Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wilderness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

XVIII
Глас

Най-близкият ездач присви леко очи, след което заговори на правилен английски.

— Какво ти се е случило?

— Нападна ме мечка гризли преди известно време — отвърна Хю, след което повтори това, доколкото можеше, на сиукски.

— Мечка гризли? — каза мъжът. — Тя е направила това с теб?

— Да.

— Къде?

— Нагоре, близо до разклонението на Гранд.

— Как си стигнал до тук?

— Пълзях през повечето време.

— Какво стана с мечката?

— Мъртва е.

— Какво си правил по ония места?

— Ловувах. За майор Хенри.

— Ние се сражавахме с майор Хенри срещу рий. Току-що спечелихме още една битка с тях — той посочи към кошовете на най-близкия кон. — Селото им гори. Взехме тяхното зърно и тикви.

Хю кимна.

— Видях ги да се отправят на запад — каза той. — Аз бях с майора, срещу рий.

— Защо сега не си с него?

— Помислиха ме за мъртъв и ме оставиха. Май съм приличал на мъртъв. А може би и сега приличам — той се закиска сухо.

— Гризлитата са корав народ.

— Няма спор.

— Но и ти, изглежда, си такъв. Ела с нас. Ще те нахраним, а нашите жени ще се погрижат за раните ти.

— Приемам вашето гостоприемство — каза Хю.

Първият индианец даде някаква заповед на сиукски и свали пушката си. Останалите веднага свалиха оръжията и слязоха от конете. Отидоха при товарните животни и започнаха да развързват и пренареждат товара им.

Освободиха един кон за яздене и поканиха Хю да се качи на него. С големи усилия го качиха върху гърба на коня в положение за езда. Краката му бяха така разперени, че тежестта му падаше върху задника и основата на гръбнака. Нови болки се разнесоха от десния хълбок до крака му и обратно. Поседя известно време, за да свикне с усещането. След това водачът даде сигнал и тръгнаха с бавен ход.

Отново на кон, след всичко това… всяка стъпка на копитата се превръщаше в източник на болка. Стискаше зъби през по-голямата част от пътуването.

Притискаше се в гърба на коня и си позволяваше да се развлича с всичко необикновено по пътя — всичко, което би отклонило вниманието му от самия него. Когато завиха на запад и се отклониха от пътя, по който беше вървял, това стана по-лесно, дори само заради това, че си отбелязваше наум следите от животни. И въпреки че много искаше да знае, въздържа се да попита за разстоянието до лагера на сиуксите. Знаеше, че това ще се изтълкува като признак на слабост.

На няколко пъти спираха да почиват. Хю беше сигурен, че някои от тези почивки бяха по-скоро за него, отколкото за конете. Водачът, Танцуващия бизон, го разпитваше, докато яздеха, за повече подробности за мечката. Хю отговаряше много изчерпателно, дори спомена някои от сънищата си — знаеше какво значение имаше за тях светът на сънищата. От мечката се страхуваха, почитаха я, тя беше свещена. От многото въпроси, които му задаваха, започна да разбира, че и към него се отнасят с уважение за това, че е оцелял в тази схватка. Колкото повече мислеше за това, толкова повече самият той се учудваше на събитието. Странно беше, че изобщо е тук. Не толкова заради мечката, колкото изобщо, за целия му живот…

Денят беше прохладен и светъл, някои листа вече бяха сменили цвета си. Те яздеха в следобеда. Хю започваше да се чуди защо не спират да ядат, когато му хрумна, че може би наближават селото.

Малко по-късно долови миризмата на пушек. След това чу кучешки лай. До тях достигна детски вик. Не след дълго видяха селото. То беше разположено на едно открито място край поток, няколко десетки типита. Сред тях се движеха хора и кучета. Кучетата лаеха в нестроен хор, децата гледаха. Някои от мъжете размениха с тях викове за поздрав.

Навлязоха в лагера, където Танцуващия бизон слезе от коня и даде нареждания за разпределяне на донесената храна. След това помогна на Хю да слезе и го поведе към едно от покритите с кожа жилища.

Вътре той му помогна да седне върху едно наметало от бизонска кожа и седна до него. Наоколо имаше няколко жени — съпругите на Танцуващия бизон, реши Хю, освен една по-възрастна жена, която се беше заела да прави чифт мокасини и вероятно беше тъща. Домакинът накара жените да донесат храна за него и за госта му.

