Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hungry Ghost, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

На Анджела

Вратата се отвори безшумно върху добре смазаните месингови панти. Двамата мъже и момичето влязоха на пръсти, като закъснели за час ученици. Момичето беше с идеално изгладена бяла престилка на медицинска сестра с джобче вдясно на гърдите и бели обувки. На главата й се мъдреше бяла касинка, а в ръката си държеше малка черна кожена чанта. На ръст едва достигаше метър и петдесет, но поради идеалните пропорции на тялото от разстояние изобщо не можеше да се прецени височината й. Сега обаче, застанала между двамата мъже в мрака, се виждаше колко е дребна. Едва ли биха я одобрили за манекенка, но красотата й можеше да разбие доста сърца.

Тя се приближи до леглото и направи знак на мъжете да застанат от двете му страни. Те бяха облечени в тъмни делови костюми, които им стояха зле, сякаш телата им не бяха свикнали да носят тежък плат и дълги ръкави. Кожата на момичето беше мека и грижливо поддържана като на градско чедо, докато мъжете приличаха на хора, прекарали по-голямата част от живота си на полето. И ако жената имаше вид на човек, на когото не се е налагало да повдигне нищо по-тежко от флакон с червило, мъжете бяха мускулести и силни.

Момичето остави внимателно чантата си в края на леглото до краката на спящия мъж и тихичко я отвори. Нервно облиза горната си устна с бързо движение на малкото си розово езиче и пое дълбоко дъх. Нежните хълмчета на гърдите й повдигнаха бялата престилка. Тя кимна отсечено, двамата мъже посегнаха едновременно и хванаха ръцете на спящия. Застаналият отляво, малко по-нисък от другия, се пресегна и постави уверено ръка върху устата му. Мъжът се събуди стреснат. Започна да рита и да извива рамене, очите му бяха широко отворени, изпълнени със страх и изненада. Опита се да извика, да изкара въздуха от напрегнатите си гърди, но неприятно миришещата ръка заглушаваше всеки звук с изключение на мъчителното ръмжене, твърде тихо, за да бъде чуто извън стаята. Той се опита да размърда глава, но ръката го държеше здраво. Понечи да оголи зъби, за да я захапе, но палецът притискаше брадичката му отдолу и държеше устата болезнено затворена. Мъжете, които той не можеше да види, издърпаха ръцете му встрани и той остана да лежи като разпънат на кръст, здраво притиснат по гръб към леглото, но не спря да рита с крака и да ръмжи. Те го държаха здраво, докато краката му се измориха и ръмженето престана. Изведнъж пленникът осъзна, че всъщност те не го бяха наранили и паниката му полека утихна. Може би само искаха да му кажат нещо, без да нарушават спокойствието на останалите от групата. Сигурно ако лежеше неподвижно, щяха да махнат ръката от устата и да му дадат възможност да говори. Или пък щяха да му кажат какво искат от него. Той се успокои и отпусна, за да разберат, че повече няма да се противи. Но похитителите продължиха да притискат разперените му встрани ръце, а дланта остана върху устата, принуждавайки го да диша шумно през нос.

В този момент забеляза момичето. Виждаше само част от главата с бялата касинка и дръпнатите очи под нея. Усети някаква тежест в края на леглото, тя се качи и коленичи върху него, краката й обхванаха глезените му и той видя ясно лицето й, високите скули и прекрасно извитите вежди. Гледаше го мълчаливо и се усмихваше. Без съмнение тя беше великолепна и той не можеше да откъсне очи от пълните й устни. Езичето й се показа, тя ги облиза бавно и чувствено като котка и започна да се придвижва нагоре, местеше последователно колената си, без да бърза. Нощта беше гореща и под чаршафа той спеше гол, така че усети хладината на бедрата й през плата. Приличаше на медицинска сестра, но какво ли търсеше посред нощ в стаята му и за какво бяха мъжете? За миг му мина мисълта, че може би лежи в болница с амнезия или нещо подобно. Или пък беше припаднал? Но много добре знаеше, че се намира в сградата на посолството, в леглото, където беше спал през предишните три нощи. Не беше в болница и това изобщо не бе сън.

Тя достигна бедрата му и седна, като настани твърдия си задник върху коленете му. Устните й се изпънаха в шеговита усмивка и той видя белите, равни зъби и малкия, тънък език зад тях. Нямаше обеци, кожата й беше безупречна. Не беше плоска като повечето китайки, гърдите й повдигаха бялата престилка. Погледът му проследи извивките на тялото й към бедрата. Престилката се беше вдигнала нагоре, той примижа с очи и успя да зърне коленете. После видя спринцовката в ръката и се скова. Тя я вдигна бавно нагоре, той не можеше да откъсне погледа си от нея, хипнотизиран като заек от змия. Момичето я задържа с иглата нагоре пред лицето си. В другата си ръка държеше малко шишенце с безцветна течност, в което вкара иглата и изтегли съдържанието.

