Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

50.

Замъкът Вевелсбург, Вестфалия, Германия

9-и януари — 03:23

— Тук са! — извика Том, скочи от масата между два скелета и започна да ги обикаля, като ги осветяваше с фенерчето. Главите на неколцина бяха паднали на земята, но повечето изглеждаха забележително непокътнати — матовобели черепи и празни очни кухини, които сякаш следяха всяко негово движение като в гротескен карнавал на плашила. — Всичките са тук — прошепна Кърк, без да е сигурен дали да изпитва въодушевление, или ужас от откритието си.

— Кои? — попита Арчи.

— Орденът. — Забеляза малка дупка в дясното слепоочие на един череп, огледа и останалите — и те бяха простреляни, — после видя пистолета на пода до столовете. — Изглежда, са се самоубили по взаимно съгласие.

— Слизам — обяви Арчи и след секунди едрото му тяло за миг закри малкия кръг светлина от криптата горе. Той се спусна по въжето и тупна в средата на масата. — Господи! — възкликна, когато лъчът на фенерчето му освети безумно вторачилите се в него скелети. Сребърните плочки зад главите им блестяха на светлината. — Мислех, че не е възможно, но те са дори още по-страшни, отколкото приживе. Събрани за последна вечеря като дванадесетте апостоли. Изглеждат така, сякаш ни чакат.

— Нас или нещо друго — каза Том. — Сигурно са слезли тук, накарали са да ги зазидат и после са се самоубили.

— И са си осигурили много по-приятна смърт, отколкото на другите, които са убили — изсумтя Арчи. — Защо хора като тях винаги постъпват така? — Той скочи на пода и възмутено поклати глава. — Видя ли нещо друго?

— Все още не. Дай да огледаме и да видим защо това място е толкова важно, че Ламерс и Вайсман са положили такива усилия да го скрият.

— Искате ли помощ? — Доминик безшумно се беше спуснала по въжето зад тях.

— Мислех, че ще ни пазиш гърба — отвърна Кърк.

— Правя го. Тук долу. По дяволите! — Тя видя труповете и сложи ръка на устата си. — Не знаех, че…

И изведнъж пребледня, сякаш й стана лошо.

— Опитай се да не ги гледаш — каза Том, помогна й да слезе от масата и сложи фенера в средата така, че да виждат какво правят. — Преструвай се, че не са тук.

Доминик кимна и стисна ръката му.

Помещението беше десетина квадратни метра, гладките стени бяха овални, сякаш се намираха в голямо каменно дуло. Бързото изследване потвърди, че единственият начин да се влезе и излезе, е пътят по който бяха дошли, защото никъде не забелязаха врата или отвор. Тримата се събраха в средата на стаята.

— И да има нещо тук, не го виждам. — Арчи освети криптата с фенерчето си.

— Да — съгласи се Том. — Но има едно място, където не сме търсили.

— Труповете — промълви Доминик. — Имаш предвид труповете, нали?

— Няма проблем. Аз ще го направя — отвърна Кърк.

— Не, аз — бавно каза тя.

— Не мисля, че…

— Искам — настоя Доминик. — Сериозно.

— Сигурна ли си? — попита Арчи. — Може да ти…

— С вас ли съм, или не?

— Разбира се, че си с нас — отвърна Том.

— Тогава трябва да мога да се справям с такива неща, нали? Все пак отрязаните човешки крайници и труповете са част от работата. — Доминик примирено сви рамене. — Освен това щом мога да се справям с вас двамата, би трябвало да мога да се оправя и с няколко трупа. — И се усмихна смело, но Кърк долови в гласа й нервност и неувереност. Щом обаче Доминик смяташе, че трябва да докаже нещо, той нямаше намерение дай пречи.

— Всичките са твои.

— Откъде мислиш, че трябва да започна? — Тя бавно се приближи до масата.

— Ти си реши.

Доминик се намръщи съсредоточено. Потрепващата светлина на фенера хвърляше вълнообразни сенки върху черепите и скелетите изглеждаха почти живи. Проблясването на зъбите им и тъмните празни очни кухини им придаваха такъв вид, сякаш всеки момент може да се събудят от дългия си сън.

Доминик храбро тръгна около масата и накрая спря зад един стол.

— Да опитаме първо този.

— Защо точно той? — полюбопитства Арчи.

Трупът не се различаваше от останалите, макар че безспорно беше по-уродлив от тях, защото челюстта му беше паднала в скута и едната очна кухина беше покрита с протрита черна копринена превръзка.

— Вижте масата.

