Серия
Домът Деравенел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ravenscar Dinasty, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 10 гласа)
Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Династията Рейвънскар

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мариела Янакиева

Художник: Megachrom

ISBN: 978-954-585-808-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1420


На съпруга ми Робърт Брадфорд, който живя с героите на тази книга повече от двайсет и шест години и никога не прояви нетърпение нито към тях, нито към мен.

С обич.

Част първа
Могъщи съюзници
Едуард и Невил

„Благороден наглед, с могъща осанка, силен и чист.“

Сър Томас Мур[1]

„Притежаваше благородство и при все че не бе трагичен герой, бе незабравим. Отказа да приеме, че съществуват непреодолими несгоди и поражения, които не може да преглътне, смелостта и суетата го подтикнаха да осъществи делото си.“

Пол Мъри Кендъл[2]

„Близостта им, както и авторитета им, не бе показна, но бе искрена.“

Пол Мъри Кендъл

1.
Йоркшир 1904

Едуард Деравенел препускаше вихрено и бързо набираше преднина, оставяйки братята си зад себе си. Пришпорваше белия жребец, безчувствен към вледеняващия студ и вятъра, брулещ лицето му.

Поизвърна се на седлото, хвърли поглед зад себе си и високо се засмя; веселието му изпълни въздуха, докато махаше на братята си: Джордж се опитваше да го догони с мрачно и решително изражение; Ричард, който галопираше последен, все пак се усмихна и помаха в отговор. Изтърсакът в семейството не беше толкова борбен, но пък бе неговият любимец. За миг Едуард си помисли дали да не намали темпото и да позволи на Ричард да победи в импровизираното надбягване, започнало така спонтанно, после внезапно промени решението си.

Джордж без съмнение щеше да се бори да завърши пръв, като изтика Ричард от пътя си в непреодолимото си желание да стане победител. Някак си винаги успяваше да го постигне, независимо от обстоятелствата. А това Едуард не можеше да позволи. Стремеше се да направи всичко по силите си Ричард да не бъде унижаван и засенчван от три години по-големия Джордж.

Едуард продължи по тясната пътека с умерен тръст, свел поглед вляво от себе си. Ъгловати канари стръмно се спускаха към брега, на сто и осемдесет метра под него Северно море блестеше като стомана на зимната светлина и ревеше под поривите на вятъра. Надигащите се вълни се пенеха и кипяха, разбиваха се в скалните зъбери, а над тях грациозни и леки се носеха чайките с пронизителни крясъци, виеха се и се стрелкаха в оловно сивото небе. Изпъкналият ръб на предната част на скалите даваше подслон на стотици прекрасни бели птици с черновръхи крила: като дете с часове се бе любувал на гнездата им с бинокъл в ръка.

Неволно потръпна, когато ненадейно си спомни за трагедията отпреди години. Служител на баща му, докато наблюдавал птиците, бе паднал и намерил тук смъртта си. Инстинктивно Едуард се отдръпна от опасните скали и пое към черния път, преминаващ през пусти поля и далеч по-безопасни терени.

Тази утрин равнината бе сиво-кафява, покрита тук-там със заледен сняг: несъмнено Едуард би предпочел да язди по тия места през по-топлите месеци.

Младежът се укори, че бе извел братята си в този януарски ден. Твърде късно осъзна, че е прекалено мразовито, особено за Ричард, който лесно се простудяваше. Не смееше да си представи гнева на майка си, ако детето се разболееше заради ненавременната разходка край скалите. Извърна глава и забеляза, че момчетата отново са забавили ход и изостават — явно бяха много по-изморени от друг път след дългата езда. Налагаше се да ги насърчи да препуснат по-бързо, незабавно да ги отведе у дома, в топлината на къщата.

Махна им с ръка и извика:

— Хайде, момчета! Да побързаме! — и се понесе в скоростен кариер с надеждата, че ще го последват.

Един-два пъти хвърли поглед през рамо, доволен, че са взели думите му присърце и с все сила галопират по петите му. След минути за голямо негово облекчение домът на техните предци се изправи пред очите им.

„Рейвънскар“, красивото, старо имение, където семейство Деравенел живееше от векове, бе съградено на едно невидимо от морето възвишение, което се издигаше над околния пейзаж. Величествени тъмнозелени дървета го обграждаха от три страни в полукръг, зад тях се възправяха високи каменни стени; четвъртата му граница бе естествена — Северно море. То се простираше в безкрая под стъпаловидно разположените градини и ширналите се стръмни ливади, завършващи с отвесни скали.

Когато наближи, Едуард лесно различи назъбените очертания на покрива, пушека, който се виеше от комините и прозорците, блещукащи на слънчевата светлина. Подкара коня си в бавен тръст, премина през черните железни порти и пое по оградената от дървета алея. Тя свършваше някак внезапно с малък кръгъл двор, покрит с чакъл и със слънчев часовник по средата.