Докато се приготвяше задушено месо, неколцина от другите воини, които ги бяха съпровождали, влязоха в палатката, поздравиха и бяха поканени да седнат при тях върху бизонската кожа. Докато говореха, Танцуващия бизон извади една дълга лула и започна да я пълни. Запали я, повдигна я към небето, смъкна я ниско до земята, след което я протегна към всяка от четирите посоки. После дръпна от лулата, издиша бавно тънка струйка дим и я подаде на Хю. Хю направи същото и я подаде на мъжа до него. Докато лулата обикаляше, изпълни го чувство на доволство, което не беше изпитвал от дълго време.

… И мирисът на храна се смеси с аромата на тютюна. Ястието включваше, доколкото Хю можеше да види, еленско месо, тиква и други зеленчуци.

Хю се наслаждаваше на пушенето и на приятната компания, и в частност на удоволствието да не е качен на онзи кон. Хълбоците и седалището още го боляха, но чувството вече прерастваше в някакво притъпено топло усещане. След всичко това — топла храна… Замечта се, като повика останалите мечти от времето на пълзенето, когато си представяше най-различни блюда, техните вкусове и миризми.

Жените на Танцуващия бизон раздадоха дървени купи и всички се отправиха към котела, откъдето им сипаха топло месо и зеленчуци. После отново седнаха върху бизонската кожа и ядоха с пръсти, като след това ги облизаха. Хю тайно преглътна малко въздух, за да се оригне шумно и одобрително.

Когато другите си тръгнаха, Танцуващия бизон накара Хю да се съблече, за да могат жените да поправят дрехите му и да се погрижат за раните. Хю се съблече и легна по очи върху бизонската кожа, така, както го накараха жените.

След като го изкъпаха, те намазаха десния му крак, хълбока и рамото с някакво горещо и лютиво масло. Разтриха го с него, в началото леко, но с нарастваща сила. Беше почти твърде горещо, почти твърде силно. Но никога не беше прекалено. Беше затоплящо, отпускащо… Очите на Хю се затвориха, докато се наслаждаваше на усещането. Скоро заспа.

Събуди се едва на следващата сутрин. През целия ден го хранеха добре. Жените го разтриваха и му даваха някакви лекарства между храненето. Тази вечер той направи няколко колебливи стъпки без патерицата, макар че я държеше в ръка, готов във всеки момент да се подпре, ако залитне.

На следващия ден ходеше повече. Болката продължи да намалява. Всички кори от раните му бяха измити. Той успя да направи десет малки крачки, преди да се подпре на патерицата задъхан. Малко по-късно направи дванайсет крачки. Следобед направи два пъти повече. Чувстваше, че счупеното бедро е зараснало, макар че беше трудно да прецени дали е напълно излекуван, дали болките, които изпитва, са от мускулите, които дълго време не са били използвани. Вечерта отново извървя над трийсет крачки и можеше да ходи и още. Но чувстваше, че на другия ден ще е по-силен и реши да изчака. Отново се остави в ръцете на жените и продължи да се тъпче с храната, която му носеха. Скоро. Той усещаше. Скоро духът му отново ще го открие. Ще си възвърне силата и отново ще тръгне по пътя си. Междувременно се наслаждаваше на останалата част от деня. Чакането не беше трудно в тази обстановка, не и когато нещата се оправяха толкова бързо. Раздвижи големите си ръце и мускулите на плещите. По-добре, по-добре…

На следващия ден ходеше. На сутринта стана без патерицата и повече не я взе. Често почиваше, но вървя през целия ден и през нощта спа добре.

На следващата сутрин жените на Танцуващия бизон му донесоха нова риза, панталон и мокасини от еленова кожа. Той ги навлече — бяха му по мярка. Разходи се с тях. Не го стягаха. Чувстваше се дори по-добре от преди срещата си с мечката и отиде в гората, за да проследи някакъв дивеч. Отдавна не беше имал възможност да го прави.

След няколко часа се върна в лагера, където взе лък и стрели. Беше открил една следа и искаше да я проследи. Въоръжен, той закуца обратно към гората и се върна към следата. Тръгна по нея. Някаква стара бодрост се беше завърнала при него. Следите ставаха все по-ясни и той започна бавно да ги следва. Скоро щеше да влезе в съзнанието на плячката си и да предугажда движенията й.

Листата бяха започнали да пожълтяват, през тях се процеждаше яркото есенно слънце. Някои бяха изпопадали по земята, твърде влажни, за да хрущят под краката му. Прохладният вятър носеше уханието на земя и гниеща дървесина. Една катерица му се скара от клоните над него. В далечината се носеха птичи песни. От време на време спираше, замръзваше абсолютно неподвижен и слушаше всеки звук — изпукването на съчка, прошумоляването на клон, мекото тупване на някой плод или шишарка на земята. Той чуваше около и над себе си преминаването на другите обитатели на мястото.