Мъжът изпъшка и започна да се мята нагоре-надолу и встрани. Тя го стисна здраво с бедрата си, сякаш яздеше кон, после се плъзна нагоре и се настани върху слабините му. Дрехата се повдигна още повече и той зърна жартиери и бели дантелени бикини. Тя напълни спринцовката и прибра шишенцето в джобчето на гърдите си. Мъжът усети как се възбужда. Момичето също го почувства, притисна се към него и доволно се усмихна от надигналата се мъжественост толкова близо до нея, преградена само от тънкия чаршаф. Протегна длан между бедрата си и го погали закачливо. Вдигна ръка и почука стъклената спринцовка с лакирания в червено нокът. Загледа внимателно мехурчетата, които се издигаха от иглата. Натисна леко буталото нагоре и от иглата изскочи малък фонтан, който пръсна над дланта й.

Той изпадна в паника, започна да се подхвърля нагоре, с всичка сила се опитваше да я отхвърли от себе си. Разтърси яростно глава, очите му изпъкнаха от страх, но ръката върху устата му го стисна и го задържа неподвижно. Шапчицата падна от главата на момичето и черната коса се спусна върху лицето и раменете като плътна завеса. Тя я отметна настрани и откри лицето си. Той опита да раздвижи бедра, но нейните го стиснаха по-здраво и тя се заклати заедно с него. Посегна напред с лявата си ръка и погали с пръсти лицето му.

— Няма да те нараня. Обещавам — каза тя на изненадващо добър английски. Той захлипа тихо, но остана да лежи неподвижен. Момичето се приведе напред и инжектира съдържанието на спринцовката в дясната му ръка. По лицето му се стичаха сълзи, събираха се и се отклоняваха от дланта, притиснала устата му. Тя остави празната спринцовка на леглото, той почувства как нагоре по ръката му плъзва нещо студено, което го пронизваше като с остри иглички. Непознатата се придвижи напред, подпря се с ръце на възглавницата и го целуна нежно по челото. Той усети аромата на жасмин, нещо го блъсна в сърцето и в гърдите му избухна болка. Умря, без да издаде нито звук, защото устата му все още беше стисната здраво.

Момичето потрепери, неясно дали от удоволствие или облекчение, смъкна се от леглото, взе спринцовката и я прибра в чантата. Мъжете прибраха ръцете на мъртвеца под чаршафа и тримата излязоха от стаята така тихо, както бяха влезли само преди три минути.

 

 

Ужасно странно е точно в неделя да те извикат в Съфолк, за да се срещнеш с началника на шефа си, но това не беше покана, която Доналдсън можеше да откаже. Всъщност „покана“ не беше точната дума. По-скоро му наредиха да отиде при Грей, макар че заповедта беше прозвучала доста особено. По телефона Грей говореше с нормалния си спокоен глас, но не остана никакво съмнение, че големият шеф е разтревожен.

Когато вдигна телефона, в първия момент Доналдсън си помисли, че ще бъде уволнен, сигурно при последното проучване бяха разкрили малката му тайна. Внимаваше да прикрива следите си винаги, когато се срещаше с други, споделящи вкуса му. Използваше фалшиво име, но човек никога не можеше да бъде сигурен, особено напоследък. Винаги си имаше риск. И може би именно вероятността да го хванат пораждаше тръпката. Но Грей каза само, че се нуждае от помощта му и че това е нещо, за което трябва да разговарят извън службата.

Даде му доста сложни инструкции как да стигне до къщата на шефа и след като отби от магистралата, му се наложи да спира на няколко пъти, за да прочете бележките, които си бе водил по време на разговора. На всичкото отгоре известно време валя дъжд. Беше средата на лятото, а времето повече подхождаше на ноември. Цялата седмица беше доста хладно. „С лек северен вятър“ според прогнозата. „Съвсем типично“ — помисли Доналдсън.

Закъсня с десет минути, Грей вече го чакаше в края на алеята. Държеше отворена дървената портичка и я затвори след тойотата, която продължи и спря пред къщата с покрив от пресована слама.

Слезе от колата и веднага се почувства неподходящо облечен в светлосиния си костюм. Грей беше изоставил обичайния си раиран костюм „Савил Роу“ и носеше широки плътни памучни панталони и бял, дебел, рибарски пуловер. С посребрените си слепоочия и загрубялото от вятъра лице той приличаше повече на възрастен селянин, отколкото на държавен служител по време на почивка. Грей се ръкува вяло с него, въведе го през антрето, покрай подбрана с вкус колекция картини с ловни сцени, към дневната, пълна с меки плюшени табуретки и викторианска мебел. Приличаше по-скоро на дамска стая — с красиви дантелени покривки по креслата и колекция от стари шишенца от парфюми, подредени на кръгла масичка в ъгъла. Върху големия телевизор имаше няколко снимки на семейство Грей, поставени в метални рамки. В боядисаната в бяло метална камина, която като че ли беше оригинал от епохата, гореше весел огън. Домакинът посочи към две кресла с тапицерия на цветя пред камината, между които беше поставена ниска масичка със сервиз от китайски порцелан и сребърен чайник. До него лежеше поднос с маслени бисквити.

