Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wilderness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

V
Колтър

На сумрачната светлина Колтър погледна момчето. Видя ножа в украсената с пера ножница, привързана на кръста му. Ръцете му се стрелнаха, хванаха момчето за глезените и го събориха. Напълно изненадано, то падна тежко на земята със стон.

Но преди Колтър да успее да се нахвърли, момчето се претърколи назад през лявото рамо, скочи на крака и замахна с ножа към лицето му. Стоманеното острие блесна и одраска скулата му. Колтър усети как по врата му се стича кръв.

Момчето се изуми. Очевидно богът не беше добър боец. По бузата му течеше кръв… Може би все пак, както казват някои, Белите вежди беше човек…

Изпълнено с любопитство, момчето пристъпи напред. Замахна няколко пъти към корема с лъжливи движения. Колтър отклони леките удари и се престори, че залита. Прие ролята на сънлива мечка, едра, тромава и с бавни мисли. Момчето се хвана на въдицата и се втурна в безразсъдни, невъздържани атаки. Изведнъж Колтър хвана китката му с лявата си ръка, изведе го от равновесие и нанесе тежък удар с десния юмрук, който рикошира от скулата и го уцели между очите. Момчето се завъртя съвсем леко, изпусна въздуха си през зъби, преви се и падна. Остана да лежи настрани, стиснало шепа листа в лявата си ръка. Ножът потъна в тревата.

Колтър взе ножа, захапа го и пристъпи безшумно между дънерите. Пое дълбоко въздух и тихо се плъзна във водата.

Огнени ивици пълзяха по кожата му, пламъци изгаряха гърдите му. Костите го заболяха от леденостудената вода, но той трябваше да се отдалечи колкото може повече от заспалия лагер на чернокраките. Момчето скоро щеше да се свести и да се превърне в глашатай. А преди да влезе във водата, Колтър видя през боровете да се процежда светлината на зората. Доплува до бързото течение и излезе на повърхността, за да си поеме въздух.

Реката го подхвана и докато се носеше върху гърба й, видя как два лоса, които пиеха вода, вдигнаха муцуните си и го огледаха с любопитство, докато преминаваше покрай тях. Течението беше силно, но той си спомни как по-нататък то се разлива в по-малки разклонения на Форк и превръща земята в блатиста местност, обитавана от бобри. Планът му, ако можеше да го осъществи, беше да преплува около миля и да намери подходящ подслон в една от големите боброви хралупи.

Преди две години той и Потс бяха поставили тук доста капани и вече виждаше огризани елши там, където бяха идвали бобрите. Закикоти се при спомена как видяха цял отряд бобри, които гризяха един и същ дънер цели седмици, през цялото лято. Накрая Потс отиде да огледа поваленото дърво. Беше як дънер, твърд като камък.

Досега, прецени той, заспалият лагер се е вдигнал, събуден от момчето. Следотърсачите вече са по следите му. Но той вече бе стигнал мястото, където започваха бентовете и бродовете, цели декари подпухнала и подгизнала земя. Никой не би могъл да навлезе или да излезе от това място, без да остави следи в калта.

Освен ако не можеше да плува като бобър и да мисли като човек. Като преследван човек…

Той щеше да ходи по паднали дървета, когато е възможно… да се връща по дирите си като лисица… да пълзи по корем във вода, дълбока няколко сантиметра. Знаеше някои трикове. Знаеше също, че и чернокраките ги знаят.

И щяха да внимават за тях.

 

 

Камък в лицето огледа мястото, където момчето се беше било с Колтър. Можеше да подуши едрия мъж — или си мислеше, че може. Притиснал нос към тревата, той подуши това, което търсеше, някаква миризма, различна от неговата собствена: малко кръв от лицето на Колтър.

Усмихна се и кимна. Посочи на юг и каза на следотърсачите да вървят нататък, да следват реката между върбите. След това погледна слънцето и каза утринната си молитва:

— О, Слънце — пееше той, — направи ни храбри, направи ни силни. Направи така, че да преживеем този ден в твоя чест.