Хрупаше, разбра той. Нащрек, но не подозрително. Макар да вървеше безцелно, изглежда, най-общо държеше посока североизток. Той продължи по следата, за да се увери.

Когато се убеди в това, Хю се замисли за хода на животното, както и за посоката, в която то се движеше. След това зави наляво и пресече пътя му напряко. Когато стигна до мястото, откъдето вероятно щеше да мине, той потърси къде да се скрие.

Един малък гъсталак точно пред него щеше да свърши работа. Той навлезе в него и коленичи на земята. След това приготви лъка и взе една стрела.

„Елене, съжалявам, че ще трябва да те убия — прошепна той — но хората трябва да ядат, а тези хора бяха добри с мен. Дължа им някаква малка отплата и искам тази отплата да си ти. Надявам се, че тук няма лоши чувства. Не е на лична основа и искам да знаеш, че ще се опитаме да не пропилеем нищо от това, което ти ни даваш.“

След това замря неподвижен и остави съзнанието си да стане голямо и тихо. Само гледаше.

Измина може би половин час, преди да се появи. Мъжки елен на около три години. Хю изчака, докато животното излезе на открито. След това опъна лъка и пусна стрелата.

Тя полетя точно към целта, към тялото. Прониза дробовете и вероятно сърцето му. Животното подскочи, залитна и падна на предните колене. От устата му бликна кръв. Опита се безуспешно да се изправи, падна и остана да лежи, като дишаше тежко. От ноздрите му по земята се проточи червена струйка.

Хю стана и отиде при него. Започна да го дере, след което го закла и го окачи на един дебел клон, като го привърза с ивици кожа. След това почисти ръцете и ножа си с наръч листа и се отправи към лагера.

Когато се завърна, съобщи на Танцуващия бизон за подаръка и те го донесоха заедно на един товарен кон. Тази нощ щеше да има пиршество и той искаше да им благодари за техните грижи.

Така и стана, въпреки че не им каза за намерението си да тръгне на сутринта и да продължи пътя си към Форт Кайова. Тази нощ спа добре.

Събуди се преди разсъмване. Когато посегна за дрехите си, откри, че Танцуващия бизон е оставил върху тях лъка, който беше използвал, заедно с наръч стрели: подарък на раздяла. Той се облече и се измъкна тихомълком от типито. Отправи се към края на селото и навлезе в гората. Беше оставил патерицата. Радваше се на това, че може отново да върви леко, със сравнително нормална походка.

Пое към реката, но този път тръгна на югоизток, а не в посоката, която беше следвал досега. Пътят беше лек, щеше да спести известно време. А и ходенето по нов път си е друго нещо.

Денят го завари далече от селото. По-късно уби една катерица за обяд. Следобед беше вече при реката. Там пи вода и яде боровинки с шепи. Мисури беше мързелива, течеше тихо. По бреговете беше довлякла купища клони. Черни птици следваха течението на юг.

По-късно пресече един еленов брод на плиткото, където пи вода. Ръцете го сърбяха, но той реши да не използва лъка. Това беше твърде много месо. Повечето от него щеше да отиде на вятъра. Ще се задоволява с дребен дивеч през останалата част от пътя до Форт Кайова. Продължи нататък. Следобед откри още боровинки и корени. По реката премина кану и той се скри от него. Най-вероятно бяха сиукси, това беше тяхна територия. И все пак… Сега беше вън от опасност и нямаше смисъл да се показва.

Около него падаха листа. Всеки порив на вятъра събаряше още няколко. Те хрущяха приятно под мокасините му. Толкова е хубаво да можеш да вървиш по тях по този начин…

Започна да се чуди колко дни ще му отнеме пътуването до форта. Веднъж да стигне, там ще може да се екипира отново. Предполагаше, че Хенри вече трябва да се е върнал на поста си на Йелоустоун, така че трябва да върви нагоре по реката и да потърси там, ако иска да намери Джейми.

Чудесно. Започваше да чувства, че вече е готов за тази среща. Би било добре ако всичко се уреди скоро, ако си оправи сметките. Още птици прелетяха и се отправиха на юг.

Докато почиваше, Хю опипа белезите си. Върху една могила видя антилопа. Слънцето се скри зад облак. От север се издигна студен вятър. Той разбра, че повратният момент за сезоните е отминал. Скоро нямаше да е възможно да разчита на мекотата на времето.