Сградата бе построена от местен светъл камък, добил с течение на времето мека златистобежова патина, в типичната за епохата на Тюдорите[3] архитектура с ниши и еркери, фронтони, кулички и множество прозорци с всевъзможна големина. „Рейвънскар“, една от онези величествени постройки от миналото, бе съвършена и неповторима, притежаваше великолепна симетрия и собствен чар. За Едуард тя носеше дух на непреходност, внушителната й фасада навяваше безметежност и спокойствие и той разбираше защо предците му неизменно изпитваха любов и привързаност към това съкровище.

Родът Деравенел живееше в къщата си край морето от 1578 година. Преди това, векове наред семейството обитавало укрепен замък, разположен в долния край на градините, на ръба на скалите; сега в руини, но несъмнено добре поддържани. Крепостта била построена през 1017 от основателя на династията Ги дьо Равенел от Фалез, васал на Вилхелм, херцога на Нормандия, който завладял Англия през 1066 и предявил претенции към трона, тъй като братовчед му, покойният монарх Едуард Изповедника, бил обещал, че един ден престолът ще бъде негов. Но от политически съображения Едуард изменил на обещанието си и пренебрегнал Вилхелм в полза на шурея си Харолд, който се възцарил под името Харолд III. Убеден, че претенциите му са напълно законни, Вилхелм прекосил Ламанша с шестима рицари, негови доверени приятели от детинство, и огромна армия. Разгромил Харолд III в битката при Хейстингс, бил провъзгласен за Вилхелм Завоевателя и коронясан на Коледа 1066.

Малко по-късно изпратил Ги дьо Равенел на север като свой наместник. Ги изпълнил заповедите на Вилхелм: пазел мира със сила, когато било необходимо; строял укрепления и замъци и осигурявал верноподаничеството на Севера към приятеля си — нормандския крал. И Вилхелм възнаградил богато Ги за непоколебимата му вярност и бойни успехи.

Оттогава насетне, вече осемстотин трийсет и пет години, потомците на Ги дьо Равенел живееха на дългата крайбрежна ивица, извисила се над Северно море, известна под името „Рейвънскар“. В близост се намираше древното пристанище с минералните извори на Скарбъро, а малко по-нататък, по обширния морски бряг бе живописното рибарско село с чудатото име Залив на Робин Худ. И двете датираха още от римско време.

Едуард излезе от двора и пое към конюшните в задната част на къщата. Копитата на животното затопуркаха по покрития с калдъръм двор, братята му го следваха по петите. Той скочи от коня си с обичайната си енергичност и пъргавина, забърза към по-малкия си брат, поздрави пътьом сърдечно конярите и миг по-късно протягаше ръце към осемгодишния Ричард:

— Нека ти помогна да слезеш, Дик!

Ричард енергично тръсна глава.

— Мога да се справя, Нед. Наистина мога — запротестира момчето и крадешком погледна Джордж с крайчеца на окото си. Прекрасно знаеше, че средният им брат безмилостно ще му се подиграва, ако Нед му помогне да слезе от коня.

Но Нед не обърна ни най-малко внимание на думите му, прегърна го със силните си ръце, твърдо решен да го свали от седлото. Ричард въздъхна и преглътна още един протест, напиращ на устните му. Примири се, че не му остава друг избор, измъкна ботушите си за езда от стремената и неохотно се плъзна в обятията на брат си.

За част от секундата Едуард задържа Ричард до гърдите си, прегръщайки го нежно, после го остави върху калдъръма и забеляза, че слабичкото лице на детето е посиняло от студ. „Вината е моя“ — упрекна се той за проявеното неблагоразумие.

— Благодаря ти, Нед — промълви Ричард, като се взря в Едуард със сериозните си, оловно сини очи. Най-големият му брат бе над метър и деветдесет, с широк гръден кош, много силен и атлетичен. Блестящите му очи бяха сини като метличини, които растат по ливадите през лятото, а косата му бе поразително красива — лъскава и златисто червеникава. За Ричард, както и за всяка жена, която го видеше, Едуард Деравенел бе най-красивият мъж на света, с топъл нрав, общителен и привлекателен. Бе непринуден, дружелюбен и благословен с омагьосващо естествено очарование, което пленяваше всички. Ричард го обичаше повече от когото и да било в семейството, бе му изцяло предан и би дал всичко за брат си.

— Бързо влизай в къщата — извика Едуард и нежно побутна Ричард към страничната врата, която водеше към преддверието. — Ти също, Джордж, момчето ми. Да не пропиляваме сутринта.