В ръката си имаше малко прашец от тръстиката, която растеше в блатото. Той го поръси върху перата по главата си и на мястото, където в тревата беше капнала капчицата кръв от Колтър. След това поведе хората си и всички тръгнаха, облени от червените лъчи на слънцето.

 

 

Джон Колтър беше на по-малко от миля напред. Водата беше леденостудена и мускулите му започваха да се схващат. Трябваше да излезе в тръстиките, където смяташе да остави следа като от гризли. Това щеше да ги отклони — беше нещо, което щяха веднага да видят и лесно да проследят.

Но след това следата трябваше да се скрие: той щеше да направи така, че тя да изчезне във въздуха. Спомни си лицето на момчето, отворената уста, удивлението в очите му, когато го видя. Все пак това му даваше някакво предимство, можеше да ги изиграе.

Тръстиките бяха по-високи от главата му и остри като саби. Калта под тях беше коварна. На места се спотайваха плаващи пясъци. Беше отлично място да се загуби човек и той стоеше в тръстиките, готов да побегне. Ранното утринно слънце докосна затворените му клепачи и те пламнаха. Каза молитвата си:

— О, Господи, дай ми този ден!

След това се втурна през тръстиките. Пробиваше си път сред тях, огъваше ги надолу. Калта поглъщаше краката му, но той бягаше твърде бързо, за да затъне.

След малко излезе от тръстиките и се озова на открито място, обрасло с трева и острица. Оттук беше започнало нашествието на бобрите и земята се простираше надлъж и шир, неравна и необятна, заплетена мрежа от тресавища.

Погледна напред и видя нещо голямо и смътно, което се отразяваше в тъмните води. Когато го приближи, различи сивата фигура на затънал в блатото лос. Потънал наполовина, мъртъв. Чуканчетата на плешките и бутовете бяха оголени от хищници и мършояди. Колтър забеляза в близките смърчове група свраки, които се караха и го чакаха да си тръгне.

Тогава му хрумна една идея. Може би тя нямаше да му спаси кожата, но би могла — ако я осъществи бързо — да му спечели малко време. Започна да реже с откраднатия нож предните и задните копита на гниещия лос. Стиснал носа си с една ръка, той кълцаше жилите и костта. Копитата се отделиха по-лесно, отколкото беше очаквал, поради гнилата плът. Отдели ги и ги положи на тревата. След това се покатери върху главата на лоса и отпусна цялата си тежест върху рогата на мъртвото животно. Провисналият череп се разчупи и изпусна гнила смрад. За момент Колтър помисли, че ще повърне, но се съвзе. Голямата рогата глава и тялото на лоса започнаха да потъват в калта. Колтър стоеше отгоре и трупът скоро потъна в старата тиня. Остана върху рогата на животното докато върховете им бяха погълнати, след това скочи и се приземи върху една туфа трева.

Пъхна ножа в ремъка, който придържаше остатъка от панталоните му, след което хвана копитата и отново нагази в плитката вода. Можеха и да видят къде е влязъл, но, надяваше се, не и откъде се е измъкнал. Наблизо имаше нещо като остров от изсушени от слънцето сиво-сини борове. Той се отправи натам.

Водата беше дълбока само около един фут, но той вървеше внимателно. Стигна до острова и се скри сред ниските борчета, където изряза четири ленти от остатъците от кожените си панталони. След това завърза здраво задните копита на лоса към краката си, така, че когато стъпваше с копитата в калта, краката му щяха да стъпват върху лосовата кост. Към ръцете си привърза предните копита.

Беше виждал как плоскоглавите танцуват танца на елена, хванали копитата по същия начин, и когато идеята го осени, той знаеше, че ще му свърши работа, особено във водата — и особено ако преследвачите не забележат нищо от потъналия лос. Беше сигурен, защото трупът напълно потъна в плаващия пясък.

