Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

17.

Планина Черни борове, близо до Малта, щата Айдахо

5-и януари — 15:30

Виджиано и Бейли забързаха между дърветата надолу, препъваха се непохватно, когато краката им затъваха в снега и се закачаха в скрити храсти. Най-после стигнаха задъхани до предната врата, където ги посрещна един от хората на Васкес. Беше махнал маската и шлема си. Лицето му беше безизразно.

— Насам, сър.

Поведе ги по коридор, отрупан с обувки и ботуши с различни размери и стари вестници, към голямата кухня, където ги чакаше Васкес. Дългата дъбова маса беше наредена за обяд. Около изоставено парче говеждо пъплеха хлебарки. Краищата му бяха започнали да мухлясват. Вонеше на разложение. Виджиано познаваше добре тази смрад. Воня на разложена плът.

Васкес кимна към вратата.

— Все още не сме проверили мазето.

— Мазето? — Виджиано се намръщи, бръкна в якето си и извади плана на сградата. Той го приглади на стената и го забоде с кабарчета — взе ги от някакъв стар календар. — Тук няма мазе.

— А на това какво му викате? — Васкес отвори една врата. Към мрака долу водеха тесни стълби.

Щракнаха фенерчетата си и тръгнаха по тесен тъмен коридор. Миризмата се засилваше с всяка крачка. Тук долу бе по-студено и по-влажно.

Васкес влезе в някаква стая в дъното на коридора, но веднага изскочи и изръмжа:

— Дано не сте обядвали.

Виджиано и Бейли влязоха. Вонята беше непоносима. Въпреки че се опасяваха от най-лошото, гледката пак ги изненада. В средата на помещението лежеше голямо куче — немска овчарка. Езикът му висеше от устата. Кафявата му козина беше сплъстена от кръв и гъмжеше от личинки. До него бяха проснати два окървавени питбула и мършав мелез с пръсната глава.

— Е, вече знаем защо не ни лаяха кучета — сухо отбеляза Васкес.

И насочи фенерчето си към пода. По сивия бетон бяха разпръснати месингови гилзи: блестяха като малки очи.

— Гилзи от М16. Изстреляли са няколко пълнителя. Не са искали да рискуват.

— Но къде са хората? — попита Бейли.

— Сър? — На прага зад тях се появи друг от хората на Васкес. — Намерихме още нещо.

Последваха го по озарения в зеленикава светлина коридор, после тръгнаха по друг и влязоха в още по-малка стая, където нямаше нищо, освен бюро, бутнато до стената. На пода нямаше гилзи, а купчини листове. Виджиано коленичи и взе един. Беше разписание на полетите за Вашингтон, окръг Колумбия.

На едната стена беше закован голям архитектурен план. Различни части на изобразената сграда бяха оградени с червено. Надписът в долния ляв ъгъл казваше всичко, което беше необходимо да се знае.

„Национален музей по криптология — Планове; Строителни чертежи; отоплителна и вентилационна система — 1933 година“.

— Нашите хора са. Няма съмнение. — Виджиано посочи плана и Васкес кимна. — Всичко е тук.

— Какво е това? — Васкес освети с фенерчето си ръждясала метална врата в отсрещната стена.

Приближи се до нея и насочи лъча към стъкленото прозорче.

— Пипнахме ги. — Васкес се обърна развълнувано. — Те са там, вътре. Има втора врата към стаята. Господи, натъпкани са като в консерва.

— Дай да видя. — Виджиано грубо го отмести и надникна.

— Живи ли са? — попита Бейли.

— Да. Една жена току-що ме видя.

— Какво казва?

— Откъде да знам, по дяволите? — озъби се Виджиано. — Те са зад две стоманени врати!

Ядосано отстъпи назад и Бейли също надзърна.

— Размахва ръце — Бейли се намръщи, — сякаш иска да ни каже да се махаме.

— Да отворим вратите — настоя Виджиано.

— Сигурен ли сте? — предпазливо попита Бейли. — Според мен жената не иска да ги отваряме. Може би трябва да доведем криминалистите.

— Няма значение какво иска — гневно отсече Виджиано. — Премръзнах от чакане навън!

— Сър, все пак първо трябва да проверим и да огледаме. Вероятно има причина да ни дават сигнали. Не смятате ли, че трябва да се опитаме да установим контакт и да разберем какво правят там?

— Очевидно е какво правят, по дяволите. Някой ги е заключил. И веднага щом ги измъкнем, ще се изкъпя. Васкес?

Васкес сви рамене, отключи първата врата и я отвори. Но преди да посегне към следващата врата, Бейли извика:

— Спри. — И насочи фенерчето си към прозорчето на втората врата, където беше опънато парче бял плат, на което с черен молив за гримиране беше надраскано съобщение.

„Ще ни убиете всички“.

— Какво е това, по дяволите… — започна Виджиано, но млъкна, понеже Васкес се закашля и се преви на две.

— Газ — задъхано каза той. — Бягайте… Газ.

Бейли го сграбчи за раменете и го повлече към изхода.

На излизане от стаята се обърна и видя, че жената е притиснала лице до стъклото на вратата. Очите й бяха огромни, кръгли и кървясали. В следващия миг се свлече на земята.

— Изведете всички — изкрещя Бейли и блъсна гърчещия се конвулсивно Виджиано нагоре по стълбите, през кухнята и коридора и отново навън. Останалите членове на екипа за спасяване на заложници също изскочиха на снега.

— Какво стана, по дяволите? — Шерифът Хенеси хукна, към тях.

— В къщата имаше клопка — задъхано отвърна Бейли, предаде Васкес на грижите на медиците и жадно загълта въздух.

— Клопка? — Хенеси озадачено погледна входа на сградата. — Каква?

— Някакъв газ. Сигурно е изтекъл, когато отворихме вратата. Господи, те са вътре! Умират.

— Не — извика отчаяно Хенеси и се облещи от страх и недоумение. — Уговорката ни не беше такава!

Бейли вдигна глава, мигновено забравил изтощението и възмущението си.

— Каква уговорка, шерифе?