Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

26.

Кицбюел, Австрия

7-и януари — 15:31

Скиорският сезон беше в разгара си и красивите като на картичка улици на Кицбюел гъмжаха от хора — нарамили ските си, всички вече слизаха от склоновете.

Арчи предпазливо си проправяше път през тълпата, като поглеждаше картата и в същото време внимаваше да не блъсне някого. За щастие къщата, която търсеше, се намираше на голям парцел близо до пешеходната зона. Той въздъхна облекчено и вкара колата в алеята пред сградата.

Къщата изглеждаше добре поддържана, за разлика от запуснатата градина. Стените бяха боядисани в яркожълто. Дървената облицовка на горния етаж беше сменена неотдавна. Направеният от дъски и пластмасови плоскости гараж вляво беше хлътнал от тежестта на наскоро падналия сняг.

Вратата беше от дясната страна, под отделен покрит свод. Арчи изкачи стъпалата, натисна звънеца и зачака, но никой не отвори.

Той слезе от верандата, отстъпи няколко крачки, огледа къщата и въздъхна. Не обичаше да ходи в чужбина. Мразеше да напуска Лондон, освен ако не беше абсолютно наложително, и щеше да е още по-лошо, ако пътуването му се окажеше напразно.

Приближи се до входа и позвъни пак. Този път вратата се отвори почти веднага и той се стресна.

— Ja? — попита жена на тридесетина години. Косите й бяха прибрани под синя кърпа на бели точки. Носеше яркожълти гумени ръкавици, маратонки и широк анцуг. В коридора зад нея се виждаше детска тротинетка и футболна топка.

— Guten Tag[1] — поздрави Арчи.

За разлика от Том и Доминик, неговият речник не съдържаше повече думи, освен „здравей“ и „довиждане“ на всеки език, с изключение на френския, на който знаеше основните изрази, използвани в бакарата.

— Търся господин Ламерс. Манфред Ламерс. — Той погледна плика, който беше намерил в дома на Вайсман, й и го показа, та жената да може да прочете името, ако не е разбрала произношението му. Тя се наведе, погледна написаното и после се изправи. На лицето й се изписа тъга.

— Съжалявам — със силен акцент каза жената. — Хер Ламерс почина преди две, не, вече стават три години.

Арчи посърна. Отново се връщаше в началото.

— Може би мога да ви помогна. Аз съм неговата племенница. Мария Ламерс.

— Благодаря, но едва ли. Исках да го питам нещо за една картина.

— Картина? — Тя се усмихна гордо. — Той обичаше да рисува. Колекционер ли сте?

— Не, не негова картина. Друга. Картина от Карел Белак.

— Не съм го чувала — смутено отвърна Мария Ламерс.

— А тези? Мисля, че чичо ви ги е изпратил на някого в Англия. Виждали ли сте ги?

Тя взе снимките, разгледа ги внимателно, после поклати глава.

— Nein… Не, съжалявам. Не съм… — И млъкна, като погледна последната снимка.

— Какво?

— Тази. — Тя вдигна снимката на картината на замъка. — Виждала съм я.

— Къде? — Арчи се пристъпи към нея. — У вас ли е?

— Nein. Но знам къде е.

— Може ли да ми я покажете?

Мария Ламерс замълча, обмисляше отговора си.

— Дошли сте чак от Англия, за да я видите?

— Да, от Англия.

Тя кимна, после свали гумените ръкавици и кърпата от главата си. Боядисаните й в яркочервено коси се спуснаха около лицето й.

— Елате.

Взе си палтото от закачалката зад вратата, облече го и поведе Арчи към улицата. Завиха наляво и тръгнаха през малък парк — няколко деца правеха снежен човек, замерваха се със снежни топки, смееха се и крещяха. Минаха под голяма арка и се спуснаха надолу по хълма. Арчи стъпваше предпазливо, за да избегне заледените локви. По пътя се разминаха с неколцина познати на Мария. Тя им кимаше за поздрав, а те любопитно оглеждаха Арчи от главата до петите.

Най-после стигнаха до стръмно стълбище, което ги изведе до църква. Покритата й със сняг камбанария се извисяваше над покривите наоколо.

Въпреки невзрачния външен вид на храма интериорът в стил барок от деветнадесети век беше реставриран и в резултат на това той беше изненадващо богато украсен и светъл. Всичко ценно беше позлатено, от рамките на картините и иконите, които благосклонно гледаха от четирите колони в средата, до богато украсения олтар в източната страна на църквата. Огромната декоративна преграда на черни и златисти листа зад него стигаше почти до високия таван.

— Comen[2].

Мария го поведе през нефа, после по кървавочервените мраморни плочи на пода на източната част и накрая зави надясно в страничния параклис.

— Виждате ли?

Дневната светлина навън вече помръкваше и Арчи озадачено се взря в сумрака. Таванът беше украсен с изрисувани гипсови отливки, но в параклиса нямаше нищо, освен икона на Дева Мария и Младенеца, окачена високо на стената вляво, и примитивно изсечения мраморен купел за светена вода под нея.

И в следващия миг Арчи инстинктивно вдигна глава.

Бележки

[1] Добър ден (нем.). — Б.пр.

[2] Елате (нем.). — Б.пр.