Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northern Light, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Арчибалд Кронин. Северна светлина

ИК „RR“, София, 1992

Редактор: Златко Попзлатев

Художник: Борис Демиров

Коректор: Милена Иванова


Част първа

I

Тази мъглива февруарска вечер часът минаваше осем по часовника на черквата Св. Марк. Хенри Пейдж, както обикновено, каза лека нощ на помощник главния си редактор Мейтланд и напусна редакцията на „Северна светлина“. Уводната статия за понеделник го бе задържала по-дълго от други пъти — въпреки двадесетгодишния си опит, той не излагаше мислите си особено леко, а и това необичайно обаждане на Вернон Сомървил по телефона го бе забавило и разсеяло.

Жена му беше взела колата и той възнамеряваше да се прибере пеша — напоследък д-р Бард настойчиво му препоръчваше да се движи повече — но сега, поради напредналото време, реши да вземе трамвая.

Тъй като беше събота вечер, нямаше много хора по Житния пазар — старата търговска част на Хедълстън, лабиринт от тесни криволичещи улички и пасажи, които излизаха на Виктория скуеър. Там редакцията и печатницата на Пейдж заемаха част от редица стари сгради, чиито произход от осемнадесетия век личеше по дебелия слой отколешен дим и влага. Затихналият стар квартал, чиито каменни улички бяха толкова заглъхнали, че далеч зад него се чуваше ехото на стъпките му, в този час се стори на Хенри повече от всякога здравото сърце на това кралско нортъмбрианско градче, където от пет поколения насам бе живял и работил неговият род. Инстинктивно той пое дълбоко от влажния и възлют въздух.

Той мина през двора на църковното настоятелство и излезе на главната улица. На спирката нямаше опашка, трамваят за Уътън беше полупразен и все пак, когато Хенри по стар навик преброи пътниците, които бяха разтворили „Северна светлина“, оказа се, че са четирима. Занаятчия на около шестдесет години, със сандъче инструменти до крака, вдигнал вестника към слабата електрическа крушка в ъгъла, четеше днешната му уводна статия през очила с металически рамки и помръдваше устни при всяка прочетена дума. Той сигурно бе пропуснал футболния мач, за да поработи до късно, и Хенри си помисли: старите, че пак старите. Макар и да не си правеше никакви илюзии за своя стил — синът му Дейвид беше склонен да се присмива на неговите „мъдрости“ — той изпитваше ободряваща топлота при мисълта, че понякога успява да се доближи до обикновените хора на този град и да им влияе, а към тях той изпитваше чувство на загриженост и отговорност.

Той слезе на Хенли Драйв. Вилите по този път, построени с червен бигор от Елдонските кариери, не се отличаваха с кой знае какво, като изключим общите им полудървени фронтони. Входът, обаче, на неговата къща беше обезобразен от два силно извити чугунени фенера, върху които личеше в релеф и позлата градският герб на Хедълстън — три сребърни чукчета върху небесносин щит. Пейдж беше човек, който не обичаше да парадира; но тъй като два пъти е бивал кмет на града, той се бе почувствал задължен да се съобрази с обичая и да приеме тези внушителни спомени от годините на неговата служба.

Градината, в която с особена радост прекарваше повечето от свободното си време като чоплеше тук-там, показваше вече насърчителни признаци на запролетяване. Той се изкачи бавно по стълбите пред входната врата и бръкна в джоба си за секретния ключ. Във вестибюла, като окачи палтото си, той се ослуша за момент и се успокои, като не долови никакъв шум от гости. Влезе в трапезарията, където мястото му на масата бе оставено готово за вечеря и като опипа с крак по килима, натисна звънеца. Тутакси една висока кокалеста жена с изпито лице и червени напукани ръце, облечена строго в черно, донесе нарязано овнешко месо, картофи, зеле и като застана права, наклони глава малко встрани, повдигайки леко крайчеца на устата си и с недомлъвка, отличителна черта през двадесетгодишната й служба, каза:

— Като че ли малко попрестоя във фурната, мистър Пейдж.