Грей наля чая и двамата мъже поведоха разговор за службата, огромната натовареност и политиката. Гостът определено се чувстваше неудобно. Обикновено шефът дори не го поздравяваше, когато се разминаваха по коридорите. Доналдсън работеше като административен секретар втора степен, макар да притежаваше висок клас за секретен достъп. Основната му дейност се състоеше в проследяване на разходите на агентите. Винаги е бил достатъчно далеч от оперативната работа и най-близкият му допир с опасността на разузнавателната дейност беше четенето на трилъри от Брайън Фримантъл и Джон льо Каре.

Огънят пращеше върху скарата, цепениците се притискаха една в друга като неспокойни любовници. Вятърът духна в комина и от камината се отдели облаче дим, полетя бавно към тавана, изпълвайки въздуха с приятния аромат на изгоряло борово дърво.

— Няма нищо по-хубаво от открития огън — каза Доналдсън и се облегна в креслото, наслаждаваше се на топлината, макар да му се искаше домакинът по-скоро да заговори по работа. Хора от неговия ранг обикновено не ги канеха да гостуват на чай с бисквити в някое имение в Съфолк.

— Заслужава си усилията — отвърна Грей.

„Разбира се“ — помисли си Доналдсън. Шефът сигурно изритваше жена си от леглото всяка сутрин, за да изчисти пепелта, да подреди дървата и да духа, за да разпали вестниците, докато се разгори проклетата камина. Или пък си имаше слуга, който да върши тази работа. Грей не беше човек, който би хванал метла и лопата в луничавите си ръце.

— Още чай? — попита той и вдигна сребърния чайник.

— Благодаря, не, сър — отвърна учтиво Доналдсън. Вече му се искаше да посети тоалетната.

— Предполагам, че се чудиш защо съм те повикал тук — започна най-сетне домакинът и си напълни чашата.

„Как не, стари глупако?“ — помисли по-младият мъж, но само се усмихна и кимна.

— Имаме проблем в Хонконг — продължи Грей. — Или по-точно казано, имаме проблем отвъд границата. В Китай. — Той разбърка замислено чая си. Лъжичката нежно звънкаше по порцелана на чашата. — Разбира се, ти знаеш за огромната загуба на увереност в колонията, особено след случилото се на площад Тянанмън. Много хора бягат от там, фирмите премислят сериозно, преди да направят каквато и да било инвестиция, изобщо нещата не вървят добре. Британското правителство се мъчи да направи предаването през 1997 година колкото е възможно по-спокойно и безпроблемно.

Той остави лъжичката в чинийката и отпи с удоволствие от чая.

— Правителството вече даде ясно да се разбере, че не може да предложи подслон на всичките шест милиона китайци, които живеят в Хонконг, така че е жизненоважно да държим нещата под контрол, ако ме разбираш. Когато Хонконг стане част от Китай, това, разбира се, вече няма да е наш проблем. Но дотогава нашите разузнавателни служби ще правят всичко възможно, за да пресекат всякакви неприятности още в зародиш. Опитваме се доста активно да разубедим онези местни политици и бизнесмени, които се мъчат да отложат предаването или да наложат ограничения, неприемливи за китайците.

Грей опита бледото си подобие на усмивка и се понаведе, за да остави чашката и линийката си на масичката.

— Това е фонът. Общата картина, с която без съмнение си запознат. А сега към проблема. В Китай има атомна електроцентрала, намира се на около десетина километра от Хонконг. Властите в Китай са получили заплаха, че тя ще бъде разрушена. Взривена.

— Боже мой! — възкликна Доналдсън. — Ядрена експлозия на десет километра от Хонконг?

— Точно казано, това няма да бъде ядрена експлозия — каза Грей, потри ръце и после ги положи в скута си. — Доколкото знаем, в основите, близо до реактора, е бил поставен експлозив. Ако бъде взривен, той ще пропука обшивката на реактора и ще доведе до нещо подобно на онова, което се случи в Три Майл Айланд и Чернобил. Не ядрена експлозия, а изпускане на облак от радиоактивен материал. Ще добавя, че Хонконг се намира по посока на вятъра откъм атомната електроцентрала.

Доналдсън не каза нищо, опитваше се да разбере цялото значение на думите на шефа си. Искаше да пита толкова много неща, че не знаеше откъде да започне и почувства облекчение, когато по-възрастният заговори отново.

