Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

28.

Хотел „Четири сезона Кемпински“, Мюнхен, Германия

7-и януари — 15:32

— Най-после стигнахме до влака — облекчено въздъхна Хехт.

— Искам да знам какво е имало във влака! — разнесе се все по-оживеният глас от телефона.

— Имаш право — каза Ренуик, — защото оттам историята наистина става интересна. И така.

Но преди да успее да продължи, вратата се отвори и в стаята нахлуха трима униформени мъже с бръснати глави. На гърдите им бяха преметнати автомати. Ренуик стрелна с поглед Хехт, който обаче не помръдна. Очевидно ги познаваше.

— Какво има, Конрад? — обърна се Хехт към първия мъж, плещест блондин с безизразно глупаво лице.

— Funf Manner — задъхано отвърна Конрад. — Mehr draussen. Stellen unten fragen.[1]

— Какво е станало? — попита Ренуик. Едва сдържаше раздразнението си, че Хехт не е спазил обещанието си да дойде сам. От напрегнатостта в гласа на Конрад, ако това беше истинското му име, личеше, че моментът не е подходящ да повдига този въпрос.

— Имаме компания.

— Полицията?

Хехт погледна въпросително Конрад, който сви рамене.

— Ja. Ut Bundesnachrichtendienst.

— Тайните служби? — обади се Дмитрий. — Как са стигнали до нас толкова бързо, по дяволите?

— Портиерът — бавно каза Ренуик, като си припомни притесненото му държане и нервното барабанене с пръсти по бюрото. — Мислех, че е уморен, но той знаеше нещо. Очакваше ме.

— После ще се оправим с него — изръмжа Дмитрий. — Имаш ли таен изход, полковник?

— Разбира се.

— Gut.[2] Използвай го. Друг път ще продължим разговора. — Той затвори и линията шумно забръмча. Хехт се наведе и натисна бутона да я изключи.

— Как ще се измъкнем? — с привидно безразличие попита Ренуик, мъчеше се да прикрие нарастващото си безпокойство. Обикновено не би се тревожил. Беше изпадал и в по-неприятни положения и се бе измъквал незабелязано. Разликата беше, че в онези случаи беше действал сам, можеше сам да взима решения, да реагира, както намери за добре. Този път — за пръв път, откакто се помнеше — разчиташе на други хора, на които нямаше доверие и които не познаваше добре. Това не му харесваше изобщо.

— С тези. — Конрад извади униформи като неговата и на другите двама мъже, хвърли ги на пода и направи знак на Ренуик да облече едната. — Schnell.[3]

Ренуик взе униформата и я огледа недоверчиво. Беше ушита от дебел син плат и имаше сребърни копчета и червен ширит на яката.

— Какви са тези униформи?

— На пожарникари — отвърна Хехт, грабна едната и я облече.

— И къде е пожарът? — попита Ренуик, докато закопчаваше куртката и нахлузваше панталоните.

— Точно там, където стоиш. Карл, Флориан — действайте.

Двамата влязоха в спалнята и след секунда донесоха две големи туби и почнаха да изливат бензин по килима, канапето и завесите. От сладникавата миризма с привкус на метал на Ренуик му се пригади.

Хехт и Конрад избърсаха дръжките на вратите, масата, бутилката уиски и всичко останало, което може би бяха докоснали или използвали, дори строшиха чашата на Ренуик в стената. Действаха сръчно и професионално и за тридесет секунди бяха готови.

— Вземи. — Конрад му подаде бледожълта каска, очукана и покрита със сажди, за да изглежда така, сякаш собственикът й е ветеран с дългогодишен опит в овладяването на огнени стихии. Ренуик си я сложи на главата. Вграденият противогаз и предпазните очила скриха лицето му почти напълно.

— Готови ли сте? — попита Хехт.

Всички кимнаха, сложиха си каските и излязоха в коридора. Хехт се приближи до пожарната аларма между двата асансьора и счупи стъклото с лакът.

В коридора се разнесе пронизителен вой. След секунди вратите започнаха да се отварят и от стаите занадничаха хора. Видяха Ренуик и другите, облечени в пожарникарски униформи, и всички се втурнаха към аварийните стълби и надолу към партера.

— Алармата автоматично затваря асансьорите, така че нашите приятели не могат да се качат с тях…

— А тълпата на аварийните стълби ще ги забави, ако се опитат да минат оттам — довърши Ренуик, възхитен от елементарната тактика. — Но как ще се измъкнем ние?

— В задната част на сградата има авариен асансьор, който работи, стига да имаш ключ. — Хехт му показа малък ключ. — Истинските пожарникари ще дойдат след три минути. Веднага щом пристигнат, ние ще слезем в мазето и ще минем през подземния гараж. В суматохата никой няма да обърне внимание на петима души с пожарникарски униформи.

Хехт извади кибрит, разклати го, после се обърна към отворената врата на хотелския апартамент.

— Може ли? — попита Ренуик.

— Разбира се. — Хехт му даде кибрита и дори леко се поклони и се усмихна весело. — Като гледам, ще ти достави удоволствие.

Ренуик хвърли последен презрителен поглед на отвратителните мебели, бежовия килим, златистите възглавници и кафявите завеси, после драсна клечка и я вдигна пред себе си.

— Повече, отколкото мислиш.

Бележки

[1] Петима мъже. Навън. Задават въпроси (нем.). — Б.пр.

[2] Добре (нем.). — Б.пр.

[3] Бързо (нем.). — Б.пр.