— Ще го опитам — каза Хенри.

— Да ви сваря две яйца — предложи тя след малко.

— Не си правете труд, Ханна. Но все пак, донесете ми малко сухар и сирене.

Тя го погледна незабелязано, с очи, изпълнени с иронично съчувствие. Това бе поглед на привилегирована домашна прислужница, която съзнава, че домакинството дължи всичко на нейната съобразителност, благоразумие, пестеливост и усърдие в работата й. Той еднакво изразяваше привързаност и напомняне, че тя познава отлично характера на работодателя си.

При това, за попрестоялата храна, Хенри можеше да упреква само себе си — той съзнаваше, че никой не може да се справя с толкова нередовно време за ядене като неговото и отдавна се бе съгласил седем часа да бъде определено време за вечеря. Във всеки случай тази вечер не беше особено гладен; задоволи се напълно със сухар и сирене, и когато Ханна му донесе чехлите, отиде в библиотеката, като това правеше обикновено, преди да се качи да работи в кабинета си в горния етаж на къщата.

Алис, жена му, все още не бе снела специалната си шапка за бридж, гарнирана с кичур череши — тя имаше навика да се заседява разсеяно тъй както идваше от улицата, понякога дори стиснала свития си чадър в ръка, от която не успяваше да свали ръкавицата — седеше на дивана с Дороти. Двете решаваха кръстословицата на вестника. Приятно беше на Пейдж да свари дъщеря си в къщи: откак бе започнала да посещава тези курсове за изкуства в Тайнкасъл, тя излизаше доста често за едно шестнадесетгодишно момиче, току-що завършило училище, и закъсняваше твърде много.

— Папа — заоплаква се тя, без да повдигне очи, когато той влезе, — вашите кръстословици са наистина невъзможни.

— Те са направени за средно интелигентни хора. — И като се наведе, Пейдж стъкна огъня в камината, който бе започнал да загасва. — Какво те мъчи?

— Името на Роберт Луи Стивънсън в Южното море.

— Опитай Тузитала… А ако прочиташе от време на време по някоя книжка, щеше да знаеш нещо повечко за него.

Тя тръсна косата си, вързана в екстравагантна конска опашка.

— Хващам се на бас, че си видял отговорите в редакцията. А пък аз видях неговия филм — „Островът на съкровищата“.

Хенри замълча, като се питаше, както често правеше това, как бе възможно децата му да бъдат съвсем различни едно от друго — Дейвид, толкова даровит и ученолюбив, а Дороти съвършено лекомислена. Той показа твърде голям оптимизъм, предполагайки, че тя внезапно се е привързала към къщи, когато жена му каза:

— Дори е поканена тази вечер на телевизионно предаване у Уелсби. — С изискан маниер Алис отдаде дължимото на това име — сър Арчибалд Уелсби, банкер и фабрикант на обувки, беше местният благородник в Хедълстън, а жена му Елинор — най-интимната приятелка на Алис.

— Е да, разбира се… — Хенри погледна часовника си: — Но вече наближава десет!

— Не ставай дребнав, Хенри. Щом не искаш детето да има телевизор в къщи, не бива да го спираш да отива другаде да гледа телевизионно предаване.

Дороти се беше запътила вече към вратата. Когато излезе, той не можа да се въздържи да не възрази:

— Изпущаме я! Защо за бога й позволи да ходи в това училище за изкуства… Тези деца нищо друго не правят, а само седят по кафенетата в Тайнкасъл, бъбрят и пият кафе, когато не си прахосват времето по кината… Знаеш, че тя няма нито капка талант.

— Може би няма, но там се среща с добри младежи. Някои са от най-видните семейства в графството. Синът на лейди Алертън е в курса на Дори… и дъщерята на Дьо Креси. Това е много важно. Най-после една беда ни стига, нали, драги мой?