 

 

Камък в лицето знаеше къде отива Колтър и се досещаше какво ще направи, защото на негово място той щеше да постъпи по същия начин, ако трябваше да бяга, за да спаси живота си. Спасението в блатото беше примамлива идея.

— Той ще се скрие в едно от леговищата — каза Камък в лицето на воините си.

Един мъж със сноп сврачи пера, привързани към косата, се обади.

— Леговищата са много. Ще ни отнеме дни да ги претърсим.

Камък в лицето се усмихна. Сам беше помислил за това. Наистина, в Долината на водите имаше повече от сто големи боброви бърлоги. Вярно, не можеха да претърсят всички, но…

— Той ще изключи големите. В тях бихме могли да влезем твърде лесно.

Смехът му прозвуча уверено. За събралите се мъже беше ясно, че Камък в лицето познава мислите на Белите вежди по-добре от всеки друг.

— Малките, по-труднодостъпни бърлоги — ето къде ще се скрие той. И точно тях ще запалим — тази нощ, когато си мисли, че ще правим бивак. Горящите бърлоги ще греят в мрака. Ние ще го видим и ще го хванем. Жив. И помнете, че той е мой.

Воините се заеха с издирването на Колтър в блатото. Задачата не е трудна, забеляза Камък в лицето. Дори за ранен човек, нагазил в тръстиката, следата беше прекалено очебийна. Това беше още един от триковете на Белите вежди.

— Стой — нареди той, точно когато бяха стигнали мястото, където беше потънал лосът. — Той не е тръгнал натам. Той иска да си мислим, че е тръгнал натам. Минал е оттук, после се е върнал, за да ни заблуди, промъкнал се е като змия през тръстиката. Нека не се мотаем тук, а да тръгваме направо към бобровите бърлоги. Ще намерим следите му в черната кал по брега.

 

 

Колтър си представи неравния бяг на ранен лос. Мога да прибавя, прецени той, нещо необикновено, нещо, което не е в ред. Например задният крак да се влачи, като едва докосва земята.

Така в главата му като видение се появи обърканият танц на смъртно ранено животно. Обзет от тази мисъл, самият той затанцува с накуцване, самият той се превърна в лос, който пробягва последните часове от живота си. Олюляваше се, нагазил в плитката вода, където следите му щяха да се загубят в калта, притискаше ръцете и краката си дълбоко, без да забравя счупения заден крак, който едва докосваше земята и оставяше плитка, провлачена диря. Накрая, когато стигна до по-дълбока част от езерото, той доплува до входа на една боброва дупка и остави копитата в тунела, който водеше навътре. Те ще си помислят, прецени той, че животното е доплувало до другия бряг. Междувременно нямаше да открият нищо, което да им подсказва, че човек на два крака е минал някъде наблизо.

Дотук късметът му работеше. Но сега той чу гласове между боровете. Те бяха много близо. Почти го бяха настигнали. Набеляза целта си: най-голямата бърлога в езерото. Доплува под вода до мястото, където би трябвало да е тунелът, водещ навътре. Голямата бърлога трябваше да има дълъг и заплетен тунел, а самата тя да е построена като крепост.

Откри дупката, водеща към брега, скрита в папратта. Бърлогата, на около двайсет и пет фута навътре в езерото, беше широка, може би четиридесет фута в диаметър, с десетфутов таван. Той провря главата си в двайсет и пет инчовия тунел и се запромъква навътре. Пълен наполовина с вода, както беше очаквал, тунелът криволичеше под калта. Той пълзеше навътре, като се придърпваше и оттласкваше с крака. Не беше трудно да си поема въздух, просто трябваше да надигне глава като костенурка, след което продължаваше. Напредваше постепенно, гърчеше се ту насам, ту натам. Накрая усети свеж въздух и разбра, че е близо до входа на бърлогата.

Но въпреки че чувстваше свежия въздух по краката си и знаеше, че почти е стигнал, раменете му се бяха заклещили в тясната дупка. Той пое дълбоко въздух, обърна се презглава напред и се завъртя настрани, така че да може да се напъха в бърлогата с краката напред.

