Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

Пролог

Широките народни маси… по-лесно стават жертва на по-голяма лъжа, отколкото на по-малка.

Адолф Хитлер, „Моята борба“

1.

Болница „Свети Тома“, Лондон

27-и декември — 02:59

Пари за прах.

Така го наричат студентите по медицина. Всеки формуляр за кремация или изписване на починал пациент за погребение изисква подпис на лекар и всеки подпис носи малък хонорар. Смъртта може да е доходен бизнес за лекар, оказал се на подходящото място в неподходящия момент.

За доктор Джон Бенет обаче изгледите за няколко лири допълнително бяха малко обезщетение за повикването му в три след полунощ. Беше прегърбил рамене под ледения дъжд и бързаше към главната сграда на болницата. Сякаш за да наблегне на късния час, Бит Бен — циферблатът му бе увиснал във въздуха като луна от другата страна на реката — отмери часа. Всеки силен, почти оглушителен звън разтърсваше Бенет и той се разсъни.

Влезе и веднага почувства приятния полъх на въздушното отопление над входа. Стъклата на очилата му се изпотиха от рязката промяна в температурата и Бенет ги свали и ги избърса.

Натисна бутона за повикване и червеният дигитален екран на стената светна. Асансьорът тръгна надолу. Цифрите на екрана намаляваха ритмично. Чу се приглушено бръмчене — асансьорът забавяше.

— Докторе? — чу се женски глас от сумрака.

Джон Бенет си сложи очилата, позна жената и се усмихна.

— Добро утро, Лора. Не ми казвай, че си убила още някого от пациентите ми.

Тя сви безпомощно рамене.

— Седмицата беше лоша.

— Кой е този път?

— Господин Хамън.

— Хамън? Е, не мога да кажа, че съм изненадан. Той беше зле.

— Изглеждаше добре, когато поех дежурството, но…

— Всички остаряват — успокояващо каза Бенет, виждаше, че Лора е разстроена. — Нямало е какво да направиш. Ей сега ще го видя. Приготви ли документите?

— В кабинета са. — Тя му се усмихна благодарно.

Стаята без прозорци се намираше в средата на отделението. Единствената светлина беше от сиянието на двата монитора за наблюдение и дигиталния екран на видеото под тях. Единият монитор показваше коридора, в който току-що бяха стояли, а другият обхождаше стаите на пациентите, като спираше за няколко секунди на всяка. Помещенията изглеждаха еднакви — тясно легло, няколко стола, наредени до прозореца, и телевизор, монтиран високо на отсрещната стена. Различаваха се само по броя букети и картички с пожелания за бързо оздравяване от едната страна на леглото и техниката за наблюдение и поддържане на живота от другата. Не беше изненадващо, че между двете, изглежда, имаше пряка зависимост.

Лора започна да търси папката в бюрото. Синьото сияние на монитора оцвети лакираните й в червено нокти в тъмнолилаво.

— Да запаля ли лампата?

— Да, ако обичаш — отговори тя, без да вдига глава.

Той протегна ръка да щракне копчето, но внезапно нещо привлече погледа му. Въртящата се камера се беше насочила за миг към една от стаите на пациентите. На входа се видяха два тъмни силуета — единият слаб мъж, а другият великан, висок колкото вратата и почти толкова широк.

— Кои са тези? — Бенет се намръщи. На монитора се появи следващата стая. — Бързо. Върни я.

Лора превключи системата на ръчно управление, изреди стаите една по една, намери мъжете и прошепна тихо и колебливо:

— Това е стаята на господин Вайсман.

Непознатите бяха застанали от двете страни на леглото и гледаха спящия пациент. Той изглеждаше изнемощял и крехък дори на монитора. Кожата му беше съсухрена, а бузите — хлътнали от старост. Изпод завивките излизаха различно оцветени жици и тръбички, свързани с монитор за следене на сърдечната дейност и системи за вливане на течности.

— Как може такова нещо? — възкликна Бенет раздразнено. — В болницата не може да се влиза ей така. Има си часове за свиждане. Ей сега ще се обадя на охраната.

В същия момент обаче великанът измъкна възглавницата изпод главата на Вайсман. Пациентът се събуди. Очите му се отвориха широко първо от изненада, после от страх. Двамата мъже се наведоха застрашително над него. Устните му се раздвижиха, може би искаше да извика, но те грубо натиснаха възглавницата върху лицето му. Вайсман размаха безпомощно ръце и крака, трепкаше като златна рибка, изскочила от аквариума.

— Господи! — възкликна Бенет и посегна към телефона. Бялата пластмаса се хлъзна в изпотените му пръсти. Той долепи слушалката до ухото си, но не чу нищо. Почука по вилката, после погледна Лора. — Линията е прекъсната.

На екрана единият мъж кимна на другия и той се наведе, сложи на леглото някакъв черен сак и бръкна вътре. На светлината блеснаха зъбците на трион за рязане на кости — Бенет го позна мигновено. Мъжът сръчно вдигна левия ръкав на пижамата на Вайсман и постави острието върху ръката, точно под лакътя. Вайсман се опита да дръпне ръката си, но напразно. Малкото енергия, която му беше останала, очевидно го напускаше, а и го държаха здраво.

Лора беше затиснала с ръка устата си, очите й бяха приковани в монитора.

— Нито звук! — задавено прошепна Бенет. — Ако разберат, че ги виждаме… Нито звук!

Трионът преряза кожата и мускулите лесно й стигна до костта. От артерията като гейзер бликна кръв и кръвното налягане на Вайсман спадна. След минута ръката му беше вещо ампутирана в ставата и съпротивата му внезапно спря.

Грамадният мъж избърса триона в завивките и го пусна в сака, взе отрязаната ръка, внимателно я уви в хавлия и също я сложи вътре. Лицето на жертвата все още беше закрито от възглавницата. Чаршафите се бяха усукали около краката на Вайсман като дебело въже, докато беше ритал. Мониторът за следене на сърдечната дейност показа права линия.

Двамата мъже тръгнаха да излизат от стаята. Но точно когато се готвеше да затвори вратата, едрият тип изведнъж погледна към камерата в отсрещния ъгъл, право в очите на Бенет, и се усмихна.

— Господи — промълви лекарят, внезапно осъзнал какви са намеренията му. — Те ще вземат записите от камерите.

Обърна се към другия монитор. Слабият мъж вървеше по коридора към тях. Държеше нож.

Лора изхлипа, после запищя. Писъкът й ставаше все по-силен, докато образът на екрана се приближаваше.