Включено в книгата
Оригинално заглавие
El-Ayyam, –1972 (Пълни авторски права)
Превод от арабски
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2015)

Издание:

Автор: Таха Хусейн

Заглавие: Дните

Издание: първо

Издател: „Народна Култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: мемоари

Националност: Египетска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: октомври 1984 г.

Редактор: Веселина Райжекова

Редактор на издателството: Светлана Каролева

Художествен редактор: Ада Митрани

Технически редактор: Ставри 3ахариев

Консултант: Атанас Самсарев

Рецензент: Веселина Райжекова

Коректор: Радослава Маринович

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1877


Първа част

1

Вече не си спомня името на оня ден, нито пък може да го вмести в месеца, в годината, там, където го бе вместил аллах; даже не може да определи някакъв момент от оня ден, а само смътно се догажда за него.

Най-силното му съмнение е дали беше в зори или привечер — вероятно защото в онзи момент лицето му долови леката прохлада на въздух, лишен от слънчева топлина, или вероятно защото въпреки пълното му неведение за светлината и мрака на излизане от къщи долови спокойна, лека, нежна светлина, сякаш пробила мрака. И още вероятно защото, долавяйки този въздух и това сияние, той не усети да е заобиколен от оживено трескаво движение, а напротив — от движението на хора, станали или готвещи се за сън. И все пак му е останал някакъв ясен спомен, нещо, в което да не се съмнява: тръстиковият стобор пред него, издигнат на няколко крачки от вратата на къщата. Спомня си стобора, като да го е видял вчера. Тръстиковите пръти бяха по-високи от него и му беше трудно да ги прескача; бяха съвсем нагъсто, сякаш слепени, и той не можеше да се промъкне през пролуките им. Тръстиковият стобор се нижеше наляво до неизвестен нему край, а надясно — до свършека на света от тази страна. А свършекът на света от тази страна беше близо: до напоителния канал, който опозна с годините. Той оказа силно влияние върху живота му или, по-точно казано — върху фантазията му.

Спомня си всичко това. Завиждаше на зайците, излезли от къщи, както беше излязъл и той, но те прескачаха стобора или се провираха между тръстиковите пръти, за да пасат зеленината. И особено добре помни зелето.

Спомня си още, че обичаше да излиза от къщи към залез-слънце — хората насядали да вечерят, а той се обляга на тръстиковия стобор и потъва в размисъл, докато не го върне към заобикалящия го свят гласът на поета, седнал малко по-вляво, наобиколен от хора, който подхваща с удивително приятен напев да реди стихове за Абу Зайд, за халифа, за Дияб[1]. Слушат го смълчани, от време на време ги обзема оживление и възторг и искат нещо да им повтори, спорят, препират се. Поетът мълчи — понякога за малко, понякога за по-дълго, докато стихне гълчавата им, и пак захваща да реди приятните стихове с почти неизменен напев.

Спомня си още, че вечер отиваше на своето място до стобора с болезнена мъка в душата, защото предварително знаеше, че ще му попречат да слуша напевите на поета: сестра му ще го повика да се прибира, той няма да иска, тя ще излезе, ще го повлече за дрехата, той ще се съпротивява, но тя ще го грабне като перце и ще тича с него, докато най-после го сложи на земята, а главата — в скута на майка му; тя пък ще се надвеси над помрачените му очи, ще ги отвори едно по едно и ще капне във всяко някаква течност, причиняваща му страдание, без да му носи облекчение. Боли го, но той не се оплаква и не плаче, защото му се струва противно да хлипа и хленчи като малката си сестра.

После го пренасят в ъгъла на стаичката и сестра му го полага на застлана с одеяло рогозка, покрива го с друго одеяло и го оставя, а душата му е изпълнена с мъка: напряга се, дано може някак да протегне слуха си през стената, за да се добере до омайните напеви, преповтаряни от поета навън, под открито небе. После сънят го оборва, но изведнъж усеща, че се е събудил, а хората спят и около него братята и сестрите му хъркат, просто се дерат от хъркане. Той отмята одеялото от лицето си страхливо, нерешително — толкова мразеше да спи с открито лице. Беше сигурен, че открие ли през нощта лицето си, или пък извади изпод одеялото дори върха на пръста си, непременно ще се превърне в играчка на някой ифрит — зъл дух, — един от многото ифрити, обитаващи различни места на къщата, изпълнили всичките ѝ ъгли и кътчета: те се скриват под земята само ако слънцето свети, а хората будуват. Отправи ли се слънцето към пещерата си, а хората — към постелите си, угаснат ли светлинките, стихнат ли гласовете, ифритите излизат изпод земята и изпълват пространството с движение, смут, шепот и крясък.

Будеше се често: чуваше кукуригането на петлите, кудкудякането на кокошките, напрягаше се да различи всевъзможните гласове. Някои бяха действително на петли, но други бяха на ифрити, превърнали се в петльови, престорили се на петльови за игра и измама. Той не им обръщаше внимание и не се боеше, защото идеха до него отдалеч, но как се страхуваше от всички други гласове, доловени мъчително и с усилие. Те изпълзяваха из ъглите на стаите унили и слаби. Някои наподобяваха къкренето на котлето върху огъня, други — движението на някакъв лек предмет, преместван от място на място, трети — трошене на дърва или чупене на клон.

Ужасен страх му вдъхваха съществата, които си представяше, че се тълпят пред вратата на стаята закриват я плътно и пристъпят като суфит[2] при зикр[3]. Беше твърдо убеден, че от всички тези страховити призраци и ужасни гласове може да се опази само ако се увие в одеялото от глава до пети и не допусне да премине дори въздух през някой процеп или пролука. Беше сигурен, че остави ли някаква пролука в одеялото, през нея непременно ще се промъкне към тялото му ръка на ифрит, за да го опипа, или да си поиграе с него.

Не го ли обореше сънят, той прекарваше нощта в страх и вълнение, а сънят рядко го оборваше. Будеше се рано или по-точно будеше се на развиделяване и прекарваше дълги часове в паника, в безпокойство, в страх от ифритите, докато не чуеше гласовете на жените, припяващи „господи, каква нощ…“ на връщане към домовете си с напълнени от канала стомни, за да разбере, че зората се е сипнала и ифритите вече са се спуснали в свърталищата си на долната земя и самият той тогава се превръщаше в ифрит: започваше да си говори на глас, да си пее мелодиите, запомнени от поета, да закача братята и сестрите си наоколо и да ги буди един по един. И ето ти глъчка и песни, шумотевица, викове и врява, чийто край слагаше единствено надигането на шейха[4] от постелята, който се провикваше да му донесат вода за обредното умиване преди молитва.

Гласовете секваха и всички се смиряваха, докато шейхът се умиваше, молеше, четеше Корана, изпиваше кафето си и излизаше по своите работи. Щом хлопнеше вратата зад гърба му, целият рояк скачаше от постелята и се разпиляваше с викове и шеги, смесвайки се с птиците и животните вкъщи.

Бележки

[1] Герои от арабски исторически романи. — Б.пр.

[2] Последовател на религиозно-мистично учение в исляма, възникнало през VII в. — Б.пр.

[3] Ритуал, при който суфитът произнася многократно името на аллах и рецитира мистични стихове, като обикаля в кръг с ритмични движения. — Б.пр.

[4] В случая — главата на семейството, почтително. Означава още учен човек, който знае Корана наизуст, старейшина. — Б.пр.