Студът остана с него през целия ден. Тази нощ температурата падна още. На сутринта стана рано, за да се стопли от топлината на движенията.

Беше навлязъл в долината на Шайен и се надяваше днес да види реката. Студът не намаляваше, а небето беше сиво.

По здрач забеляза в далечината нещо, което би могло да е реката или някаква мъгла над нея. Легна си в добро настроение въпреки студа. Извади от паметта си маршрута от реката до форта.

След като пресече Шайен и продължи нататък, щеше да стигне мястото, където Мисури прави голям завой и тръгва на северозапад, след това надолу на югоизток, около трийсет мили, преди да мине покрай Кайова. В началото на завоя той щеше да остави реката и да пресече местността напряко до предния пост на Френската кожарска компания. Там ще може да разкаже историята си, да излее мъката си, да си почине някой и друг ден и да се подпише за нова екипировка. Да. Скоро.

На следващия ден той свали една прелитаща гъска за обяд и я почисти. Кракът вече почти не му създаваше проблеми. Хубаво е, че вече не пълзи при такова време, помисли си по-късно, когато го застигна студен дъжд на открито.

Тази нощ спа край огъня, като от време на време се събуждаше, за да хвърля в него съчките, които беше събрал. След като изпече рибата си за вечеря, реши да остави огъня да гори, за да се топли. Би било добре, ако имаше одеяло, а по-късно и наметало от бизонска кожа.

Следващият ден беше мъглив. През цялото време ръмеше ситен дъжд, докато накрая той се отказа да върви и потърси подслон в една плитка пещера. Седя там с часове, гледаше движещата се мъгла, гледаше как малките локви нарастват, как потичат малки ручейчета. Нямаше нищо сухо, с което да си запали огън.

Спа на пресекулки, а влагата предизвика болки в крака и хълбока. Сънищата му бяха накъсани. Яздеше с Джейми, ловуваше… Мечки, лагерни огньове, индианци… Пълзене през пороен дъжд… Тропот на копита… Под него минаваше дълга процесия — Том, Лафит. Танцуващия бизон, майор Хенри, Джейми, старата жена от племето рий… Гръмотевици и светкавици. И постоянния звук на дъжда. Той вървеше през някаква пещера дълбоко под земята и всичко това беше нарисувано по стените… Мрак, а след това отново мечката. Сега тя се отдалечаваше от него в пещерата и тогава дойде чувството за изоставеност, също както и тогава, когато приятелите му го бяха изоставили в прерията. Той искаше мечката да се върне, опита се да я повика, но от устата му не излязоха думи. Тя ръмжеше и вървеше тромаво надолу. Внезапно той откри, че плаче.

Събуди се облян в сълзи. Бурята все още изпълваше нощта. Избърса очите си и се сви в по-удобно положение. Скоро заспа отново, отново засънува, отново плака, но този път сънищата му бяха доста по-хаотични и изчезнаха веднага, щом се опита да си ги спомни.

На сутринта през мъглата все още ръмеше леко. Той се надигна в седнало положение, облегна се на скалата и се загледа. Сега е сух. Дали да тръгне и да се намокри отново? Но му беше студено, а движението щеше да го стопли. И все пак, когато спре, студът ще го чака в дрехите му. Знаеше, че скоро ще изпита глад, но при тези обстоятелства беше малко вероятно да се натъкне на нещо за ядене. Искаше да продължи към форта, да си свърши работата. Но какво значение имаше един ден повече или по-малко? Вече беше установил, че е загубил представа за времето от деня на злополуката насам. Придърпа колене нагоре и ги обхвана с ръце, колко време беше гледал сивата пелена на мъглата, не можеше да каже. Може би часове. Но когато най-после дъждът спря и той тръгна, не можеше да си спомни какво си беше мислил през това време.

Обвитият в памук ден някак си заглушаваше звуците и той вървеше в тишина. От време на време в тихия му бял свят изникваше ствол на дърво или скала, парчета от друга реалност. Мислеше си за времето, когато беше пресякъл вододела. Това беше същото — един свят, който съществуваше сам по себе си между два други свята, през които Хю преминаваше.

Край него прелетя някаква птица и изчезна. Някъде отгоре се чу крясък на сокол. Всичко беше много бързо и той не можеше да прецени дали птицата, която беше чул, е същата онази, която бе видял.

След това в мъглата видя очертанията на човек, който върви по пътеката пред него. Това го стресна и той почти извика. Вместо това вървеше зад него и се опитваше да установи дали има и други. Но не. Изглежда беше сам. Едър, тромав, накуцваше. Фигурата се измести леко встрани, изчезна, скрита от някакви клони, появи се отново.