Тъй като Хенри не отговори, тя сложи настрана кръстословицата и взе ръкоделието си. И изведнъж, между бодовете, почна да разказва подробно за следобедния прием, на който бе присъствала, като описваше всички, които са били там, дрехите, шапките, ръкавиците, различните прически — истинска поема, при която от дълъг опит Пейдж можеше да си запуши ушите, давайки вид на заинтересуван слушател. Случаят, по който му бе телефонирал Вернон Сомървил, още не му излизаше от главата. Това предложение го озадачаваше. Той се бе запознал набързо със Сомървил на една вечеря на издателите в Лондон — това бе преди три години, по случай благотворителната вечер на сдружението на вестникопродавците — но никога не си бе въобразявал, че една толкова изтъкната личност ще си спомни за незначителен провинциален издател като него, нито пък че в случая мнението му за „Северна светлина“ ще бъде толкова благоприятно. Собственикът на „Морнинг газет“ би трябвало да бъде по-скоро на обратното мнение.

— Хенри, слушаш ли?

Пейдж се стресна:

— Извинявай, мила.

— Действително… ти си твърде нелюбезен.

— Истината е — почна той да се оправдава, — че нещо ме безпокои тази вечер.

— Нещо те безпокои? За бога… какво?

По правило Хенри никога не обсъждаше в къщи въпросите, свързани с вестника. В ранните дни на брака си той бе постъпвал така, макар и с най-тежки последици, но тази вечер чувстваше нужда да сподели с някого.

Той погледна към Алис, която имаше слабичка и стройна фигура, бяло, тук-таме покрито с лунички, повехнало, но все още красиво лице, което подхожда на боядисана в пясъчен цвят коса. Разсеяните й сини очи сред продълговатото й лице, под извитите и като че ли в постоянно учудване вежди, се бяха отправили към него с недоумяващ интерес, с поглед на жена, която полага усилие да се отнася снизходително към своя съпруг, въпреки всички изпитания и разочарования, които, по нейно дълбоко убеждение, той й е причинил през двадесетгодишния им семеен живот.

— Всъщност, днес получих предложение за вестника.

— Предложение? За покупка? — Тя се понамести на дивана, черешите се заклатиха, забрави приема. — О, много интересно! От кого?

— От Сомървил, от „Газет“.

— Вернон Сомървил! Бланш Джилифлауер беше негова жена… Разделиха се миналата година. — Основно запозната с родословието, роднинските връзки и интимностите на хайлайфа, Алис се позамисли и след малко каза на изискания говор от родния й Морнингсайд — най-хубавата част на Единбург — който тя всякога подчертаваше в най-светските за нея моменти: — Хенри, това е наистина трогателно! Беше ли предложението…? — И тя благоразумно спря.

— Драга моя, тъй като аз не приех, нямам нищо против ти да узнаеш. Предложението възлизаше на петдесет хиляди лири.

— Боже мой! Каква сума! — Погледът й се зарея нейде надалеч. — Помисли само какво може да се направи с тези… пътешествия… да обиколи човек света. О, Хенри, ти знаеш, винаги съм искала да видя Хаваи.

— Съжалявам, драга моя! Хаваи ще трябва да почака.

— Искаш да кажеш, че не ще приемеш?

— Сомървил има вече три вестника — освен „Морнинг газет“, още оня булеварден седмичник и „Сънди Аргъс“. Не виждам да се нуждае от друг. Освен това — и Хенри се спря за малко, — Сомървил ще бъде твърде съвременен за нашия малък вестник.

Настъпи кратко мълчание.

— Но това предложение, струва ми се, е цяло щастие — подхвана тя, като вдяна отново иглата си и продължи с лек, убедителен тон: — Ти знаеш, че не си добре напоследък. А и д-р Бард постоянно ти напомня, че такова силно напрежение и претоварване в работата не са за теб.

— Ти би искала да се оттегля навярно в някоя вила в Торкей? Бих се чувствал неизразимо нещастен.

— Съвсем не искам да кажа такова нещо. Ти си още сравнително млад и ние не би трябвало да останем приковани за цял живот в провинцията. С връзки лесно би могъл да получиш някакъв пост… да кажем в Обединените нации.