Успя да смени положението си, но отново заседна, този път в тесния край на тунела. Стори му се, че е твърде едър, за да успее да влезе. И все пак нямаше избор. Можеше да диша едва-едва. Тунелът вече беше почти пълен с вода и започваше да се срутва около него, а така навлизаше още вода.

Колтър си помисли: това ли е краят? Дупката, която води към ада…

Но когато тунелът се срути върху него, входът към бърлогата малко се разшири и Колтър откри, че наполовина беше извън бърлогата — долната му половина. Предната му част все още беше заседнала в срутващия се тунел. След това вече нямаше въздух и от всички страни към него нахлу вода. Това разшири входа още повече. Колтър закрепи краката си за някакви клони в леговището и се придърпа навътре. Веднъж влязъл, той отново почувства свежия въздух. Беше в бърлогата, дишаше тежко.

Дълго време не се движеше, усещаше как гърдите му се надигат и спускат, слушаше сърцето си. Нямаше никакъв друг звук. След малко кръвта му се успокои. Той остана да лежи, изтощен, поемаше жадно въздуха в гърдите си. Навън, под яркото есенно слънце, един изненадан воден бик нададе неприятния си вик. Някъде отдалече се чу писък на блатен сокол. Колтър не се опита да помръдне. Напълно изнемощял, той лежеше на пода на бърлогата и се опитваше да мисли, да сложи някакъв ред в съзнанието си, което беше започнало да избледнява.

Имаше нужда от храна — и то скоро. Чувстваше се отпаднал, беше му лошо. Сърцето му биеше по-равномерно, но от време на време прескачаше някой удар и хукваше като непослушно дете. Колтър почувства, че настръхва.

„Не се предавай, сърце, точно сега недей“ — каза си той.

Имаше много звуци. Но досега не се долавяха човешки гласове. Унесе се в дълбок мъртвешки сън. Докато спеше, неподвижен, скритите звуци на блатото идваха и си отиваха. Дървесни жаби подсвирваха като птички. Леопардови жаби надаваха хъркащи и тракащи звуци. Други жаби издаваха звуци, все едно плат се разкъсва от пирон. И винаги сред тези звуци се открояваше басовият глас на голямата северноамериканска жаба.

Когато Колтър се събуди, денят беше към края си, макар да не можеше да забележи това в тъмнината. Единствената му мисъл беше, че още е в безопасност. И все пак някак си чувстваше, че те са отвън. Нямаше никаква представа за времето. Не знаеше колко дълго е лежал тук, но ставите му бяха сковани. Връхлиташе го някакво болезнено, трескаво чувство. Гърлото му беше възпалено и преглъщането му причиняваше болка.

Претърколи се по корем, приближи лицето си до входа и пи вода. Нямаше солен вкус, беше доста студена, с вкус на мъх. Той пи дълго и жадно, за да успокои треската. След това се примъкна заднишком навътре в бърлогата и седна. Беше студено и той затрепери.

Тогава си спомни нещо за бобрите и дупките им. Чудни създания, доста приличаха на хората. Имаха място, където се подслоняваха при лошо време, както и отделно място, където си складираха храната, нещо като кухня или килер, обикновено доста близо до главната бърлога. Спяха в специална ниша, повдигната над влажния под на дупката. Потърси с ръце наоколо и напипа нещо твърдо на около четиринайсет инча от пода. Нишата — покрита с пресни ивици от наскоро обелена елшова кора. Благословени да са малките им тлъсти кожи, помисли си той, изпълзя отгоре и се зарови в парчетата, сякаш бяха рогозка. След малко се стопли. И умът му заработи отново.

Как наричаха бобрите?

Амик.

Постави думата на езика си. Амик, каза той, благодаря ти, че ме приюти. След това се почувства малко глупаво и благодари на Бога, че го е запазил жив.

Но докога?

