Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

45.

Випкинген, Цюрих

8-и януари — 17:17

— Върна ли се Арчи? — Том се беше задъхал, гласът му беше напрегнат.

— Защо? — попита Доминик стреснато. — Какво стана? Не си ранен, нали?

— Нищо ми няма. Но се тревожа за Арчи. Проследиха ни, когато излязохме от хотела. Поне един човек. Може би повече. — Той свали палтото си и го хвърли на едно от протритите канапета. — Мисля, че ни причакваха. — Обърна се към Дхута. — Каза ли на някого, че сме тук?

— Не, Том. Уверявам те, че…

— Дано да не си — студено го прекъсна Том. — Сещам се за няколко души, които биха проявили подчертан интерес към настоящото ти местонахождение. Ако си подшушнал дори една дума на някого…

— Аз държа на думите си — настоя Радж, ожесточено въртеше нещо невидимо между палеца и показалеца на дясната си ръка. — Имаме уговорка. Не бих изменил на доверието ти. Доверието е всичко, което остана на хората като нас.

Настъпи дълго неловко мълчание. Никой не изпитваше желание да говори. След известно време пронизителният звук на звънеца на вратата наруши тишината.

— Може би е Арчи — с надежда възкликна Доминик.

Дхута развълнувано изскочи от стаята и след минута се върна с Арчи.

— Съжалявам, че закъснях — каза Арчи и се тръшна на канапето. — Не е по моя вина. Том сигурно ви е разказал какво стана.

Радж въздъхна облекчено, отиде до лавицата с лекарствата, прокара пръсти по редицата кафяви шишета, избра едно, отвори го, отпи глътка и го върна на мястото му. Какъвто и да беше, сиропът, изглежда, успокои нервите му.

— Имаш ли представа кои бяха? — попита Доминик.

— Не останах да разбера в подробности.

— Какво искаше той от нас, по дяволите? — попита Том.

— Искаш да кажеш „те“ — сухо отбеляза Арчи. — И в случай че не си забелязал, гонеха мен, а не теб.

— Направил ли си нещо, за което би трябвало да знаем? — Кърк го погледна подозрително. — За пръв път те преследват така ожесточено.

— Не, разбира се — обидено отвърна Арчи.

— Например скорошното ти пътуване до Америка. Така и не каза защо ходи там.

— Я стига — възрази Арчи. — Оттеглих се от играта, знаеш го много добре.

— Тогава какво прави там?

— Нищо, което да е свързано с нашия проблем. Това би трябвало да ти е достатъчно.

— Имаш право. Извинявай. — Том сви рамене. — Просто съм изнервен. Време е да напуснем града. Не знам за вас, но аз нямам никакво желание да остана, за да разбера кои са онези типове и какво искат. Освен това получихме онова, за което дойдохме.

— Мислиш ли? Научихме, че Вайсман и Ламерс са били членове на някакъв таен орден на есесовски рицари. Разбрахме също, че са похарчили цяло състояние, за да опазят карта, на която е показано последното пътуване на влак, натоварен с откраднати еврейски съкровища.

— Лаше ли ви го каза? — развълнувано попита Доминик.

Кърк набързо разказа историята на унгарския Златен влак — за поръчването му от Айхман, ценния му товар, за пътуването му през Европа, за атаките на корумпираните офицери от СС, за изоставянето му край Брикслег, за откриването му — и ограбването му — от американски военни. Дхута слушаше и трескаво въртеше някаква писалка в пръстите си.

— Проблемът е там, че от влака са взети два вагона и нямаме абсолютно никаква представа какво е имало в тях и къде са сега — въздъхна Арчи. — Така че не съм сигурен, че сме получили онова, за което дойдохме.

— Не бих казала — възрази Доминик. В ъгълчетата на устните й заигра усмивка.

Том я погледна. Познаваше този неин тон.

— Открила си нещо, нали?

Тя кимна и взе кожената кесия, в която бяха намерили картата.

— Измъчваше ме мисълта, че са положили огромни усилия да опазят картата, след като в нея няма нищо особено — започна Доминик. — После обаче осъзнах, че в депозитната кутия не са съхранявали само картата… но и това.

Кърк кимна.

— Имаш право.

— Кесията е най-обикновена. Произведена е в Германия в края на четиридесетте години на миналия век. Вероятно е имало милиони такива.

— Казвай, Доминик — нетърпеливо я подкани Арчи. — Какво откри?

— Един час я обръщах насам-натам и я изтръсквах, без да видя нищо, но после… забелязах това. — Тя посочи.

— Шевът? — Арчи го огледа с интерес. — Да, конецът е с различен цвят.

— Просто е по-нов. Затова го разших и намерих нещо вътре.

— Друга карта? — нетърпеливо предположи Дхута.

— Не. Изобщо не е карта. — И тя подаде на Том малко плоско оранжево-кафяво парче.

Той го разгледа внимателно, после мълчаливо го даде на Арчи.

— Поръбено е със златен кант — каза Доминик.

— Не. — Арчи поклати невярващо глава. — Не е това. Не може да е.

— Защо? — шепнешком попита Кърк. — Има логика. Защо иначе Орденът ще е замесен с влака?

— Господи! — В гласа на Арчи се долови страхопочитание. — Съзнавате ли какво означава това?

— Не, Арчи. Опасявам се, че не знам — озадачено отговори Дхута. — Какво е това?

— Кехлибар — отвърна Доминик. — С високо качество.

Том кимна и каза:

— Ренуик търси Кехлибарената стая.