Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

32.

Ресторант „Цюнфтхаус“ — Цюрих

7-и януари — 21:02

Том и Арчи се бяха уговорили да се срещнат в ресторант в Алтщад или Стария град, близо до гарата, в квартала Нидердорф. Сградата, първоначално място за срещи на дърводелската гилдия, беше построена през 1336 година и отвън приличаше на малък замък с кула и пилон със знаме. Беше разположена на брега на реката.

До разкошната трапезария се стигаше по стълбище. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия. Между прозорците с цветни стъкла се виждаха дебели каменни орнаменти и различни фамилни гербове. Заведението беше любимо на местните банкерски величия и туристите, но по това време все още беше тихо.

— Шотландско уиски — провикна се Арчи, докато се приближаваше към масата, на която го чакаше Том. — Без лед.

Сервитьорът го погледна озадачено.

— Ein Whiskey — преведе Кърк. — Ohne Eis. Danke.[1] Арчи пусна чантата си на пода, седна и въздъхна, когато сервитьорът се отдалечи.

— Как пътува?

— Полетът закъсня и стюардесата имаше мустаци. С изключение на това беше идеално.

Том се засмя.

— Какво каза Ламерс?

— Не много. Двата метра пръст и надгробната плоча заглушиха гласа му.

— Мъртъв ли е?

— Починал е преди две години при пожар в дома му. Почти три всъщност.

— По дяволите! — Кърк унило поклати глава. — Значи се връщаме там, откъдето започнахме.

— Не съвсем — усмихна се Арчи. — Оказа се, че сега в къщата живее племенницата му. Показах й снимките на картините, а тя ми показа това. — Той извади дигиталния фотоапарат от джоба си, включи го и го даде на Том да разгледа фотосите.

— Същият замък като на едната картина.

— Искаш да кажеш, че е точно копие на картината. Ламерс е подарил витража, след като съпругата му починала — през петдесетте години.

— Това означава, че е знаел за автентичната картина или че е имал достъп до нея.

— Точно така. Въпросът е къде е картината сега? Ако, разбира се, е оцеляла. Имаш ли нещо против? — Арчи измъкна кутия „Марлборо“. Том завъртя глава и Арчи запали.

— Истинският въпрос е какво толкова важно има на картината, че да поръча да направят витража?

Арчи сви рамене.

— Предполагам, че не е само защото го е харесвал.

— А племенницата? Тя знае ли нещо?

— Не, нищичко. Направо щеше да падне, като й показах снимката.

— Защо?

— Защото до Вайсман е сниман и Ламерс.

— Хм.

Арчи кимна и продължи:

— Не го прие много добре. Но ми даде това. Каза, че не го иска в дома си.

Бръкна в чантата, извади лакираната кутия и му я даде.

— Отново символът. Черното слънце — отбеляза Том.

— Знаех, че ще ти хареса — усмихна се Арчи. — Защо не я отвориш?

Кърк превъртя ключето и вдигна капака.

— Железен кръст — рече Арчи и дръпна силно от цигарата.

— Не точно — бавно каза Том и извади кръста от кутията. Страховитата черна фигура сякаш зловещо пулсираше на светлината на свещта. Той докосна релефната свастика в средата и годината 1939 под нея. — Това е Рицарски кръст. Попадал съм на такива медали. Този обаче се различава от другите. Закопчалката на лентата е много по-богато украсена, ръбът е набразден, а не гладък, и периферията е сребърна, а не имитация.

— Значи е високо отличие?

— Едно от най-високите в Третия райх. Мисля, че са раздадени само около седем хиляди в сравнение с милионите Железни кръстове. Колекционерите много ги ценят.

— Ако е принадлежал на Ламерс, това означава, че той или е бил колекционер, или…

— Или е направил нещо, заслужаващо специално признание. — Кърк обърна кръста и се намръщи. — Странно.

— Кое?

— На тези кръстове обикновено е щампована годината — 1813. Понеже за пръв път са били сечени през Наполеоновите войни.

— А какво има на този? Не погледнах.

— Ти ми кажи. — Том му показа обратната страна. Там бяха гравирани хаотични линии, дъги и окръжности, приличаха на безсмислени драсканици на дете. — Каквото и да е това, не съм виждал подобно нещо.

— Същия медал носеше и манекенът в дома на Вайсман — отбеляза Арчи. — Трябваше да го разкопчая от врата му, за да съблека куртката. Може би трябва да видим и него.

— Определено — съгласи се Кърк. — Има ли нещо друго тук? — И вдигна кутията, и я разклати.

— Не знам — подсмихна се Арчи. — Виж сам.

Том отново отвори кутията и внимателно я огледа отвътре, но не откри нищо. Пъхна показалеца да измери дълбочината. Нещо не пасваше.

— Хм — измърмори той и притисна пръста си до едната страна. Кутията беше два сантиметра и половина по-плитка, отколкото би трябвало. — Има двойно дъно.

Арчи кимна.

— Знам. Но един Бог знае как се отваря. Не я напъвах много, за да не я счупя.

— Виждал съм подобни неща. Руски кутии с двойно дъно. Обикновено трябва да приплъзнеш някоя от дървените части, за да я отвориш.

Лакираната повърхност беше гладка, без издайнически вдлъбнатини или ръбчета, така че не беше ясно коя част може да се отмести. Кърк изпробва всички страни, натискаше с палец дървото над долния ръб и го дърпаше, но безуспешно.

Повтори процедурата, като този натискаше надолу. Най-после нещо помръдна и долната част на едната страна изскочи от малък процеп, невидим дотогава. Напредъкът обаче свърши дотук.

— Опитай другата страна — предложи Арчи.

— Защо?

— Може би това е някакъв заключващ механизъм и е освободил нещо от другата страна.

Кърк кимна и се опита да отмести срещуположната част на кутията встрани, после надолу и накрая нагоре. При последния му опит кутията изщрака и се видя малко чекмедже с дръжка от слонова кост. Той ахна и го издърпа.

— Какво има вътре? — попита Арчи.

Том вдигна глава. Очите му блестяха.

— Ключ.

Чекмеджето беше подплатено с червено кадифе като главното отделение. На светлината на свещта ключът блестеше като из лъскано сребро. Арчи посегна и го взе. Беше доста тежичък.

— Странен ключ, нали?

Беше дълъг пет сантиметра и с необикновена форма — беше триъгълен, а не плосък. Освен това нямаше зъбци. На лъскавата му повърхност бяха гравирани малки шестоъгълни знаци.

— Прилича на електронен. Като в частната банка в Монте Карло.

— Какво мислиш?

Стоманеният край на ключа беше обвит в дебела гума, която в сравнение с него изглеждаше грубовата и грозна. От едната страна имаше малко копче, но когато Арчи го натисна, не се случи нищо. От другата страна бяха щамповани преплетени калиграфски изписани букви. На Том му се стори, че различава „Ф“ и „К“, но не беше сигурен. Сви рамене.

— Инициали на собственик? Емблема на производител? Може да е всичко.

— И сега какво? — попита Арчи, сложи ключа в тайното чекмедже и го затвори.

— Трябва да разберем какво отваря този ключ.

— И как по-точно смяташ да го направим?

— В Цюрих сме. Как мислиш, че ще разбера? — усмихна се Кърк.

— Не говориш сериозно.

— Защо не?

— Радж? — подозрително попита Арчи.

— Кой друг?

— Можем ли да му имаме доверие?

— Е, има само един начин да разберем — заяви Том.

Бележки

[1] Уиски. Без лед. Благодаря (нем.). — Б.пр.