Този неизбежен ужасен въпрос го връхлетя. В съзнанието му изникваха неясни картини и отново се разтваряха в нищото. Големият мъртъв лос изскочи от калта и се отърси. От водата изплува бобър, два пъти по-голям от бърлогата, в устата си държеше водна лилия. Колтър се смали колкото мравка и попадна в някакъв буен водовъртеж. Завъртя се и отново загуби съзнание.

Когато се събуди, в главата му имаше само една мисъл.

Храна.

Трябваше да намери нещо за ядене.

Спомни си за хранителните складове, които той и Потс бяха изкопали. Бобрите бяха вегетарианци. Тяхната проста храна се състоеше от острица, която не ставаше за ядене, и от горски плодове. Колтър се размърда, тръгна на четири крака и потърси пипнешком изхода, който би го отвел до склада с храна.

Бърлогата беше голяма. Докато лазеше на четири крака, той мислеше за живота на бобрите, за това как изграждаха канали, шлюзове и бентове. Удиви се при мисълта за техните бърлоги, направени от кал и дървесина, със стени, дебели четири фута, глинени тераси, настлани с трепетлика, елша и върба. Складираха храна в изобилие, имаха вода в изобилие, създаваха сигурност, за която човек би могъл да си мечтае. Най-лошият им враг, освен койотите, дивите котки и понякога росомахата, беше човекът. И сега, скрит зад стените на бобровото леговище, Колтър си напомни, че е отнел живота на толкова много от тези добродушни малки животни. Една сутрин, съвсем сам, беше хванал деветдесет и шест бобъра. Сега животът му не струваше повече от техния. Той знаеше какво значи да се чувстваш преследван.

Опипа с ръце наоколо и откри дупка в стената на бърлогата. Може би друг изход. Той се напъха в него. Широките му рамене се провираха с усилие между коничните криволичещи стени от дърво и кал. Накрая се измъкна в съседното помещение. Входът към помещението беше доста голям. Вероятно, предположи той, за да могат вътре да се примъкват големи храни — например, големи клони с много листа.

Може би съм попаднал в килера, помисли си той.

И наистина беше така: помещение за храна. Но звукът от тракането на резци го върна към нова реалност. Някъде съвсем наблизо имаше бобър. Колтър почти усещаше топлината на тялото му и ясно чуваше тракането на острите му зъби. Той знаеше, че бобрите не се бият помежду си. Много рядко нападаха и враговете си — бяха твърде умни за това. Но понякога ги беше виждал да се изгърбват, а тогава ставаха свирепи. Зъбите, които прегризват дърво, можеха да преминат през плътта като през масло.

Бобърът изсъска предупредително и се отдръпна. Колтър закри лицето си. Без да може да вижда, той беше напълно уязвим. Бобърът затрака със зъби.

Тогава Колтър разбра, че е запушил единствения изход на животното. Бавно се отмести встрани. Веднага се чу тупане на ципести крака и бобърът се измъкна към голямата бърлога. Колтър се отмести още по-встрани и удари главата си в някакви клони. Той опипа наоколо с ръце и се усмихна. Улучи! Кухнята беше негова. И беше пълна: голяма купчина боброва храна: острица, ягоди, коприва, гъби, кравешки пащърнак, папур, цветове, луковици от перуника.

Колтър въздъхна със задоволство и затърси нещо вкусно сред купчината. Ягодите бяха пресни и той започна лакомо да яде от тях. По бузата му се стичаше сок и раната от нож го засмъдя. Когато ги изяде, потърси пащърнака и гъбите. За разлика от сладките ягоди, те бяха сухи и горчиви. Странният аромат на гъбите, напомнящ за месо, го наведе на мисълта колко обичаше да събира големите червени и златни припънки. В гората беше виждал и много отровни гъби, но той, както и бобрите, познаваха разликите. Гъбите, макар и много сухи, бяха добри за ядене. Продължи да тъпче устата си наслуки. Преглъщаше трудно, гърлото му пулсираше от болка. Но стомахът му беше започнал малко да се успокоява. Той откри нещо, което беше почти деликатес — плод от царска папрат, току-що откъснат. Изяде го. Измежду тревите и корените откри малко кресон, също пресен. Докато го хрускаше, установи, че изпитва силна нужда да пие отново. Този път наистина пи до насита, ледената вода успокои ума и душата му, и болката в гърлото.

