Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

35.

Квартал Ау-Хайдхаузен, Мюнхен, Германия

7-и януари — 23:55

Помещението представляваше нещо като гараж за поправка на коли. На отсрещната стена бяха окачени инструменти, а на бетонния под имаше улеи и канали за прегледи на автомобили. В задната част имаше два големи хидравлични асансьора. Буталата им от неръждаема стомана блестяха на слабата светлина.

— Защо не се срещнахме тук, а в хотела? — ядосано попита Ренуик. — От устата му излизаха облачета пара и се разсейваха във въздуха. — Щяхме да избегнем цирка тази вечер.

Въпреки че бягството им от хотела беше минало гладко, той се бе замислил сериозно за случилото се. Беше допуснал грешката да зависи от хора, на които нямаше доверие и които не познаваше добре. Това беше грешка. На всичко отгоре ръката адски го болеше от влагата и студа.

— Защото тук щеше да има работници — търпеливо обясни Хехт. — Собственикът е наш симпатизант и ни позволи да използваме гаража след работно време, ако се наложи. Но това е всичко. Дмитрий е изключително предпазлив — добави той, сякаш за да се оправдае. — Не допуска външни лица до нашата операция.

— Едва не ни заловиха заради предпазливостта му — троснато отвърна Ренуик и заразтрива ставата между ръката си и протезата. — Следващия път аз ще избера мястото за среща, а ти ще оставиш вкъщи карнавалните костюми. — И посочи пожарникарската униформа, която беше съблякъл и пренебрежително захвърлил на пода.

— Следващия път няма да е необходимо — увери го Хехт. — Сега си с нас.

— Не съм с никого — поправи го Ренуик. — Аз съм си аз. Имаме уговорка, нищо повече.

— Както искаш. — Хехт сви рамене. — Все още ли си убеден в плана си?

— Разбира се. Пък и заради теб нямаме голям избор. Убийството на Вайсман не беше особено умна идея.

— Може би трябваше да ни се довериш по-рано. — В тона на Хехт отново прозвуча извинение, но пък Ренуик не очакваше друго.

— А ти може би не трябваше да се намесваш. Алчността ти можеше да ни струва всичко.

— Мислиш, че той няма да успее ли? — нервно попита Хехт.

— Мисля, че ако някой може да го намери, това е той.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото е най-добрият. И има отличен шанс да успее.

— Какъв шанс?

— Най-добрият. Аз. Трябва само да го наблюдаваме и да пристъпим към действие в подходящия момент. — Ренуик извади златния си часовник от джобчето на сакото си и го погледна. — Като говорим за това, защо се бавят?

— Не знам. — Хехт се намръщи. — Вече трябваше да са тук… Аха.

Навън спря кола и от нея слязоха Конрад и другите двама мъже от хотела — Карл и Флориан. Довлякоха в гаража голям чувал, който оставяше размазана диря от моторно масло и прах по пода. Все още бяха с пожарникарските панталони, но бяха само по тениски и се потяха обилно. Мускулестите им ръце бяха изрисувани с големи страховити преплетени татуировки.

— Някакви проблеми? — попита Хехт.

— Nein — отвърна Конрад. — Освен че плаче като момиче.

Карл и Флориан се засмяха и изправиха чувала. Конрад извади от левия си ботуш дълъг ловджийски нож и сряза въжето, с което беше вързан чувалът. Платът се свлече на пода като дебела завеса и Ренуик видя портиера на хотела. Устата му беше залепена с тиксо, лицето му беше обезумяло от страх. Конрад го тръшна на един стол и бързо завърза глезените и китките му за краката и облегалките за ръце.

Хехт пристъпи напред и без да пророни и дума, удари пленника по бузата. Главата на портиера отхвръкна настрана, сякаш беше на пружина. Той бавно се обърна. Очите му бяха широко отворени и вторачени, а устната му разцепена. Хехт го удари още веднъж. Столът се прекатури и портиерът падна на студения бетонен под. Разнесе се парливият мирис на урина.

— Напика се! — засмя се Карл. — Мръсно прасе.

— Вдигни го — изрева Хехт.

Карл послушно изправи стола.

— Сега, след като вниманието ти е насочено към мен, ще ти задам няколко въпроса и искам да ми кажеш отговорите. — Хехт се наведе над вързания мъж. — Всеки път, когато реша, че лъжеш, и ако се поколебаеш дори за секунда, преди да отговориш, Конрад ще ти отрязва по един пръст. Когато пръстите ти свършат, ще минем към по-чувствителните органи. — Той посочи с брадичка мокрото петно между краката на портиера. — Ясно ли е?

