Серия
Том Кърк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

9.

5-и януари — 14:56

Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане и после отново се вторачи в пътя. Четвъртитата му, почти обръсната глава стърчеше от яката на дебелото сиво вълнено сако. На устните му заигра усмивка. Колата с черни кожени седалки и тъмни стъкла потегли бързо.

Мъжът до него обърна глава назад и кимна.

— Казвам се Уилям Търнбул.

Тонът му беше нетърпелив. Той протегна ръка, но нито Том, нито Арчи му обърнаха внимание — продължиха да го гледат с непроницаеми изражения. Господин Търнбул беше висок и пълен и вероятно тежеше стотина килограма, но не беше мускулест. Изглеждаше млад, може би тридесетинагодишен, и беше с джинси и риза с разкопчана яка, под която се виждаха тлъстини.

— Съжалявам за преди малко. — Той махна неопределено към пазара. — Реших, че няма да дойдете, ако ви помоля учтиво, така че взех подкрепления. Не очаквах, че…

— Нека отгатна — ядосано го прекъсна Том. — Извършен е обир и си мислиш, че може да знаем нещо по въпроса. Така ли е? Колко пъти трябва да ви казвам, че не знаем нищо и че дори да знаем, няма да ви кажем?

— Няма нищо общо с обирите — без да се усмихва, отвърна Търнбул. — И не съм от полицията.

— Специални части, Интерпол, Моторизиран полицейски отряд, Столична полиция — каза Арчи и сви рамене. — Както и да искате да се наричате, отговорът пак ще е същият. И това е полицейски произвол. Чисти сме и вие го знаете много добре.

— Работя за Министерството на външните работи. — Търнбул им показа служебната си карта.

— Министерството на външните работи? — недоверчиво попита Арчи. — Това е нещо ново.

— Не съвсем — каза Том. — Той е шпионин.

Търнбул се усмихна.

— Предпочитаме да ни наричат разузнавачи от службите. В моя случай Шеста.

Кърк знаеше, че така посветените наричат МИ6, която се занимаваше предимно с международни заплахи за националната сигурност, докато МИ5 разследваше заплахи за страната. Том не искаше да се замесва с никоя от тях. Не пак. Нямаше никакво желание. Беше работил пет години в ЦРУ, беше видял как действат и бе оцелял само за да съжалява сега.

— Какво искате?

— Помощ — спокойно отговори Търнбул.

Колата намали и спря на кръстовище с червен светофар.

Арчи се изсмя.

— Каква помощ? — тихо попита Кърк. Реши да поддържа разговора, докато не разбере за какво става дума.

— Каквато пожелаете да ни окажете.

— Това е лесно. Никаква — заяви Том и Арчи кимна. — Освен ако няма убедителна причина да го направим. — Знаеше, че хората като Търнбул никога не предприемат някакъв ход, ако нямат интерес или изгода. Важното беше да го накара да изплюе камъчето.

— Няма причина — усмихна се Търнбул. — Няма заплахи, няма фалшиви сделки. Няма „услужи ми и аз ще ти услужа“. Ако ще ни помогнете, това ще е защото след като ви разкажа каквото знам, сами ще искате да го направите.

— Хайде, Том, не е нужно да слушаме тези тъпотии. Те нямат нищо общо с нас. Да се махаме — каза Арчи.

Но Кърк се колебаеше. Нещо в гласа на Търнбул възбуди любопитството му, макар да знаеше, че Арчи вероятно има право.

— Искам да го изслушам.

Светофарът светна зелено и автомобилът потегли.

— Добре.

Търнбул разкопча предпазния колан и се обърна към тях. Лицето му беше безизразно и без отличителни черти, скулите — заоблени и месести, а брадичката — заострена на върха и сякаш потъваше направо във врата. Кафявите му очи бяха малки и разположени близо едно до друго, а дългата му коса беше разделена на два зализани кичура по средата на главата и падаше като завеси от двете страни на лицето му. Той я прибра зад ушите си.

В много отношения Търнбул съвсем не приличаше на шпионите, които Том беше виждал, но притежаваше сговорчивостта и самочувствието на други агенти, при това добри.

— Чували ли сте за организацията Кристално острие? — попита той.

— Не — отвърна Кърк.

— Всъщност няма причина да ги знаете. Те са екстремисти и имат връзки с Националдемократише Партай Дойчландс или НПД, най-активната неонацистка политическа групировка в Германия. Водачът им е Дмитрий Мюлер, бивш капитан от германската армия, макар че никой не го е виждал, за да потвърди това.

Том сви рамене.

— Е, и?

— Те не са обикновени бръснати глави, които в събота и неделя обикалят предградията и пребиват имигранти, а същинска паравоенна организация, и вярват, че все още водят войната, приключила през 1945 година.

— Затова ли са избрали такова име?

— Да — потвърди Търнбул и кимна. — Кристално острие, като девети ноември 1938 година — Кристалнахт. В миналото са се финансирали, работейки като наемни убийци отвъд Желязната завеса. Напоследък търгуват с наркотици и се занимават с политическо изнудване. Заподозрени са в участие в редица терористични операции, насочени предимно към еврейските общности в Германия и Австрия.

— Вече казах, че не съм чувал за тях.

Търнбул остана невъзмутим.

— Преди десет дни двама мъже са нахлули в болница „Свети Тома“ и са убили трима души. Две от жертвите са от медицинския персонал, свидетели. Името на третия човек е Андреас Вайсман, осемдесет и една годишен евреин, оцелял от Аушвиц и дошъл да живее тук след войната.

Том мълчеше, все още несигурен накъде води всичко това и какво общо има с него.

— Убийците са ампутирали лявата ръка на Вайсман, под лакътя, докато е бил жив. Починал е от инфаркт.

— Какво са направили?! — Арчи невярващо се наведе напред.

— Отрязали са лявата му ръка.

— Защо, по дяволите? — попита Кърк.

— Точно за това ни трябва помощ — усмихна се Търнбул и се видяха две редици застъпващи се криви зъби.

— Моята помощ? — Том се намръщи учудено. — Това няма нищо общо с мен.

Колата зави и всички леко се наклониха.

— Знаех, че ще кажете така. — Търнбул кимна многозначително и извади снимка. — Двамата мъже са откраднали записите от камерите за наблюдение в отделението, но друга камера е заснела ясно единия, докато са излизали. — Той им даде снимката и Том и Арчи я разгледаха внимателно. Накрая поклатиха глави.

— Нямам представа кой е — каза Арчи.

— Никога не съм го виждал — добави Кърк.

— Но ние го познаваме — рече Търнбул. — Така установихме връзката с Кристално острие. Казва се Йохан Хехт, полковник в техния военен съвет и един от старшите им полеви оперативни агенти. Последния път го засякохме във Виена. Наш агент го снима в ресторант. Висок е метър деветдесет и седем и има белег на дясната буза до устната. Доста изпъква в тълпата.

Той им даде друга снимка. Том я погледна бегло, сви рамене и я връчи на Арчи.

— Все още очаквам да чуя същността на проблема. — Раздразнението му нарастваше. — Какво общо има с мен този човек?

— Господи! — възкликна Арчи и го погледна стъписано. — Вгледай се по-внимателно кой седи срещу него.

Том погледна снимката и пребледня.

— Това е Хари! — изумено каза той. Усмихнатото безгрижно лице на снимката мигновено отвори старите рани на предателството, които усилено се опитваше да излекува. — Хари Ренуик.