— От МИ-6 ни казаха, че ултиматумът е бил представен в Пекин от една от триадите в Хонконг. Китайската мафия. Те най-много се притесняват от онова, което ще стане, когато колонията премине под пълната юрисдикция на Китай. Знаеш, че в Китай екзекутират криминалните престъпници по футболните стадиони и родители водят децата си, за да гледат. — Той поклати тъжно глава. — За големите риби като Жардин Матюсън е много лесно да прехвърлят местожителството си на Бермудите. „Хонконгска и шанхайска банка“ може да инвестира парите си в чужбина и да разхвърлят капиталите си по целия свят. Но корените на триадите са твърдо сраснали с Хонконг. Те не могат просто така да се откажат от незаконната си дейност в колонията. Загубите им ще са твърде големи. Затова в последните години преди британците да се оттеглят, те са решили, че единствената им надежда е да отложат предаването на колонията. Те искат сегашното статукво да продължи поне още петдесет години.

— И защо точно петдесет години, сър? — попита Доналдсън.

Грей се усмихна леко на неосведомеността му.

— През 1997 година Хонконг ще бъде върнат на Китай, но петдесет години след това той ще живее по собствени закони и правила. Ще си има свое правителство с избрани от народа представители, както и свои закони, които се създават в момента. Ще бъде част от Китай, но в същото време отделно от него. Мисля, че ще бъде наречен Специална административна зона. И така ще бъде до 2047 година, когато ще се превърне в обикновен район на Китай. Но през тези петдесет години политиката на Хонконг все пак ще бъде отговорност на китайците. И точно това тревожи триадите.

— Аз мислех, че те се изнизват заедно с всички други, които могат да си позволят закупуването на чуждо гражданство, сър — каза Доналдсън и домакинът го награди с леко кимване.

— Да, но нещата не са толкова прости. Ако имат и най-тънкото криминално досие, те не могат да влязат в Канада, Австралия или Съединените щати. Средната класа и богатите нямат проблеми в закупуването на второ гражданство, но в повечето западни държави съществува стандартната практика да ги проверяват в специалните служби в Хонконг, за да бъдат сигурни, че кандидатите нямат връзки с организираната престъпност. Не се съмнявам, че те могат да заминат за Андора, но повечето няма къде да идат. Някои са успели да се измъкнати в резултат на това триадите развиват дейност в чужбина, навсякъде, където има китайски квартали или китайски ресторанти. Но основната част от доходите им са от проституция, наркотици и изнудване в Хонконг. И те, естествено, не желаят да ги изгубят.

— Но пък радиоактивното отравяне на Хонконг не решава проблема, нали?

Грей сви рамене и отново посегна към чашата си.

— Изглежда, това е нещо като политика на „изгорената земя“. Щом като те не могат да я притежават, нека да я унищожат. Но аз предполагам, че очакват исканията им да бъдат удовлетворени.

— И казвате, че единственото им желание е полицията да си остане британска?

Грей изпразни чашата си и въздъхна.

— Знаеш какво става, ако се поддадеш на изнудване, особено когато са замесени терористи. Ако отстъпиш първия път, после изискванията нарастват. Китайците не са глупави. Те знаят, че ако отстъпят пред това искане, ще последват и други. И честно казано, няма никаква надежда, че китайците или пък британците ще се съгласят. Британското правителство иска да се оттегли мирно и тихо, а китайците настояват за пълен контрол. Не, желанията на триадите няма да бъдат задоволени. Затова хората, които стоят зад тях, трябва да бъдат спрени.

Гостът кимна.

— Затова ми е необходима твоята помощ — каза Грей.

— Не ви разбирам, сър. — Доналдсън се почувства объркан.

— Китайците по никакъв начин не трябва да знаят, че ние имаме информация за тази заплаха, с която ги изнудват. Никой не ни го е съобщил официално, нито пък ще го направи. Затова не можем да действаме по нормалните канали, тъй като в Пекин много скоро биха разбрали.

— Не мисля, че разполагаме с някой китайски двоен агент, сър — прошепна Доналдсън още по-объркано.

— И да имахме, не бих очаквал ти да знаеш — каза Грей и гостът трепна обидено. — Не, нашето управление не може да се заеме официално с този проблем. Нито неофициално.

— Значи искате от мен да уредя някой наемник. Така ли, сър?

— Не. — Домакинът внимателно остави чашата си на масичката и погледна със съжаление вече празния чайник. — Не наемник. — Той впи блестящите си като на лисица очи в него: — Искам да използвам Хауълс.

Гостът се скова, сякаш беше получил удар в стомаха.

— Хауълс е мъртъв — каза той.

— Отписан — натърти Грей.

— Това имах предвид — поправи се Доналдсън.

