Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

21.

Щабът на ФБР, клон Солт Лейк Сити, щата Юта

6-и януари — 08:17

Пол Виджиано си наля още една чаша кафе от автомата. На стъклото беше останала тъмнокафява следа там, където кафето се беше изпарило, откакто сутринта бе направена последната кана. Течността беше черна и гъста като петмез. С прецизността на учен той отмери доза и половина сметана, добави една внимателно изравнена чаена лъжичка захар и разбърка кафето точно три пъти.

После, доволен от свършената работа, се обърна към шерифа Хенеси и адвоката му Джеремая Уолтън. Адвокатът беше жилав и агресивен, със слабо лице, гърбав нос и хлътнали бузи и, изглежда, не му беше удобно на пластмасовия стол, защото току преместваше тежестта си от едната страна на другата. Бейли седеше срещу тях от другата страна на разклатената маса, гледаше враждебно Хенеси и държеше неподвижно писалката си над тефтера.

— Приеми истината, Хенеси. Всичко свърши — каза Виджиано. Опитваше се да говори спокойно, но всъщност едва сдържаше вълнението си. Преди три дни се беше чудил какво да прави с живота си, а сега ръководеше разследване на масово убийство. Беше странно как лошият късмет на друг може да се окаже щастливата случайност, за която се молиш. — Измамата ти е разкрита, затова по-добре ни кажи какво знаеш и улесни нещата за себе си.

Хенеси се вторачи във Виджиано и за стотен път избърса потта си с мръсната си носна кърпа.

— Клиентът ми настоява за имунитет — с превзет, пронизителен носов глас се обади Уолтън, адвокатът, и разтърка меката част на дясното си ухо с палец и показалец.

— Клиентът ти да върви по дяволите. Там има двадесет и шест трупа — троснато отвърна Виджиано и махна с ръка към Малта, Айдахо, макар че в малката стая без прозорци не можеше да е сигурен дали градът наистина е натам. — Жени. Деца. Цели семейства. Двадесет и шест души — мъртви. Думата „имунитет“ няма абсолютно нищо общо с твоя така наречен „клиент“.

— Не разполагате с нищо срещу него. Само вашата дума срещу неговата. — Уолтън погледна Бейли. — Неволно подхвърлена забележка, направена под напрежението на момента и извадена от контекста. Той е стожер на местната общност, който става свидетел как поставят под съмнение почтеността му и опетняват доброто му име…

— За невинен човек Хенеси много бързо те доведе тук — прекъсна го Виджиано.

— Клиентът ми има правото на…

— Може би си прав, по дяволите. — Виджиано сви рамене. — Вероятно в момента не разполагаме с много. Но ще намерим доказателства. — Той се наведе над масата към Хенеси. — Ще прегледаме банковите ти сметки и характеристиките ти от гимназията и колежа. Ще преобърнем дома ти с главата надолу, ще го изтръскаме и ще видим какво ще изпадне. Ще претърсим фермата, където твърдиш, че не си ходил. Ще изпратя там екип от десет криминалисти и те ще ми кажат абсолютно всичко, дори дали си пърдял там през последната половин година. Ще намерим, каквото ни трябва.

Уолтън погледна въпросително Хенеси, който само леко повдигна вежди и сви рамене, сякаш искаше да каже, че всичко е в ръцете на адвоката.

— Добре — отстъпи адвокатът и този път пощипна лявото си ухо. — Тогава искаме сделка.

— Това е най-голямото разследване за убийство в Айдахо от масовото клане край Беър Ривър през 1863 година[1] — студено му напомни Бейли, без да изпуска от поглед Хенеси, — а не обир в някоя бензиностанция.

— Най-добрата сделка е клиентът ти да избегне смъртната присъда — добави Виджиано. — Съучастие в масово убийство. Престъпен заговор. Въоръжен грабеж. По дяволите, не знам дали ще излезе от затвора до края на живота си.

— А ако сътрудничи? — попита Уолтън и облиза устни.

— Ако сътрудничи, няма да настояваме за смъртно наказание. И може би ще има шанс за условна присъда.

— В затвор с отличен режим?

— Може да се уреди. — Виджиано кимна. — Но искаме всичко. Имена, дати, места.

— Настоявам за писмена гаранция от прокурора.

— Кажи ми, когато я получиш, и после ще видя дали прокурорът ще пожелае да участва в играта. Знаеш каква е процедурата.

Хенеси погледна Уолтън и той се наведе към него и прошепна няколко думи в ухото му. Шерифът се изправи и бавно кимна.

— Добре, ще говоря.

— Хубаво. — Виджиано придърпа стол, обърна го с облегалката напред и го яхна. — Да започнем с някои имена.

— Не му знам името — отвърна Хенеси. — Поне не истинското. Всички го наричаха Блонди.

— И мислиш, че той го е направил?

— Аха.

— Откъде е този човек?

— Не съм сигурен. Той се свърза с нас.

— Кои сте вие?

— Синовете на американската свобода.