Човекът кимна трескаво и замига, за да прогони сълзите.

— Хубаво. — Хехт се изправи и направи знак на Конрад, който махна лепенката от единия край на устата на портиера. Лентата увисна на бузата му, потрепваше при всяко издишване, сякаш беше завързана за вентилатор.

— Как се казваш?

— Николас — разтреперано отговори портиерът. — Николас Ганц.

— Е, Николас Ганц, как ни намериха тази вечер? Ти ли се обади?

Портиерът кимна и се разрида.

— Съжалявам.

— Няма нищо — успокои го Хехт. — Защо им се обади?

— Преди няколко дни в хотела дойдоха двама мъже — обясни Ганц, хлипаше — Показаха ми снимка и казаха, че ще ми платят десет хиляди евро, за да им се обадя, ако видя човека, когото търсят.

— Какви бяха? Полицаи? От разузнаването? От Интерпол?

Ганц поклати глава.

— Не знам. Не казаха.

Хехт погледна Конрад и леко кимна. Конрад се наведе, отново сложи лепенката на устата на Ганц и хвана дясната му ръка. Портиерът замята глава и стисна юмрук, но усилията му се оказаха напразни. Конрад разпери пръстите му и ги прикова върху плоската дървена облегалка на стола. Ганц замуча. Приглушените звуци отекваха нечовешки в притихналия гараж.

Конрад опря острието на ножа в показалеца му. При вида на кръвта портиерът припадна и тялото му се отпусна неподвижно. След секунди обаче се свести, защото Конрад натисна силно с длан дръжката на ножа, бавно я завъртя — и отряза пръста. Чу се противно хрущене.

Хехт взе окървавения показалец и го вдигна пред кървясалите очи на Ганц. Портиерът започна да повръща. Раменете му трепереха. Хехт дръпна лепенката от устата му, за да не се задуши, и Ганц повърна върху дрехите си.

— Дайте вода — заповяда Хехт и щом му подадоха пълна чаша, я допря до устните на портиера, който благодарно отпи.

— Добре ли си, Николас?

Ганц кимна. Целият трепереше.

— Дишай дълбоко. Помага. Сега ще те попитам още веднъж. Кои бяха онези мъже?

— Не казаха — извика портиерът. — Само ми показаха снимка и ми казаха да им се обадя. Не ги попитах. Не ме интересуваше. О, Господи, пръстът ми! Пръстът ми!

— Кой беше на снимката? Аз ли?

Ганц поклати глава.

— Той ли? — Хехт кимна към Конрад, който все още държеше ножа. От лъскавото острие капеше кръв.

— Не.

— Не лъжи! — изкрещя Хехт.

— Не лъжа. — Ганц изпищя, понеже Конрад пак сграбчи китката му. — Той беше. — Окървавеният остатък от показалеца му трескаво се разклати, докато се опитваше да посочи.

— Той беше. Хер Смит.

Ренуик стана.

— Аз?

— Да, да, да! — стенеше портиерът.

Хехт се приближи до Ренуик.

— Какво означава това?

— Търсили са мен, не теб.

— Защо?

Ренуик сви рамене.

— Имам свои проблеми, които не те засягат.

— Засягат ме, когато застрашават безопасността ни — възрази Хехт.

— Провървяло им е. Показали са снимка и няколко дни по-късно се появявам. Вероятно ме издирват в цяла Европа. Това доказва, че вече ще трябва да се крием.

— И без това се крием.

— Шефе, какво да го правим тоя? — попита Конрад.

Ганц отново повръщаше.

— Убийте го — тихо каза Ренуик.

— Да го убием? — Хехт очевидно не беше съгласен. — Защо?

— Той видя мен, теб и това място. Кой знае какво е чул. Убийте го. — Гласът му беше студен и безразличен.

— Не ни трябва полицията да слухти по дирите ни…

Ренуик блъсна Хехт, взе ножа от ръката на Конрад, сграбчи косата на Ганц, дръпна главата му назад и с едно-единствено светкавично движение му преряза гърлото.

Ганц се разтърси конвулсивно, повдигна се от стола, сякаш го екзекутираха с електричество, после се отпусна безжизнено. Главата му клюмна на една страна. Върху гърдите му се изливаше водопад от кръв.

Ренуик даде ножа на Хехт.

— Вече действаме както аз кажа, Йохан. Никакви свидетели. Никакъв риск. Никаква недовършена работа.