Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

38.

Финансовият район, Цюрих

8-и януари — 12:42

„Фьолц и Компания“ се помещаваха в ъглова постройка в един от най-скъпите квартали в Цюрих. Сградата бе от средата на деветнадесети век, неокласическа, въпреки че проектът не беше добре обмислен. Огромните каменни колони на входния портал бяха архитектурно противоречива комбинация между йонийски и коринтски стил.

Най-поразителното беше, че докато растящите цени на недвижимите имоти бяха принудили собствениците на съседните парцели да надстрояват все повече етажи, за да увеличат максимално печалбата от земята си, сградата на „Фьолц“ беше само на два етажа. Изглеждаше малка в сравнение с много по-големите постройки около нея, но говореше повече за богатството и властта на банката и от най-високия лъскав небостъргач.

Елегантно облечен мъж в тънък син памучен костюм посрещна Том и Арчи в малкото мраморно фоайе. Помещението приличаше повече на частен дом, отколкото на банка. От двете страни на бронзовата врата, водеща към главната зала, имаше мраморни масички с крака от абаносово дърво, на които беше гравиран по един златен лист. Върху масичките бяха поставени големи железни урни.

— Guten morgen, meine Herren.[1]

— Guten morgen — отвърна Кърк и премина на английски. — Идваме да се срещнем с господин Фьолц.

Мъжът се намръщи, сякаш надуши нещо неприятно, и ги огледа от главата до петите, особено Том в неговите избелели джинси и маратонки.

— Имате ли уговорен час?

— Не.

Устните на мъжа потрепнаха, сякаш бе чул забавна шега.

— Съжалявам, но хер Фьолц е зает човек. Ако ми кажете имената си и телефонния си номер, ще помоля някой от служителите да ви се обади. — И посочи с глава към вратата, за да им покаже, че трябва да напуснат банката.

— Имаме депозитна кутия тук и бихме желали незабавно да я видим.

Мъжът се изсмя.

— Тук няма депозитни кутии. Това е банка, а не бюро за изгубени вещи.

— Кажете на хер Фьолц, че имаме ключ — настоя Кърк и му го показа. — И че няма да си тръгнем, докато не ни приеме.

Човекът се втренчи колебливо в ключа, после в Арчи, чието изражение потвърждаваше, че намеренията им сериозни.

— Изчакайте тук — тросна се мъжът, отиде до една масичка вляво, извади черен телефон от желязната урна и набра трицифрен номер, без да ги изпуска от поглед. — Хер Фьолц? — Обърна се с гръб към тях, за да не го чуват, но току поглеждаше ключа, който Том продължаваше да държи в протегнатата си ръка, и непрекъснато кимаше, докато слушаше какво му говорят от другия край на линията. Накрая затвори телефона, изчака сковано секунда и после отново се обърна към тях. На лицето му грееше невероятно радушна усмивка.

— Моля да ми простите, господа. Разбира се, че хер Фьолц ще ви приеме веднага. Насам, ако обичате.

Отвори бронзовата врата и ги покани да го последват. На стените с ламперия от тъмно дърво бяха окачени портрети на навъсени преуспели господа. Стъпките на тримата заотекваха по пода от черно-бели шахматно подредени мраморни плочки. Мъжът ги въведе в един кабинет вляво. Две секретарки трескаво печатаха на клавиатурите. Плоските екрани на компютрите им бяха поставени в кутии от махагон и месинг, сякаш присъствието на модерна техника можеше да опетни аристократичния облик на банката.

— Палтата ви, моля. — Гласът на мъжа беше стихнал до почтителен шепот. Той взе връхните им дрехи и внимателно ги сложи на закачалката от ковано желязо на стената. Опита се да вземе и куфарчето на Том, но той успя да го разубеди, като категорично поклати глава и се вторачи в него, без да мига. След това мъжът почука тихо на масивната дървена врата, която застрашително се извисяваше между бюрата на секретарките. На месинговата плочка с красив калиграфски почерк, подобен на надписа на ключа, пишеше, че това е кабинетът на директор Рудолф Фьолц.

Отговор не последва и Том проследи погледа на мъжа до миниатюрния светофар, монтиран вляво от вратата. Светлината беше червена и те зачакаха търпеливо. Чаткането на ноктите на секретарките по клавиатурите отекваше като изстрели. Най-после светна зелената лампа. Мъжът отвори вратата, махна с ръка да им покаже, че може да влязат, и затвори зад тях.

Лъчите на ниското зимно слънце проникваха през прозореца вляво и разделяха стаята по диагонал надве. Половината беше в сянка, а другата страна, където стояха Том и Арчи, беше обляна в светлина. Въпреки яркия блясък Кърк забеляза, че кабинетът на Фьолц се придържа към същата строга традиционна схема като останалата част на банката — мек червен килим, лавици с книги на стените и безучастен портрет в цял ръст над камината.

— Какво искате?

Акцентът беше силен и гласът — враждебен. Том присви очи, защото му беше трудно да определи посоката, от която се чу. Постепенно, когато очите му привикнаха със сумрака, той видя тъмен силует, прегърбен над бюрото в отсрещната страна на помещението.

— Хер Фьолц? — попита Кърк и тръгна към бюрото. Арчи остана на мястото си, както се бяха уговорили.

— Какъв сте вие? Журналист? Наемен драскач, който се опитва да направи кариера на гърба на доброто име на семейството ми? — Човекът стана, без да обръща внимание на протегната ръка на Том. — Или поредният адвокат, опитващ се да си изкара прехраната за сметка на усилената ми работа.

— Уверявам ви, че не съм нито едното, нито другото — отвърна Кърк и спря пред бюрото.

— Вече не съществуват депозитни кутии. Това беше неблагоразумие стратегия за разнообразяване на дейността, измислена от дядо ми през войната. Баща ми взе мъдро решение и я премахна през шестдесетте години с пълното съдействие на Швейцарската банкова комисия, както сигурно знаете, ако сте си научили урока. Нямате работа тук.

Хер Фьолц се наведе напред, сякаш за да наблегне на думите си, и Том видя лицето му. Рудолф Фьолц беше сравнително млад, на четиридесет и няколко, и имаше същия нетрепващ пред нищо поглед и горда осанка като на мъжете на портретите в коридора. Тъмнокестенявата му коса беше грижливо подстригана и сресана надясно. Прошарените косъмчета по слепоочията бяха много по-забележими в късата му брада. Очилата му бяха без рамки и с дръжки от прозрачна пластмаса.

— Шестдесетте години на миналия век? — попита Том и хвърли на бюрото ключа, който бяха намерили в кутията от орехово дърво. — Тогава как ще обясните това? В случай че не го познавате, на ключа е гравирана вашата емблема. И освен ако дълбоко не греша, ключалката, която отваря, е последната дума в съвременната технология.

Фьолц седна, вторачи се в ключа и после бавно кимна.

— Имате ли номер на сметка?

— Да — отвърна Кърк.

— Кажете ми го.

— 1256093574.

Предишната нощ Търнбул беше потвърдил числата и Том ги беше запаметил.

Фьолц присви очи, свали очилата си, въведе цифрите в компютъра, натисна ENTER, изчака, а после вдигна глава и се усмихна.

— Добре дошли във „Фьолц и Компания“, господа.

Бележки

[1] Добро утро, господа (нем.). — Б.пр.