— Чакай, Бил. Не се впускай в подробности — предупреди го Уолтън и нервно врътна китка.

— Защо? Не се срамувам — предизвикателно каза Хенеси и отново се обърна към Виджиано. — Да, аз съм един от тях. Защо не, по дяволите? Ние сме патриоти. — Вторачи се в очите на Бейли. — Истински американци, а не мързеливи имигранти, които продават наркотици.

— Да бе, големите патриоти! — гневно извика Бейли и хвърли писалката си върху листа. Мастилото прокапа. — Патриоти, които екзекутираха пазач в Мериленд. Ако случайно не си забелязал, тук не е Мисисипи.

— Не знам нищо за това. — Хенеси се намръщи.

— Откъде е Блонди? — Виджиано не се интересуваше от политическите възгледи на Хенеси, нито от предсказуемата, макар и разбираема реакция на Бейли.

— От Европа.

— Там живеят двеста и петдесет милиона души — сухо отбеляза Бейли.

— Казвам ви, каквото знам — изсъска Хенеси. — Не съм виновен, че не ви харесва.

— Какво искаше Блонди? — попита Виджиано.

— Някаква машина — „Енигма“. Щял да ни плати, ако му я намерим.

— Колко?

— Петдесет хиляди. Половината предварително, а другата половина при доставката.

— Съгласихте ли се?

— Че кой няма да се съгласи? Сумата си я биваше, въпреки че не за пръв път ни предлагаха пари.

— В смисъл? — попита Бейли.

— Достатъчно, Бил — отново го предупреди Уолтън.

— Блонди работеше за друг. Не разбрахме за кого и откровено казано, не ни интересуваше. Важното беше, че му трябваше нещо и ние щяхме да му го дадем. Не попита как ще го вземем, нито откъде, и винаги плащаше всичко до цент и навреме.

— Какво стана после? — настоя Виджиано.

— Той имаше планове, чертежи и всичко останало. Трима души отидоха доброволно и извършиха кражбата от музея. Чух, че всичко било минало гладко.

— Освен пазача, когото са линчували.

— Е, сигурно им се е изпречил на пътя. — Хенеси сви рамене. — Пък и един повече или по-малко — на кого му пука?

— Какъв един повече или по-малко? — Бейли скочи и този път хвърли писалката си на пода. — Хайде, кажи го. Един негър повече или по-малко, нали? — Стисна юмруци. — Кажи де!

Хенеси се ухили мръснишки, но прояви достатъчно здрав разум да не каже нищо.

— И какво стана после? — намеси се Виджиано, сложи ръка на треперещото рамо на Бейли и го натисна да седне. — След като взеха машината?

— Не знам.

— Как така? Защо загинаха онези хора, по дяволите?

— Ти ми кажи. Ти отвори вратата — отвърна шерифът хладно.

Виджиано присви очи. Вече беше изтърпял три часа през нощта с Картър, докато изясняваха случилото се. Накрая областният директор на ФБР се съгласи, че след като хората са били заключени три или повече дни, Виджиано е постъпил правилно, като се е опитал да ги измъкне колкото е възможно по-скоро, без да има представа, че на вратата е заложен капан. Както винаги, щеше да има доклад, но що се отнасяше до Картър, Виджиано не беше допуснал грешка.

— Защо ти не беше с тях?

— Какво искаш да кажеш?

— Как Блонди е успял да вкара всички, освен теб в онази стая? Знаеше ли какви са намеренията му? Затова ли не беше с тях? Сделка ли сключи, за да му помогнеш да ги примами там? Помогна ли му да ги убие?

— По-спокойно, агент Виджиано. — Уолтън гневно размаха пръст. — Няма начин клиентът ми да е знаел…

— Не — разпалено го прекъсна шерифът. — Трябваше да съм там, но онази нощ имаше буря. Нямаше как да стигна.

Виджиано отново погледна Бейли и той потвърди информацията, като кимна, макар и с нежелание.

— Размяната трябваше да е директна — продължи Хенеси. — Парите срещу машината. Разбрах, че има проблем, чак когато се появихте вие и казахте, че ще атакувате фермата.

— Според теб е било чист късмет, че ти си единственият, който го познава и все още е жив? — недоверчиво попита Бейли.

— Не съм казал, че го познавам.

— Но нали каза…

— Просто съм го мяркал. Не сме говорили лично. Момчетата ме пазеха от външни хора, за да не се разчуе за участието ми в организацията.

— Лъжеш — отсече Бейли.

— Не лъжа. Загиналите бяха мои приятели. Някои са деца, за Бога! Ако знаех кой го е направил, щях да ви кажа. Искам да го намерите тоя мръсник.

— Да го намерим? — отчаяно попита Виджиано. — Как да го намерим, като не знаем дори как изглежда, по дяволите!

Бележки

[1] На 29 януари 1863 г. полковник Патрик Едуард Конър и двеста доброволци от Кемп Дъглас в Солт Лейк Сити нападат бивак на индианското племе шушони. Загиват 250 индианци, в това число 90 жени и деца. — Б.пр.