Двете деца изпълниха нареждането му и Едуард ги последва с бързи крачки, като извика на един от конярите:

— Тази сутрин конете препускаха здравата, Ърни. Трябва хубаво да ги разчешете и да им сложите дебелите вълнени чулове, преди да им дадете вода и да ги нахраните.

— Да, мастър[4] Едуард — извика в отговор Ърни и погледна към него. Той и един от конярите поеха юздите на трите коня и ги поведоха през двора към конюшните и закритите боксове.

В мига, в който Едуард и братята му влязоха в преддверието, ги обгърна топлината на къщата. След като свалиха баретите си на черни и бели квадрати и закачиха дебелите, дълги вълнени наметала, изстъргаха калта от ботушите си за езда. После поеха по коридора към дългата галерия в средата на къщата.

— Ще помоля готвачката да ни приготви лека закуска и горещ чай — осведоми ги Едуард, обгърнал с ръце рамената на момчетата. — Навярно ще успее да ни направи от вкусните си корнуолски банички.

— О, надявам се — възкликна Джордж и добави: — Както и кифлички с колбас. Много съм гладен.

— Ами ти? — попита Едуард, свел поглед към Ричард. — Не ти ли се отвори вълчи апетит?

— С удоволствие ще пийна горещ чай — вдигна усмихнатото си лице брат му. — Но не съм много гладен, Нед.

— Ще видим, като подушиш апетитните закуски на готвачката ни. Знаеш как от тях устата ти се пълни със слюнки — добави Едуард и поведе братята си към всекидневната.

Момчетата се втурнаха към огромния огън, който бумтеше в камината, за да стоплят ръцете си, доволни да прогонят най-сетне студа. Когато се постопли, Едуард се запъти навън, като обясни:

— Отивам да кажа две думи на готвачката. Ще се върна до няколко минути — затвори вратата зад себе си и ги остави сами.

 

 

Госпожа Ладъм, готвачката в „Рейвънскар“, вдигна очаквателно поглед, когато вратата на кухнята се отвори. На часа устните й се разтеглиха в усмивка.

— Добро утро, мастър Едуард! — изненадата и задоволството й бяха повече от очевидни.

— Здравейте, госпожо Ладъм — отговори той с обичайната си вежливост и я дари с една от най-пленителните си усмивки. — Дойдох да измоля една малка услуга. Зная колко сте заета във вторник, но ще ви бъде ли възможно да ни приготвите един голям чайник с чай и нещо за хапване? Момчетата са гладни като вълци след ездата.

— Дявол да го вземе, обзалагам се, че е така! — тя избърса едрите си, сръчни ръце в една домакинска кърпа и закрачи към дългата дъбова маса, разположена по средата на просторната кухня. — Тъкмо приготвях едни печива… — замлъкна, посочи сготвеното от нея тази сутрин и продължи: — Пайове със свинско, соленки с риба, корнуолски банички, кифли с наденички и апетитни сладки с мармалад. Хвърлете един поглед и си изберете, мастър Едуард.

— Прекрасно — отвърна той и й се усмихна. — Същинско пиршество. Вие сте най-способната на света, никой не притежава забележителните ви готварски умения, никой.

— Оставете тия приказки, сър. Истински ласкател сте — в думите й се долавяше нотка на гордост от комплимента му. Поизправи гръб и добави: — Ясно ми е, че обичате корнуолските банички, а мастър Джордж душа дава за кифлите с колбас. Ще ви ги наредя на един поднос, сър, и след секунда ще ги изпратя по Поли, веднага щом кипна чая. Така добре ли е, мастър Едуард?

— Определено, госпожо, и нямам търпение да вкуся от храната, ухае превъзходно. Толкова ви благодаря, наистина ценя усилията ви.

— Удоволствието е мое — извика след него тя, докато го наблюдаваше как се отправя към вратата.

Той й се ухили, махна й с ръка и изчезна.

Госпожа Ладъм се загледа към изхода, очите й бяха пълни с възхищение. Едуард Деравенел бе благословен с изключително приятен нрав, както и със смущаваща красота. Готвачката се питаше колко ли сърца ще разбие през живота си. Несъмнено безброй. На осемнайсет вече караше жените да падат в краката му. Ще го разглезят, ето какво ще направят, мислеше си тя, хихикайки си самичка, докато се връщаше при фурните. Да, ще го развалят и покварят, ще му дадат всичко, което поиска, а това невинаги е добре за един мъж. Не, не е. Виждала съм мнозина богаташи като него, проваляни от жени, за най-голяма жалост.

Обърна се, тъй като вратата се отвори, и измърмори:

— Ето те и теб, Поли. Тъкмо се чудех къде си се дянала… — думите на готвачката секнаха и тя отново се засмя. — Сбута се с мастър Едуард, нали, момиче?

Прислужницата кимна и се изчерви.

— Той винаги е толкова мил към мен, готвачке.