— Не — усмихна се Грей. — Той наистина беше отписан. Пенсиониран. Но е жив и може да бъде намерен.

Доналдсън се облегна дълбоко в креслото. Не можеше да повярва, че старецът говори сериозно.

— Хауълс е психопат — възкликна той.

— Мисля, че всъщност думата, която използваха психолозите, беше социопат с явна склонност към убийство. Но от мен да знаеш, че Джеф Хауълс за момента поне е друг човек. Видя ли градината ми?

Промяната на темата изненада Доналдсън:

— Моля, сър?

— Градината. Видя ли я? Хайде да се поразходим.

Той поведе по-младия мъж през антрето към задния вход, свали чехлите си и обу зелени гумени ботуши. Посочи втория чифт.

— Тревата още е мокра. Опитай тези. Те са на сина ми, а той е в Оксфорд.

„Че къде другаде ще е“ — помисли си гостът. Ботушите обаче му станаха.

Грей отвори вратата и към него веднага се втурнаха два лабрадора. Единият черен, а другият златистокафяв, с изплезени езици, размахали лудо опашки от радост, че виждат господаря си. Доналдсън беше виждал подобна реакция от страна на началниците на отделите на път за ежемесечните съвещания при Грей. Не че той самият беше присъствал на някоя от тези срещи. Черното куче подскочи и се опита да близне лицето на господаря си, той го отблъсна, но явно беше доволен от изразената обич.

— Долу, Лейди! — извика той, но в гласа му нямаше грубост.

Кучетата затичаха в кръг около двамата мъже, които тръгнаха по края на поляната, спускаща се леко надолу към малката овощна градина. Тревата беше оформена като триъгълник, с основата към къщата, а във върха се виждаха група ябълкови дървета. Градината беше оградена с висок почти три метра жив плет, между него и поляната имаше широка ивица цветя и храсти. Въздухът беше хладен и влажен. Доналдсън вдъхна дълбоко, наслаждавайки се на свежестта.

— И ти ли живееш в провинцията? — попита Грей.

— В Ийлинг, сър — отвърна той.

— Ааа — тъжно въздъхна домакинът, сякаш току-що разбрал, че Доналдсън е пълен сирак.

— Но и аз си имам градина — добави младият мъж и мигновено изтръпна, като разбра колко глупаво прозвучаха думите му. Продължиха мълчаливо напред, след няколко крачки Грей помириса въздуха и се извърна към къщата.

— Проклетият комин пуши страшно много. Ще трябва да накарам да го почистят. Знаеш ли колко е скъпо чистенето?

Доналдсън нямаше никаква идея. Тристайното му жилище се отопляваше с парно.

Вървяха бавно из овощната градина, която се състоеше от около дузина дървета с височина колкото човешки ръст — ябълки, круши и сливи, а Грей внимателно оглеждаше всяко.

— Не мислиш ли, че трябва да се напръскат? — попита изведнъж той, но Доналдсън си замълча, защото предположи, че въпросът е чисто риторичен.

Проблемът беше, че с Грей човек никога не можеше да е сигурен за какво става въпрос. Той беше толкова прикрит и двусмислен, че служителите му често не успяваха да разберат какво точно има предвид. Веднъж беше извикал един от началниците в управлението на половинчасов разговор и горкият човек си излезе от кабинета му, без да разбере, че е уволнен. Чак когато след седмица Грей го срещна в коридора, се установи, че вече не е на служба. Не беше необичайно след съвещание при Грей да последва буря от телефонни разговори с въпроса „какво всъщност решихме?“ Затова Доналдсън следеше внимателно за някакъв намек, от който да разбере какво всъщност иска шефът от него. Засега беше ясно единствено, че в случая е замесен Джеф Хауълс, човек, когото смяташе за мъртъв повече от три години.

Тогава за последен път през бюрото му бе минал отчет за неговите разходи. Невероятно високи, както обикновено. В началото Доналдсън с удоволствие използваше червения молив, с който често ги намаляваше наполовина, но един ден Хауълс нахлу в кабинета му. Господи, колко го изплаши! Едва не се подмокри.

— Работил ли си някога с Хауълс? — попита Грей.

Доналдсън поклати глава.

— Не, но следях кариерата му с интерес.

— Кратка, но богата — кимна домакинът. — Успя да си създаде ужасна репутация за съвсем кратък период от време.

— Беше капитан от САС[1], нали? Обучен да убива. — И копелето едва не го уби. Беше го стиснал за гърлото и го притисна в стената. Само това си спомняше, когато дойде на себе си в празния кабинет с една от справките за разходи на Хауълс, напъхана в устата му. След това повече не използва червения молив.

— Всъщност от специалната морска пехота. Един от най-добрите. Свърши отлична работа по време на Фолкландската война. Водеше един от предните разузнавателни отряди, изпратени да открият позициите на аржентинците. За четири дни отчете деветима убити.