След като се нахрани, Колтър се почувства уморен. Сит за пръв път от два дни насам, той реши да не се примъква обратно в главната бърлога, а да се настани тук. Въпреки, че в склада за храна нямаше ниша за спане, той намери едно леко повдигнато място, покрито с трепетлика, вероятно там спяха малките бобърчета, когато майките им работеха. Той се покри с меката трепетлика и веднага заспа.

 

 

— В началото — казваше Дългата ръка край лагерния огън, докато пламъците подскачаха пред лицето му — народът на бобрите е бил навред по тези места. Но те не са го направили такова, каквото го виждате, защото така им се е искало, а са построили тези водни долини, за да се защитят от прищевките на Койота. Той направил свои бентове от планини. Те направили своите от кал и клони. Но, както знаете, те са подобри строители и спечелили. Бобърът е свещен и не бива да бъде смятан за глупак. Да се изгорят леговищата е лошо и накрая от това ще страдаме ние. Това е всичко, което имам да кажа.

Пламъците подскачаха с шумен пукот върху смърчовите цепеници. Някои кимнаха и казаха „Аи“, и Дългата ръка разбра, че се присъединяват към него. Но най-лудешки танцуваха пламъците в очите на Камък в лицето. За него нямаше друг път. Бяха прекарали целия ден в търсене на някакъв знак и всичко, което откриха, бяха замазаните отпечатъци на ранен лос. Белите вежди пак беше напуснал гората без следа.

— Човекът, когото търсим — каза Камък в лицето, — е само човек. Виждал съм кръвта му, тя е червена като нашата.

— Нека момчето, Братът на ракуна, разкаже какво е видял — каза един от мъжете.

Всички погледи се насочиха към младежа. Той облиза устни и насочи празен поглед към пламъците. Духът на говоренето не беше в него, но той щеше да им разкаже какво е видял. На мястото, където го беше ударил Белите вежди, имаше пурпурна подутина.

Той заговори не като момче, а като мъж.

— Както знаете, аз видях този, когото наричат Белите вежди. Той дойде от небето и се приземи на четири крака. Погледна ме в лицето. Аз не можах да го гледам дълго, затова не си спомням как изглеждаше.

Братът на ракуна гледаше как тихата струйка дим се издига през големия комин на нощта и се изгубва сред огньовете на звездния народ.

— Кръвта му — продължи той — може да е като нашата. Но казват, че дори от голямата мечка на небето капе кръв върху земята по това време на годината и оцветява листата в червено.

— Белите вежди не е нищо повече от човек — извика Камък в лицето. Някои от останалите промърмориха някакво съгласие. Един или двама дори се засмяха, но след това се заоглеждаха през рамо към сенките.

— Времето настъпи — обяви Камък в лицето. Воините станаха и всеки взе факла от огъня.

— Търсете първо в малките бърлоги — каза им Камък в лицето. — И ако някой види Белите вежди, нека извика като бухал, за да разбера.

Само момчето, Братът на ракуна, и старецът, Дългата ръка, останаха край огъня. Другите отнесоха пламъците си в нощта.

 

 

Извън бърлогата, където спеше Джон Колтър, звуците на нощта промениха мелодията си. Излая лисица, ясно и студено, някъде много далече. След това жабешкият хор покрай брега секна. Като голямо, диплещо се одеяло, нощните шумове се промениха. Колтър се събуди и се заслуша. Чуваше се шепотът на водата, а също и други звуци, които не можеше да определи. Проточил врат, той слушаше.

Разтри ръцете си и усети засъхналата по тях кал. Опипа лицето, гърдите си. Калта го покриваше като обвивка от мрак.

Добре, няма да ме забележат лесно.

