие. Куршумите надупчиха останалите стъкла. Все още зашеметеният от експлозията шофьор нямаше шанс — тялото му се разтресе на седалката, направено на решето от куршумите.

Кърк се пресегна и натисна педала на газта с още ритащия крак на шофьора. Колата изрева, стрелна се напред и закачи горящия кадилак пред тях. Куршумите барабаняха по вратите и страничните огледала. Щом се отдалечиха, Том се надигна, отвори вратата на шофьора, блъсна трупа му на улицата, седна зад волана и настъпи педала на газта.

— Дръжте — каза и подаде автомата през рамото си. — Може да ни потрябва.

Виктор грабна оръжието, свали пълнителя да го провери, после ловко го щракна на мястото му. След това събу обувките си и се прехвърли на предната седалка до Том. Рамото й беше в кръв от дълбока прорезна рана.

Кърк погледна в огледалото. Задната придружаваща кола бе преобърната и гореше.

— Няма оцелели. — Виктор изруга на руски. — Или са гранатомети, или противотанкови мини. Извадихме късмет, че не се натъкнахме на мина. Ще разбера кой го направи и ще го накарам да си плати. — Очите й блеснаха. — Няма да ми се измъкнат.

— Ние обаче трябва да се измъкнем — напомни й Том.

— Карай на север към реката — заповяда тя.

Той кимна и погледна в огледалото за обратно виждане. Арчи се беше навъсил. Доминик нервно му се усмихна, разтриваше си брадичката — явно се беше ударила.

Изведнъж от улицата вляво изскочи кола и зави след тях. От задните стъкла се подадоха автомати.

— Дръж ме за краката — извика Виктор, смъкна стъклото и се наведе навън.

Том я хвана за глезените с дясната си ръка и тя изстреля три откоса по преследвачите.

— Цели се в гумите! — изкрещя Кърк.

Виктор стреля отново и от колата зад тях се разхвърчаха искри. Предната лява гума се разкъса на парчета. Автомобилът започна да криволичи, после се блъсна в една спряла кола и се преобърна.

— Патроните свършиха. — Виктор извади пълнителя, погледна го възмутено и го хвърли през прозореца, след това взе пистолета си от задната седалка. Тъмните му очертания изглеждаха странно несъвместими с искрящите й нокти.

— Накъде?

— Към моста — извика тя и посочи напред. — Карай към моста. — Виктор си погледна часовника, инкрустиран с диаманти златен „Ролекс“. — Все още има време.

След минута видяха Троицкия мост и дългата опашка коли пред него.

— Мини в лявото платно — нареди Виктор.

Кърк зави в насрещното движение. Шофьорите надуха клаксоните и замигаха с фарове, въртяха рязко воланите и се качваха на тротоара, за да не се блъснат. На пътя отпред се спуснаха две големи бариери и спряха потока коли.

— Какво става? — попита Том.

— Вдигат мостовете — обясни Виктор. — Правят го всяка нощ, за да могат да минат корабите. Обикновено през зимата е затворено, но тази година реката все още не е замръзнала. Ще спуснат моста чак в три часа. Ако успеем да минем, ще се отървем от преследвачите.

Кърк удари спирачки и спря пред бариерата.

— Да бягаме!

Слезе, прескочи бариерата и спря, за да помогне на Доминик. Виктор я преодоля с грациозен скок и викна:

— Насам!

Побягнаха покрай жестикулиращия пазач. Том усети, че мостът под краката им бавно се вдига, и извика:

— Няма да успеем!

— Трябва — отвърна Виктор и посочи назад. Към тях бързо се приближаваше друга кола, подобна на онази, която тя беше гръмнала преди малко. От прозорците откриха огън и куршумите заизравяха дупки в асфалта около тях като камъчета, хвърлени в пясък.

Четиримата хукнаха по моста. Наклонът ставаше все по-стръмен. С последно усилие Кърк, Доминик и Арчи прескочиха на другата половина. Виктор обаче спря на ръба, хвана пистолета си с две ръце, обърна се и изпразни пълнителя в предното стъкло на приближаващия се автомобил, който рязко свърна, разби парапета и падна в реката.

Тя мигновено се извъртя и скочи. За тези няколко секунди обаче пролуката се беше разширила и Виктор успя само да вкопчи пръсти в ръба — и увисна над леденостудените води на Нева.

Том клекна и я издърпа. Подхлъзнаха се, затъркаляха се по издигнатата вече на четиридесет и пет градуса страна на моста и спряха далече долу.

— Спасибо — каза Виктор и стана. Краката и ръцете й бяха охлузени.

— Няма за какво — усмихна се Том и в същия миг почувства силна болка в дясното рамо и трепна.

— Ранен си — възкликна тя и коленичи до него.

— Нищо сериозно — задъхано отвърна Кърк, погледна окървавените си пръсти и изведнъж осъзна, че не може да ги движи.