— Впечатляващо.

— Проблемът беше — продължи Грей, без да отделя поглед от малко петънце зеленикава плесен върху ствола на едно от сливовите дървета, — че двама от тях бяха служители на САС. Тогава привлече вниманието ни.

— Какво?! — възкликна Доналдсън.

— Естествено, ние замазахме всичко, защото по онова време и без това имахме лоша репутация.

От множественото число, което Грей използва, Доналдсън извади заключението, че говори общо за Англия.

— Какво е станало, сър? — попита той.

— Постъпи в един от най-секретните ни отдели.

— Не, сър, питах какво се е случило с хората на САС.

— Хауълс седял в някаква дупка на около стотина метра от една аржентинска артилерийска батарея, когато двама войници от САС скочили върху него. Според Хауълс единият се готвел да стреля и той реагирал инстинктивно, убил първия с удар в гърлото, съборил другия на земята и му пречупил врата. Всичко свършило за секунди и аржентинците не чули нищо. Той оставил труповете в дупката. Една от дребните житейски трагедии.

За миг си помисли, че Грей се шегува, но после разбра, че говори съвсем сериозно.

— Ние го взехме и го обучихме. Беше добър, много добър. Всъщност един от най-добрите. За период от две години — десет чисти убийства. Никакви проблеми, поне що се отнася до техническата страна на въпроса. Ще трябва да поговоря с Пъркинс за това.

— Пъркинс? — съвсем се обърка Доналдсън.

— Моят градинар. Трябва да направи нещо за тази плесен. Ако не се вземат мерки, тя може да убие дръвчето.

Доналдсън не разбираше нищо от градинарство и честно казано, не го интересуваше. В края на малката му колкото носна кърпичка градинка имаше само едно дръвче.

— Проблемът беше, че той започна да си харесва работата. — Доналдсън разбра, че Грей отново говори за Хауълс, макар да продължаваше да разглежда внимателно плесента. — Психолозите го установиха при ежемесечния му преглед. Когато нямаше работа, беше неспокоен и те откриха, че при последната си задача той се е попрестарал. Целта му беше един либийски студент, който постави онази ужасна бомба в Манчестър преди време. Спомняш ли си? Уби трима души. Не можахме да докажем нищо в съда и затова възложихме на Хауълс да уреди обезвреждането. Той реши да изглежда като автомобилна катастрофа. И така го направи. Наложи се да разрежат ламарините на смачканата кола, за да извадят либиеца, и установиха, че почти няма здрава кост по тялото му.

— И? — попита Доналдсън, макар вече да се досещаше какво ще чуе.

— И се оказа, че либиецът е бил натикан мъртъв в колата. Хауълс го е убил с голи ръце. Бавно и твърде мъчително.

„Точно това е лудостта в цялата тази работа — помисли си Доналдсън. — Можеш да убиеш човек и да го направиш професионално. Но щом това започне да ти харесва, с теб е свършено.“ Психолозите твърдяха, че само луд може да обича убийствата, но изобщо не си задаваха въпроса дали един наистина нормален човек би се наел да върши тази работа. От имената и отчетите за разходи, които бяха преминали през бюрото му, той знаеше, че човек остава на подобна служба максимум три години. Макар че някои могат да я вършат много по-дълго време. Говореше се, че в досиетата на ЦРУ има една бабичка, която е била на служба цели тридесет и пет години.

— Знаеш ли защо не го прехвърлихме другаде? — Естествено, Доналдсън не можеше да знае. — Опитахме да го преместим на канцеларска работа, но той не се съгласи. Каза, че иска да продължи да върши онова, в което е най-добър и за което е обучен. Нямало да приеме преместване.

Понякога оперативните служители се пристрастяваха към адреналина и не можеха да понесат загубата на възбудата. И ако ги преместеха насила на друга работа, намираха начин да изразят недоволството си и често пострадваха случайни граждани. В такива случаи веднага отстраняваха виновниците. И отстраняването не означаваше пенсия и къщичка в Девън, а беше завинаги. За това никога не се говореше открито, поне не на нивото на Доналдсън. Но от време на време някое от имената просто изчезваше от списъка на одобрените разходи, досието му се изискваше от „Личен състав“ и никога повече не се появяваше. Когато името на Хауълс и папката му изчезнаха, Доналдсън беше въздъхнал с облекчение. Човекът си беше истинска откачалка, при това опасен.

Двамата мъже излязоха изпод дърветата и тръгнаха по поляната към къщата. Грей вдигна малко клонче и го хвърли към кучетата. Те хукнаха с лай да го хванат. Стигнаха до него едновременно и всяко захапа своя край. Задърпаха го и заръмжаха от удоволствие. Доналдсън много добре знаеше как се чувства в момента клончето.

— Къде е той сега, сър?

— В Бали.