— Да се затворя в тази Вавилонска кула? Никога.

— Но, Хенри… аз не мисля за себе си, макар да знаеш, че съм ужасно отегчена от Хедълстън и хората му. Не заслужава ли да помислим… един удобен случай? Знаеш, че никога не си използвал докрай възможностите си.

Пейдж поклати глава, без да обърне внимание на този намек за действително оправданото натякване в семейството, че „ако бе наистина опитал“, би могъл да си осигури благородна титла в края на втория си мандат като кмет.

— Целият ми живот е във вестника, Алис. И аз все пак направих нещо от него.

— Дейвид би могъл да го поеме.

— Не говори абсурдни неща, Алис! Ако Сомървил го купи? Та Дейвид няма да погледне вестника. А ти знаеш колко мога да възлагам на него… сега, когато е вече здрав.

— Да, но… петдесет хиляди лири…

— Мила моя, ако тази сума те заслепява, позволи ми да те уверя, че това, което притежаваме, струва най-малко двойно.

За миг тя остана като втрещена.

— Е, добре тогава — каза тя след кратко мълчание, през време на което разочарованието по лицето й отстъпи място на деловитостта, едва напомняща оная прозорливост, с която баща й обобщаваше доказателствата в Единбургския Върховен съд, но която у Алис беше толкова наивна, че трогна Хенри, — може би, ако позабавиш отговора си, той да предложи повече.

— Не, Алис — каза той меко. — Аз му отговорих категорично, че никога няма да продам вестника.

След това тя млъкна. Взе отново ръкоделието и продължи да прехвърля в главата си новината. Тъй като все още не знаеше какво точно да мисли за всичко това, тя беше и въодушевена, и недоволна от становището на Хенри. Както винаги израз на нейното недоволство бе продължителното й и упорито мълчание — колкото и странно да бе то за бъбривка като нея. То се проявяваше и в сърдитите погледи, които от време на време отправяше към него, в изражението й на човек, който се е отказал от нещо без да е напълно убеден.

Пейдж се сърдеше на себе си. Опитът би трябвало да го научи колко безполезно бе да открива сърцето си пред Алис. Но някаква незадоволена нужда в природата му го тласкаше към това и все със същия резултат — липса на разбирателство и съгласие, тъй че той оставаше незадоволен и огорчен, подобно на човек, който, мислейки да се освежи в хладка вода, вижда, че се е гмурнал в плитко блато.

Най-после тя запита твърде отсечено:

— Ще отидеш ли утре в Слидън?

— Разбира се… краят на месеца е. Не искаш ли да дойдеш и ти?

Тя поклати глава. Той знаеше, че тя ще откаже. Алис не бе доволна от женитбата на Дейвид; у нея остана смътно чувство на разочарование, последица от незадоволена амбиция, нещо, което тя в интимен кръг наричаше „бедата“. Едно от добрите й качества беше, че винаги бе желала най-доброто за своите деца, а Кора, която по мнението на Хенри имаше нещо много повече, отколкото се изисква от една жена, не отговаряше напълно на онези придирчиви условия, които Алис бе поставяла към съпругата на своя син. Ударът от първата среща, когато Дейвид неочаквано се появи под ръка с непозната млада жена, висока, бледа и малко уплашена, бе преминал, но все още съществуваха трудности и възражения. Особено думата „проста“, макар че никога не се изричаше, се задържаше сякаш с усилие, при което Алис трябваше да прояви целия си такт на благовъзпитана дама. Но сега тя беше толкова раздразнена, и то по вина на Хенри, че внезапно избухна:

— Желая да се опиташ да ги убедиш да идват по-често в града. Да идват на танци, на концерти. Да ги виждат с нас. Хората говорят какво ли не. Съвсем неестествено е да живеят там сред дивотията. Изтръпвам като си представя какво си мислят нашите приятели за всичко това.

Той благоразумно отбегна дължимия отговор.

— Много добре, драга моя — каза той. — Ще им кажа.