Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотые яблоки Гесперид, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Валентин Тублин

Заглавие: Златните ябълки на хесперидите

Преводач: Донка Станкова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Повест

Националност: Руска

Печатница: Държавна печатница „Димитър Найденов“

Излязла от печат: 15.2.1980

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Людмил Асенов

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1596


Сега той беше сам. Съвсем сам — ако не се смятат птиците и дърветата, слънцето над него и реката, която бучеше и се пенеше някъде далече долу. Назад останаха високите стени на Микена, иззидани от огромни блокове (навярно титани са ги зидали: това не е по силите на един простосмъртен, дори и на него самия); назад останаха и портите с двете изправени на задните крака лъвици (така и ги наричаха — Лъвските порти), и всичко, което се намираше отвъд тези порти — огромният прекрасен град с площада, с храмовете, царският дворец, многобройните пъстри пазари, и цялото му население — всякакви търговци, слуги, воини пастири, другоземците, привлечени тук от славата на този богат със злато град — всичко остана далеч. Не го пуснаха дори да влезе вътре, където би могъл да се измие от потта и праха, да си почине, да си поеме дъх. Не го пуснаха нито този път, нито преди това — сякаш той наистина беше изкован от мед и не се нуждаеше нито от почивка, нито от храна.

Нито този път, нито преди това. А колко ли пъти беше идвал? Дори не си спомняше вече. Знаеше само едно — още съвсем, съвсем малко и боговете ще го освободят от страшния грях. Още малко — защото дори неговите сили вече се изчерпваха.

Той подпря боздугана си на скалата, смъкна от раменете поизносената на места лъвска кожа и седна. Да не го пуснат да влезе в града и да не си почине поне един ден, след като беше пребродил половината свят подир биковете на Герион и още толкова на връщане. Да не му дадат нито късче месо, чиято миризма още го преследва, нито късче жертвено месо. Евристей! Ето на кого му провървя. Ето кой наистина е любимец на боговете! Евристей, а съвсем не той — Херакъл. На него се паднаха само мъки — подвизи, както ще ги нарекат след много години, а всъщност единствено мъка — кал и пот, и подбити нозе, и ужасна умора. Нито късче месо!

Подвизи…

Някога и той самият мислеше, че е точно така. Мислеше, че е роден за нещо необикновено, велико, сили имаше предостатъчно. А какво излезе? Евристей — ето на кого служи той, на този нещастен крив урод с болен черен дроб, с кръгове под очите и жълто-зелен цвят на кожата. Той би могъл да го смаже с един удар, дори не с удар, а само да го чукне с пръст. Не, не бива. Защото той служи на Евристей по повеля на боговете, и не само на тях, а и на този, който, както говорят, е негов баща — на Зевс. Херакъл знае защо говорят така — на никого и на ум не му минава, че един простосмъртен, па макар дори могъщ като Амфитрион, би могъл да създаде него, Херакъл, толкова необикновено силен, а Алкамена някога е била такава красавица, че не е трудно да е привлякла погледа на гръмовержеца. „И все пак — мисли си Херакъл — всичко това са приказки.“ Защото ако Зевс наистина му беше баща, щеше ли да го даде на Евристей?

Никога.

Той седеше на земята, опрял о скалата гръб, и дъвчеше безсолната питка, дори не питка, а парче поизсъхнало тесто, което една от дворцовите прислужници скришом, като на просяк, беше му пъхнала в ръцете. И на това да е благодарен. Събра трохичките — за жалост твърде малко — и внимателно ги изсипа в устата си. Може ли да се нарече храна това? Огледа се — да, съвсем сам е, ако не се смята боздуганът, изтърканата кожа от немейски лъв, лъка с половин дузина стрели и собствената му сянка. Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо и сянката непрекъснато се скъсяваше, можеше да се очаква, че скоро и тя ще го напусне. Подвизи! Той стана. Ечемичената питка — за колко ще я излапаш. Взе боздугана, вдигна кожата от земята, изтърси я, лъкът и стрелите си стояха на гърба му. Сети се, че точно на средата — там, където се слага стрелата, тетивата леко се беше разсукала, пък и дръжката май трябва да се пренамотае. Зевс! Не е много вероятно. Въздъхна — ако сам не си направиш всичко, никой няма да ти помогне. Колко нещо е свършено — дойде ред и на ябълките, златни ябълки от градината на Хесперидите. Отново трябва да се влачи накрай света, и никой не знае накъде да върви — напред или назад, наляво или надясно. А нали има хора, които всичко знаят, дори къде е краят на света, където е градината на Хесперидите и дървото със златните плодове, пазено от вечно бдящ дракон, който говори на сто съществуващи на земята езици. Евристей например сигурно знае, но няма да каже… Може би не трябваше да роптае така срещу него — нали все пак са братовчеди… Но защо да говори за това сега. Ябълките, ябълките… Златните ябълки, които даряват с вечна младост — колкото и да беше равнодушен към чудесата, искаше му се да види какво представляват, а да не говорим пък за Атлант…

И Херакъл се замисли. Да, за Атлант. Да крепи цялото небе! Това не ти е някакъв си там дракон, макар и да говори на сто езика. Цялото небе… Ето това беше главното. Това, виж, му беше познато, разбираше го, защото беше работа, труд, той чувстваше в това предизвикателство. Атлант, братът на Прометей. Да го види, да погледа как става това… Как е възможно — да крепиш на раменете си небесния свод, и то не една, и не две минути — а дни наред, без да се надяваш, без да разчиташ, че ще те сменят, ще ти помогнат, ще те облекчат. А той, Херакъл, дали би могъл така? Нима не би могъл? Нима има нещо, с което не би се справил, не би преодолял, не би извършил — нещо, което да не е по силите му?

Той забрави вече и за глада, и за дългия неизвестен път. Забрави вече и за ябълките. Ето, значи, къде се криеше главното изпитание, което му предстоеше — щеше ли да се справи, или не. А ябълките са били само повод. Че какво трудно има в ябълките! Той нито за миг не се съмняваше, че ще успее да склони, да убеди и дракона и сестрите, дори и самия Атлант. Но дали ще успее да победи себе си? Сега не можеше да си отговори на този въпрос. Дори не можеше да предвиди това. Докато не се стигнеше до работата, до изпитанието, никой не би могъл да каже дали щеше да успее да надмине дадените му възможности, дали му бе писано да надделее себе си, да прехвърли границите на човешката природа, дали щеше да успее в такъв случай да остане верен на правилото, от което се бе ръководил досега в своя живот — да направи, да бъде в състояние да направи това, което трябва да се прави или е било направено някога от някого, било то от обикновен смъртен, от бог или титан…

Той дори май не разбираше вече накъде върви; краката сами го водеха по пътеката; и така, както тихичко си мърмореше нещо, изпълнен със съмнения и решителност, той вървеше и вървеше към очакващите го изпитания, с лъка на гърба, с боздугана в ръце, без да се бои, сам, в жега и в студ.