— Бали?

— В Индонезия.

„Това започва да става странно“ — помисли Доналдсън. В рамките на няколко минути разговорът се беше прехвърлил от заплахата да бъде разрушена китайска атомна електроцентрала към отстранен убиец, който се препичаше по плажовете на Индонезия. А някъде по средата, като клончето между двете кучета, се намираше самият Доналдсън.

— Искаме да използваме Хауълс, за да разчистим онази работа в Дая Бей — каза Грей.

— Дая Бей?

— Там се намира атомната централа. Искаме Хауълс да успокои положението.

Доналдсън като че ли наистина не разбираше какво се иска от него. Черният лабрадор спечели борбата за пръчката и притича до Грей, за да му представи трофея и да получи погалване по главата за успеха. Другото куче се направи на незаинтересувано и тръгна между дърветата, като душеше корените.

— Защо Хауълс, сър? — попита Доналдсън, надяваше се въпросът му да не бъде възприет като критика.

— Нуждаем се от някой, който по никакъв начин да не е свързан с нас. Човек, който не фигурира в нашите списъци нито като служител, нито като наемник. Китайците не трябва да разберат, че знаем за заплахата, ако разбираш какво искам да кажа. Така че всичките ни действия трябва да са напълно секретни.

— Но в такъв случай това не изключва ли Хауълс, сър? — Доналдсън вече усещаше накъде върви работата и се молеше да греши. Не искаше да се среща отново с него. Никога!

— Защото е работил за нас ли? Това не е проблем. Той никога не е действал в Хонконг, нито пък в Китай, така че едва ли ще бъде разпознат. Психическите проблеми и отстраняването му не са тайна и ако нещо се обърка, ще твърдим, че той просто отново е откачил. Едва ли някой би повярвал, че британското правителство ще използва такъв агент.

С това Доналдсън беше напълно съгласен, но от мисълта за собствената му роля започна да го присвива болезнено стомахът. С всяка минута желанието да отиде до тоалетната нарастваше. Вероятно се дължеше на чая, студения въздух или просто на мисълта, че е възможно да му се наложи да работи с Хауълс. Изглежда, точно това предлагаше Грей.

— Длъжен съм да повторя, че е от жизненоважно значение китайците да не разберат, че британското правителство е замесено. Преговорите между триадите и китайците се провеждат на най-високо равнище в Пекин и в тях участват само шепа хора. Ако те открият, че ние знаем какво става, е напълно вероятно да разкрият нашия източник. Не бива да има и намек за някаква връзка между Хауълс и моето управление.

„Поради което аз съм тук — помисли си Доналдсън. — Да осигуря липсата на връзка.“

— Хауълс не е онова, което беше — продължи Грей.

— В какъв смисъл, сър?

Грей се замисли, загледан в кучето, което се въртеше около краката му в очакване да хвърли отново пръчката.

— Слагали ли са ти някога коронка на зъб? — попита той.

Доналдсън поклати глава. Какво общо, по дяволите, имаха тук зъбите? Понякога наистина се чудеше дали старецът не е започнал да откача.

— Прави се, когато зъбът е толкова разрушен, че не може да бъде поправен с обикновена пломба. Изработва се нов зъб от порцелан и метал, който се поставя да покрие остатъка от нормалния зъб. Прилича на истински и служи като истински.

Той хвърли клончето надалеч и кучето хукна да го гони. Другото, което обикаляше наоколо и се правеше на незаинтересувано от играта, престана да се разхожда.

— Хауълс беше личност, загнила до кости. Неясно поради каква причина беше стигнал до етапа да изпитва удоволствие, когато причинява болка, и обичаше да убива. Прекара шест месеца в частен санаториум, където някои от най-добрите психиатри в страната се опитваха да го оправят, но без успех. Заключението им беше, че Джеф Хауълс никога не може да се върне в нормалното общество. Очакваше го доживотен затвор в килия в Бродмур, където по цял ден да плете кошници.

Кучето се върна с пръчката в уста, но Грей не му обърна внимание. Двамата мъже се бяха върнали до задната врата на къщата, но Грей не я отвори. Доналдсън вече чувстваше болки в пикочния мехур.

— Затова решихме да използваме друг метод, което ни връща към аналогията със зъба. Изработиха нова личност и я наложиха върху старата, точно както коронката на зъба. Използваха дълбока хипноза и Господ знае какви лекарства, за да потиснат инстинкта на убиец, да променят чувствата му и да ги обърнат в друга посока. Той помни миналото си, но за него всичките тези убийства като че ли са дело на някой друг. Сега Хауълс е убеден пацифист, кротък като агне. През годините ние сме правили някои услуги на индонезийското правителство, така че успяхме да уредим той да живее там.