Колтър знаеше, че покривът на бобровата бърлога е по-тънък на върха, където бобрите са оставили дупка, за да влиза свеж въздух, а спареният въздух да излиза. Беше същото, както и дупката за пушека в индианското жилище.

Той се изправи, извади ножа и заби острието в извития купол на скривалището. Започна усърдно на дупчи, острието се забиваше все по-дълбоко в покрива.

Внезапно се чу изпукване.

Стъпки.

По покрива на скривалището ходеше човек. Колтър слушаше скърцащите стъпки над главата си. Някои от съчките, сред които беше забивал ножа, изпращяха и паднаха. След това внезапно един крак провисна пред лицето на Колтър. Той го сграбчи и с едно рязко движение издърпа тялото на човека в скривалището. То се сгромоляса шумно.

Колтър беше над него, замахна с ножа. Но воинът се отмести светкавично и ножът се заби в настланата трепетлика. Мъжът хвана Колтър за врата и двамата се търколиха със сумтене и ритници. Всеки се опитваше да хване противника в смъртоносна хватка. Колтър беше загубил ножа в схватката, беше някъде под тях.

Едно коляно халоса Колтър по черепа. По периферията на очите му блесна светкавица и той се сгромоляса. Хватката около врата му се стегна и започна да го души. От устата му се разхвърча слюнка. Той сграбчи нещо отпуснато и меко и силно го дръпна надолу.

Държеше в ръката си кичур коса, с който можеше да се пазари за живота си.

Когато мъжът сключи ръце около гърлото му, Колтър дръпна косата назад, дърпаше и дърпаше, докато почувства хватката около врата му да отслабва. След това изведнъж дръпна рязко главата на мъжа, доколкото можеше. В тъмнината се чу стенание. Главата се завъртя със сила и отново се изправи. Колтър отново дръпна дългата гривеста коса и главата отново се килна назад. Всеки път Колтър чуваше пукането на прешлени, но човекът, стиснал гърлото му в смъртна хватка, не се предаваше.

Търкаляха се из бърлогата, хвърляха се към острите колове, които стърчаха от стените. Внезапно Колтър почувства, че изгарящата хватка около врата му се изплъзва. Душещият захват се разкъса. Без да губи време, той съсредоточи цялата си сила в собствената си хватка, докато чу противното изпращяване и разбра, че е свършено.

Той опипа земята под мъртвия. Откри липсващия нож под рамото му. От едната страна на врата му имаше отворена рана — един от острите колове беше пробил дупка.

Нямаше време за нищо друго, освен да бяга. Колтър изхвърли тялото през дупката, която се беше появила при неочакваната поява на воина, изпълзя отгоре и застана приведен на върха на скривалището. Нощта беше осветена от пламъци, бобровите леговища горяха зловещо. Мъже тичаха от една бърлога до друга, опитваха се да запалят всички.

Колтър разбра, че най-добрият път за него е дългият бент, който водеше към средата на езерото. Беше само на няколко фута. Веднъж стъпил върху него, той можеше да бяга и да намери убежище в блатото.

Скочи в тъмното и стъпи отгоре, без да се подхлъзне. След това претича по бента към брега. Чу се свистене на стрели. Той се гмурна в листака точно когато една запалена стрела се заби в дървото зад него.

Джон Колтър отново бягаше, за да спаси живота си.

Тичаше през гората като през паяжина — кафяв, покрит с кал човек, препъваше се през блатото, изпълнено с виковете на онези, които искаха кръвта му.

Промъкна се през един върбов шубрак и пристъпи в осветения от огъня кръг. Там нямаше никой. От един зелен смърчов дънер изтичаше мъзга. Колтър отиде до него, потри топлата мъзга между пръстите си и си я размаза по косата. След това пъхна върха на главата си в огъня. Косата му, покрита с кал, сякаш оживя с малки сини светкавици, искрящи около главата му.

Старецът и момчето, които току-що бяха дошли до огъня, видяха нещото, което стоеше там. Кафявото тяло, съвършено кръглата синкава глава, която светеше като звезда.