Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

12.

Гринич, Лондон

5-и януари — 13:22

Стаята не се беше променила. Изглеждаше само по-празна без него, сякаш енергията й беше изсмукана. Избелялата кафява завеса, която отказваше да дръпне дори през лятото, беше останала спусната. Тъмнозеленият килим все още бе осеян с кучешки косми и пепел. Грозното бюро от петдесетте години на миналия век не беше преместено от прозореца, а на лавицата над камината продължаваха да блестят трите вулканични камъка, които бе донесъл от склоновете на Етна, когато бил на сватбено пътешествие с майка й преди много години.

Елена Вайсман зърна отражението си в огледалото и трепна. Въпреки че беше на четиридесет и пет и изглеждаше по-млада, знаеше, че през последната седмица се е състарила с десетина години. Зелените й очи бяха подпухнали и зачервени, лицето й беше уморено, бръчките на челото и около очите и бяха станали по-дълбоки. Обикновено безупречно направената й коса беше разрошена и за пръв път, откакто се помнеше, не си беше сложила грим. Мразеше да изглежда така.

— Заповядай, мила. — Най-добрата й приятелка Сара влезе с две чаши чай.

— Благодаря — отвърна Елена и отпи малка глътка.

— Всичко трябва да се опакова, нали? — попита Сара; опитваше се да говори делово, но лицето й издаваше възмущение от състоянието на стаята.

До стените, камината, креслата и навсякъде, където имаше място, бяха натрупани купчини книги, списания, периодични издания и бюлетини с различна форма, размери и цветове. Някои книги бяха стари, с кожени корици с избелели златни букви, а други — нови и лъскави.

Елена се усмихна тъжно — спомни си как купчините често се катурваха, придружени от цветисти ругатни на немски. Как баща й после безуспешно се опитваше да ги натъпче в препълнената библиотека, заемаща цялата стена вдясно, и накрая просто ги преместваше на друго място. Новата купчина неизменно се срутваше на пода, сякаш беше издигната върху пясък.

Скръбта я обзе отново.

— Успокой се — утешително каза Сара и сложи ръка на рамото й.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв. И никога повече няма да го видя. — Елена се разрида и тялото й се разтресе.

— Разбирам те.

— Никой не заслужава да умре така, особено след всичките страдания, които е преживял. — Погледна Сара в очите за подкрепа и я получи.

— Светът се е побъркал — съгласи се Сара. — Да убиеш невинен човек в леглото му и после…

Гласът й заглъхна и Елена разбра, че Сара не може да повтори онова, което й беше казала само преди няколко дни… струваше й се цяла вечност. Баща й беше убит. И тялото му беше осакатено. Елена все още не можеше да повярва.

— Това е ужасен кошмар — промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на Сара.

— Може да свършим работата някой друг ден — внимателно предложи приятелката й.

— Не. — Елена пое дълбоко дъх. — Трябва да се свърши. Пък и искам да се занимавам с нещо, за да не мисля за него.

— Тогава ще отида да взема кашони. Защо не започнеш с библиотеката?

Сара отиде да търси кашони, а Елена разчисти място в средата на стаята и почна да сваля книгите на пода и да ги подрежда. Баща й имаше придирчив вкус, но не беше учудващо, че повечето му книги са посветени на двете му любими занимания — орнитологията и железопътния транспорт: имаше десетки, стотици книги на тази тема. Много от тях бяха на френски и немски и това я накара да си спомни мъчителните уроци по чужди езици в детството си и да се опита да се сети как е „птица“ на френски и „влак“ на немски.

Сара се върна, изпразниха първите няколко лавици и стигнаха до средата. В същия миг Елена забеляза нещо странно. Книга с кожени корици и неразбираемо заглавие с избелели черни букви отказа да помръдне, когато се опита да я измъкне. Отначало си помисли, че томът е клеясал и залепнал, но извади всички останали книги от лавицата и видя, че няма и следа от лепило.

Дръпна силно с две ръце, но книгата не излезе. Ядосана, Елена бръкна зад нея и за своя изненада напипа тънка метална пръчка, водеща от книгата към стената. По-нататъшното опипване разкри, че страниците са заменени с дървено блокче.

Тя отстъпи назад и замислено се втренчи в книгата. След минута колебание отново се приближи, пое дълбоко дъх и натисна книгата. Тя се плъзна напред, сякаш беше на релси. Чу се изщракване и дясната страна на библиотеката се повдигна два-три сантиметра. Сара — беше коленичила в средата на стаята — вдигна глава.

— Какво има, миличка?

Елена не отговори. Хвана лавицата и я дръпна. Библиотеката се отвори безшумно, плъзна се над килима.

— Божичко! — възкликна Сара и скочи.

Зад библиотеката имаше стена, облепена със стари тапети от Викторианската епоха — цветя, нарисувани със златистокафява боя. Тук-там хартията се беше обелила и под нея се виждаше ронеща се мазилка.

Очите на Елена обаче бяха приковани не в стената, а в тясната зелена врата в нея. Пантите блестяха от маслото. Бяха смазвани наскоро.