„Докато не ви потрябва отново — помисли си Доналдсън. — Досега.“

— Щом като е бил неутрализиран, значи няма да ни свърши работа, сър — каза той по-скоро с надежда, отколкото с убеждение.

Грей се усмихна.

— Промяната не е завинаги. Също както коронката може да бъде извадена от зъба, новата личност може да бъде отстранена, за да се покаже човекът, който е бил преди. И точно той ни е нужен.

— Все още не разбирам защо трябва да е Хауълс, сър. Сигурно бихме могли да използваме наемник и просто да вземем мерки да заличим добре следите си.

Господи, това вече звучеше като хленч. Какво ли би казал Чарли Мъфин? Дали Куилър[2] би отказал да изпълни някоя задача само защото ще трябва да се разправя с някакъв психопат-социопат? Ако имаше поне малко акъл, би отказал.

Грей поклати глава:

— Не, отлично знаеш как работят те. Всички си държат каси с плик, който да бъде отворен в случай на смърт, в някой трезор. И не обичат да бъдат използвани, пък и имат гадния намек да отвръщат на удара. Не, Хауълс е идеалният човек за целта. Няма живи роднини, ще изпълни инструкциите до последната точка и освен това е…

— Напълно излишен? — попита с надежда Доналдсън.

— Точно така. Радвам се, че се разбираме. — Домакинът хвана дръжката и отвори дървената врата, като внимаваше да не позволи на кучето да влезе. Двамата с Доналдсън събуха ботушите си и се върнаха в дневната. Грей взе една папка от малка махагонова маса и му я подаде. — Седни и прочети това. Не е необходимо да казвам, че не желая да си водиш бележки.

„Щом не е необходимо, защо го казваш?“ — помисли Доналдсън.

— Като свършиш, ела при мен. Аз ще бъда в градината.

Грей излезе и тихо затвори вратата. Минута след това Доналдсън го чу да излиза навън и да подвиква на кучетата. Настани се в креслото и започна да чете, напълно забравил за пикочния си мехур.

Доналдсън прекара почти час в четене и препрочитане на доклада. На места беше непълен, но когато приключи, той имаше чувството, че знае много повече по въпроса какво е направило Хауълс толкова кротък. Само че това изобщо не намали тревогата му при мисълта, че ще трябва да се срещне с него.

Промяната на личността е била извършена от двама известни психолози, единият участваше в спонсориран от правителството проект в „Барт“ в Лондон, а вторият беше по-млад, новоизгряваща звезда, изпратена от ЦРУ.

Както беше казал Грей, били са необходими шест месеца, за да направят Хауълс безопасен, макар и не нормален. Ключът за възвръщането на стария му характер беше само от три цветни картички, които трябваше да му се покажат в точно определена последователност. Според подробните указания в доклада, първо трябваше да попита Хауълс дали е съгласен да изпълни задачата и да се увери във верността му към родината. След това да му даде парите. Накрая идваше номерът с картичките, които се намираха в бял плик. Външна промяна почти нямаше да има, но след картичките щеше да му връчи втори плик с подробното описание на задачата. „Проста работа“ — помисли Доналдсън, прибра двата плика във вътрешния джоб на сакото и се съсредоточи да запомни инструкциите. Приключи бързо и излезе с папката в градината зад къщата. Този път не си направи труда да обува ботушите.

Грей беше в другия край, вдясно от дръвчетата, събираше изсъхнала трева и клонки с гребло. Доналдсън се приближи, домакинът поля влажната купчина с бензин и хвърли отгоре й запалена клечка кибрит. Огънят се разгоря и той отстъпи с доволна усмивка.

— Прочетох доклада, сър — каза Доналдсън и подаде папката. Шефът бръкна в задния джоб на панталона си и подаде трети плик.

— Тук е билетът ти и пари за пътуването.

Взе ги и ги прибра в джоба при останалите два плика. Имаше чувство, че го използват като обикновен куриер.

— Полетът ти е утре с „Катай Пасифик“ до Хонконг, а после с „Гаруда“ до Бали. Първата ти работа утре сутринта е да се обадиш в службата, че си болен. В никакъв случай не бива да казваш на никого къде отиваш. Не си женен, нали?

— Не, сър.

— Роднини?

— Майка ми и баща ми живеят в Чешир. Няма да ме потърсят.

— Много добре — кимна шефът. — Ще се оправиш ли сам към изхода? — добави той, като с риторичния въпрос показа, че срещата вече е приключила.

Когато чу колата да тръгва по пътя, Грей хвърли папката върху огъня и остана да гледа как хартията изгаря. Страниците се гърчеха и бързо се превръщаха в пепел, той замислено галеше черното куче по главата.

— С един удар два заека, Лейди — тихо изрече той. — С един удар два заека.

Бележки

[1] SAS — Special Air Services, специални въздушнодесантни части. — Б.пр.

[2] Герой от шпионски трилъри. — Б.пр.