Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 8 гласа)

42.

Хотел „Тримата крале“, Цюрих

8-и януари — 15:24

Гледката беше страховита, точно както си я спомняше Том — бойните знамена, сабите по стените и излъсканите револвери и пистолети, поставени като бижута във витрини. За Арчи Обаче всичко беше ново. Той разглеждаше експонат след експонат като нетърпеливо дете.

— Откъде е намерил тези неща?

Опитваше се да говори тихо, но развълнуваният му глас свистеше шумно в тихата стая. Том разбираше защо партньорът му шепне — помещението бе потискащо и имаше някакво странно натрапчиво излъчване, загатващо за смърт. Том внезапно почувства присъствието на нещо неуместно, сякаш се беше озовал в забранена стая на тайна библиотека и се изкушава между желанието да избяга и непреодолимия копнеж да разгледа всичко, преди да го заловят. В дадените обстоятелства шепотът беше наистина подходящ.

— Виж това!

Арчи беше спрял пред някаква броня, интригуваща най-вече с факта, че бе сложена да седи, а не изправена. Черната лакирана повърхност отдавна се беше напукала и олющила, но на страховития шлем и нагръдника все още се виждаха избледнели остатъци от сложни златни знаци. Парчетата за раменете и врата бяха от широки метални плоскости, съединени с различно оцветена връв. По-голямата част обаче беше изработена от бамбук и платно, изпъстрено с фигури.

— Самурайска е — задъхано обясни Арчи, въпреки че Том вече беше разбрал това. — Ако се съди по дизайна на шлема, бих казал, че е от периода муромахо, петнадесети, може би дори четиринадесети век. Сигурно струва цяло състояние.

— При това огромно, господин Конъли.

Лаше незабелязано беше влязъл с електрическата си количка. Арчи се обърна, очевидно изненадан — също като Кърк — че Лаше знае името му.

— Да, знам кой сте — засмя се Лаше. — Налага се, след като плащам толкова много пари, за да попълня колекцията си. Знам, че сте от най-добрите.

— Бях. Оттеглих се. И двамата се отказахме, нали, Том?

Кърк не отговори. Забеляза, че гласът на Лаше е изненадващо по-силен, отколкото при последната им среща. Дишането му беше все така затруднено, но се беше подобрило значително и беше станало почти нормално.

— Много любезно от ваша страна, че ме приехте пак, хер Лаше. Изглеждате… много по-добре.

— Пълна подмяна на кръвта. — Лаше се усмихна. — Правят ми го веднъж месечно. За няколко дни се чувствам почти човек.

Потупа се по гърдите и Том чак сега си даде сметка, че е сменил пижамата и халата с костюм и вратовръзка, вярно, не съвсем стегната.

— Защо е дошъл пак? — ядосано попита болногледачът, вървеше зад количката.

— Простете на Хайнрих. — Лаше поклати глава. — Той е прекалено грижовен, въпреки че въпросът му може би е уместен. Защо дойдохте пак, господин Кърк? Надявам се, че не е във връзка с Ордена, защото пътуването ви ще е напразно. Вече чухте малкото, което знам за тях.

— Възможно е да има някаква връзка, но непряка. Става дума за карта. Железопътна.

— Железопътна карта? — Лаше облиза бледите си устни. — Определено притежавате дарбата да сте загадъчен. Май ще трябва да ви изслушам още един… последен път.

Насочи инвалидната си количка към отсрещната страна на стаята, спря зад бюрото и им направи знак да седнат срещу него.

— Е, казвайте.

— Намерихме карта на железопътни линии, на която, изглежда, е показано пътуване с влак, извършено през войната.

— И несъмнено мислите, че води към някакво фантастично скрито съкровище — пренебрежително каза Лаше.

— Защо смятате така? — Том не можа да скрие изненадата си.

— Инак защо точно вие, господин Кърк, ще дойдете при мен? Имате обаче основателна причина. Хитлер е разбирал културното значение на изобразителното изкуство и емоционалната му притегателна сила върху чувството за идентичност на народа. Ето защо с войната за него и приближените му се появила възможността да променят възгледите на света за голямото изкуство. Преди да решат да нахлуят в някоя страна, нацистите съставяли подробни списъци на експонатите във всеки музей или частна колекция, които искали да унищожат или да присвоят.

— Говорите за Зондерауфтраг Линц, нали? — попита Том. — Военното подразделение, чиято задача е била да събере колекция творби, която олицетворява всичко най-добро в арийското изкуство?

— Говоря за най-добре планираната и перфектно извършена кражба в историята. Ограбването на Европа и геноцидът спрямо евреите са вървели ръка за ръка. Откраднати са милиони произведения на изкуството. Десетки хиляди са неоткрити и до ден-днешен. Стотици продължават да се появяват всяка година, без да са върнати на законните им собственици. И сега вие мислите, че сте открили трохичка, паднала от масата.

— В момента мислим, че сме открили само пътуване с влак — заяви Кърк. — Надяваме се, че вие може би ще знаете нещо за него. Нека прочетем имената на гарите, откъдето е минал.

Лаше се почеса по главата. Розовата му кожа се обели на няколко места и люспите се посипаха по яката му.

— Дълбоко се съмнявам. От милионите пътувания, направени през онзи период, защо някое да има по-голямо значение от друго?

— Защото смятаме, че това може да е било особено поради някаква причина — уверено каза Том, макар да разбираше, че Лаше може би има право: вероятността да се доберат до нещо беше нищожна.

— Е, добре. — Лаше сви рамене. — Прочетете ги. Но не храня големи надежди.

Кърк започна да чете списъка, който беше съставила Доминик.

— Будапеща, Гьор, Брамберг, Виена, Линц.

Лаше само леко кимаше, сякаш да покаже, че го слуша, но че имената не му говорят нищо.

— Залцбург, Хопфгартен — продължи Том. — Брикслег, Верфен.

Лаше присви очи.

— Верфен ли казахте?

— Да.

— Питате за влак, тръгнал от Будапеща и стигнал до Верфен?

— Това означава ли нещо?

— Принуждавате един старец да напряга до краен предел паметта си. — Лаше се обърна към болногледача, който стоеше в ъгъла. — Хайнрих, моля те, донеси ми папка номер петнадесет. А, и шестнадесет. Сигурен съм, че е в едната от тях.