Том проследи с поглед лъча на фенерчето й и видя, че повърхността на масата е разделена на дванадесет еднакви части, по една срещу всеки рицар. Секциите бяха от различни видове дърво.

— Дъб, орех, бреза. — Доминик посочи, и после обходи масата с лъча на фенерчето. — Бряст, череша, тик, махагон. — Лъчът спря върху парчето срещу стола, зад който беше застанала. — Различни видове дърво. Освен това. Направено е от кехлибар.

— Заслужава си да опитаме — съгласи се Арчи.

Доминик стисна решително зъби, внимателно разкопча куртката на скелета и претърси джобовете, но не намери нищо. Конците бяха изгнили и две сребърни копчета паднаха.

— А на врата му? — попита Кърк. — Дали не е носил нещо?

Като държеше лицето си колкото е възможно по-далеч, Доминик разкопча ризата. Платът беше залепнал за мумифицираните ребра. Плътта се беше разложила и после изсъхнала. Но и там нямаше нищо, освен празен гръден кош и съсухрени остатъци от сърцето.

Доминик въздъхна облекчено, отстъпи назад и неволно закачи ръката на скелета. Черепът тупна на земята и се търкулна под масата. Тя изпищя и се хвърли в обятията на Том.

— Справяш се страхотно — увери я той.

Доминик кимна, пусна го и отново се обърна към масата.

— Сигурно съм избрала погрешно.

— Може би — каза Кърк, освети рицарите от Ордена е фенерчето си, сравни всеки със съседа му и се запита къде ли може да е следващото парче от ребуса. Проблясъкът на метал му подсказа отговора.

— Медалите му — възкликна той. — Вижте ордените и медалите му.

Арчи пристъпи напред и се втренчи в лъскавите медали и ордени на куртката.

— Има Рицарски кръст.

И го свали от яката на униформата.

— Има ли знаци на задната страна?

Арчи обърна кръста.

— Да.

— Доминик, носиш ли другите два?

Тя кимна, извади ги и ги сложи на масата така, че знаците да се виждат. Арчи постави до тях кръста, който бе свалил от скелета.

— Трябва да означават нещо — рече Том. — Да ги подредим някак.

— Може би е картина — предположи Доминик. — Линиите се събират, за да покажат нещо, което не се вижда, когато са разделени.

Започна да размества кръстовете, слагаше ги един до друг в различни положения, за да види дали някои линии нямат продължения.

За съжаление нямаше такива и след като изпробваха всяка възможна комбинация, за която се сетиха, Кърк се приготви да предложи нещо, но Доминик изведнъж щракна с пръсти.

— Разбира се.

— Какво?

— Триизмерни са.

— Кое?

— Кръстовете. Не трябва да се наредят един до друг, а един върху друг.

Взе единия, сложи го върху друг и леко го отмести встрани, за да види дали ще се появи схема. Опита пак и пак и накрая вдигна глава и се усмихна.

— Ето.

Линиите наистина се сливаха и оформяха образ, който можеше да се види само ако се гледа отгоре. Два украсени с орнаменти кръстосани ключа.

— Ключовете за „Свети Петър“ — промълви Том.

— „Свети Петър“ в Рим?

— Може би. — Той погледна сребърната плочка на облегалката на стола, където седеше мъртвецът, от когото бяха взели последния кръст. На фамилния герб беше изобразен горд двуглав орел, сграбчил глобус и скиптър в протегнатите си нокти. — Прилича на императорския герб на Романови. Какво общо има това с Рим или с офицер от СС?

Арчи присви очи.

— Може би не сочат към Рим, а към друг град. В Русия.

— Санкт Петербург? Възможно е — съгласи се Том.

— Да, но фамилното име? — Доминик отново освети плочката с фенерчето си. — Симеон. Не е немско, нито руско.

— Имаш право. Необичайно е. — Кърк се намръщи.

— Единственият Симеон, за когото съм чувала, е светец. Симеон Стълпник — каза тя.

— Какъв е бил?

— Отшелник от пети век. Прекарал тридесет години на върха на стълб, висок четиридесет лакти, близо до Халеб в Сирия — обясни тя. — Но не виждам какво…

— Отшелник! — Арчи се усмихна. — Ти си гениална, Доминик.

— Така ли?

— Съвпада абсолютно точно.

— Кое?

— Единственото място, където можеш да намериш отшелник в Санкт Петербург, или поне отшелник, пазач на картина, е Ермитажът[1].

Бележки

[1] Ermitage (фр.) — място за уединение. — Б.пр.