Госпожа Ладъм поклати глава и въздъхна, но не направи други забележки за Едуард. Вместо това продължи:

— Извади един голям поднос, Поли. Приготвям лека закуска за мастър Едуард и братята му. Когато бъде готова, можеш да им я занесеш във всекидневната.

— Добре, готвачке.

 

 

След като прекоси дългата галерия, Едуард се отправи обратно към стаята, където остави братята си. Бе потънал в мисли, планираше завръщането си в университета. Днес бе вторник, пети януари, след два дни щеше да отпътува към Лондон, а в края на седмицата да замине за Оксфорд. Нямаше търпение да се върне в университета и бе особено доволен, че отново щеше да види най-добрия си приятел и весел другар от много години Уил Хаслинг, който също бе студент.

Внезапно вниманието му бе приковано от движение в края на галерията. Пред очите му пробяга силует с тъмна риза и сако, бяло шалче около врата и безупречно фризирана руса коса. После се чу щракване от затварянето на врата.

Той забърза напред, подмина всекидневната, без да спира, докато не стигна до последната стая в края на галерията. Поспря пред затворената врата и съсредоточено се ослуша. Не се чуваха гласове, долавяше само нечие движение и шумолене на хартия. Включи осветлението и не изчака да го канят. Направо влезе вътре.

Изненадана, жената в стаята се вторачи в него.

Едуард затвори вратата и се облегна на нея.

— Привет, Алис.

Жената пое дълбоко дъх, после бавно издиша. Наклони глава, загледана в него, но не отрони и дума.

Едуард пристъпи напред и я хвана за ръката тъкмо когато тя понечи да заобиколи бюрото, в желанието си то да остане между тях. Притегли я по-близо, надвеси се над нея и промълви:

— Алис, скъпа, не дойде да ме видиш снощи. Бях съкрушен…

— Моля ви — прошепна тя, — оставете ме. Майка ви може да влезе всеки момент. Моля ви, мастър Едуард.

— Не мастър Едуард. Сигурно искаше да кажеш Нед. Нали така мълвеше в мрака миналата седмица.

Тя вдигна поглед към красивото му лице, заслепена от блестящите му сини очи, и притвори клепачи.

Едуард внезапно се обезпокои.

— Какво има, Алис? — попита загрижено той. — Болна ли си?

Тя отвори очи и поклати глава.

— Не, не, не съм болна. Но не мога вече да ви виждам. Боя се от това, което може да се случи с мен, ако продължаваме… интимните си срещи.

— О, Алис, скъпа, не се страхувай.

— Налага се да мислим и за майка ви — решително го прекъсна тя, а очите й се стрелкаха към вратата. — Ще побеснее, ако разбере за връзката ни. Знаете, че веднага ще ме уволни. А работата наистина ми трябва… — гласът й се прекърши и тя преглътна с усилие.

Свел поглед към хубавкото й лице, Едуард видя сълзите, които блестяха в лешниковите й очи, и забеляза обхваналите я страх и безпокойство. Той кимна.

— Да, опасявам се, че си права, Алис — загледа я замислен. Ако беше от работническата класа, дори от собственото му съсловие, щеше да я ухажва пламенно, убеден, че няма да срещне сериозен отпор. Но Алис Морган бе от средната прослойка и знаеше, че трябва да покаже загриженост. Бе вдовица на местен лекар, издържаше малкото си дете и наистина работата като секретарка на майка му й бе необходима. Затова, понеже бе състрадателен младеж и имаше добро сърце, пусна ръката й и отстъпи назад.

Устните му се изкривиха в печална усмивка и отрониха лека въздишка.

— Няма повече да те безпокоя, Алис — увери я той с приглушен глас. — Абсолютно си права, всичко, което каза, е истина. И не желая да ти досаждам или да ти причиня каквито и да е неприятности.

Наведе се напред, докосна бузата й с пръст. В този миг тя бързо мина от другата страна на бюрото, спря и го загледа.

— Благодаря ви — промълви тя с глас, тих като неговия. — Признателна съм ви, че сте такъв джентълмен.

Той излезе, без да я погледне, а когато затвори вратата зад себе си, не чу тъжните й думи:

— Не е защото не те желая… Напротив. Но зная, че си от мъжете, които рано или късно разбиват женското сърце.

Бележки

[1] Томас Мур (1779 — 1852) — ирландски поет. — Б. пр.

[2] Пол Мъри Кендъл (1911 — 1973) — американски историк. — Б.пр.

[3] Тюдори (1485 — 1603) — английска кралска династия, възцарила се след Войната на червената и бялата роза, утвърдила абсолютизма и дала начало на колониалната империя. Представители: Хенри VIII, Мария Тюдор, Елизабет I. — Б. пр.

[4] Мастър — обръщение към наследника на поземлен аристократ в Шотландия. — Б.пр.