Накуцването… синхронната крачка, едновременното движение на ръцете… Той се усмихна.

Спря и вдигна ръце, фигурата пред него направи същото. Свали лявата ръка. Отсреща беше повторено същото движение. След това отново тръгна и двойникът му направи същото, като ту се появяваше, ту изчезваше, когато мъглата се разкъсваше.

По пътя си мислеше за индиански истории, как караха духа да спре и след дълъг път той отново ги настигаше. Това, изглежда, беше точно обратното — като че ли към края на пътуването той се беше втурнал да настигне духа си. Скоро мъглата започна да се разнася и сянката му изчезна заедно с нея.

До пладне мъглата вече се бе вдигнала съвсем и въпреки че небето беше мрачно, не заваля отново. Дърветата бяха загубили още повече от зеленината си и пътеката беше покрита с жълти и позлатени листа, влажни, прилепнали по земята. Той се заизкачва по още един нисък хълм. На върха спря. Мътната сива ивица на река Шайен се проточваше пред него в далечината. Проследи я с поглед на запад, за да реши на кое място да я пресече — там, където на един завой ставаше по-тясна.

Отбеляза си наум мястото, където щеше да остави пътеката, за да пресече напряко. Най-после краят на пътешествието му изглеждаше реален. Тръгна надолу по хълма.

Докато преминаваше през откритото място, температурата около него падаше. Когато стигна до брега на реката, въздухът беше също така студен, както и водата. Той обиколи брега, провери дълбочината и реши, ако се наложи, да прекара остатъка от деня, за да хване някакъв дивеч, да го сготви и да го изяде, да си устрои лагер в закътаното място, което беше открил, и да премине през реката на сутринта.

Отне му половин час, докато открие заешка пътека, и още двайсет минути чакане, докато заекът мина по нея. Изстрелът му беше бърз и беззвучен. Десет минути по-късно улови още един. След това се върна при реката и ги почисти.

Седнал до огъня, той бавно изпече зайците, с билки, които беше набрал. Яде без да бърза, най-после възвърнал нормалния си апетит, и изяде и двата. След това изгори остатъците и дълго пи вода от реката. Натрупа каменна преграда до огъня, хвърли още съчки и се сви край него. От време на време през нощта се събуждаше, за да го поддържа.

На сутринта зари пепелта и се отправи към брега на реката. Изруга лошото време и се съблече. Направи вързоп от вещите си и привърза вързопа с кожен ремък към един пън, който си беше приготвил от предната вечер. След това нагази във водата, стиснал зъби, и зарита към отсрещния бряг. Лъкът стърчеше, а от вързопа се вееше свободно един ръкав.

След няколко минути излезе малко по-надолу по течението. Трепереше под посивялото небе, брулен от студен вятър.

Облече се бързо и тръгна с енергична крачка, като се надяваше бързо да се стопли. В облачната покривка се появиха сини пукнатини, но въздухът остана студен.

Вървя бързо почти час. Минаваше през обрасли с дървета места, изкачваше се и се спускаше. Накрая стигна до върха на един нисък хълм и спря. Пред погледа му отново се показа реката, а на брега й беше постът на Френската кожарска компания. Беше стигнал до него изотзад. Голямата му порта бе откъм реката, от източната страна. Три пъти по-високата от него стена от побити колове обграждаше форта отвсякъде и се простираше на около сто и петдесет фута във всяка посока. Блокхаусът беше откъм реката, в южния край, докато най-близкото вътрешно съоръжение беше наблюдателната вишка. Върху нея обикаляха двама мъже с пушки. Когато Хю тръгна надолу по хълма, единият от тях спря и погледна в неговата посока.

— Добър ден — извика Хю към него. — Аз съм Хю Глас.

— Хю? Мислех, че си с майор Хенри.

— Бях — отвърна Хю. Приближи се и видя, че това е Боб Тери, стара пушка, който беше зарязал траперския живот и си беше намерил някаква работа във форта.

— Бях ранен, изоставен. Нуждая се от провизии. Боб, кажи там на някого да ме пуснат.

— Веднага, Хю. Рий ли бяха?

— Не — отвърна Хю, като стигна ъгъла и тръгна по северната стена. — Мечка. По-късно ще ти разправям.

Отправи се към стената откъм реката и зави надясно. Скоро стигна до голямата порта и след малко едното й крило се отвори пред него.

Той влезе и зърна бараката на Младия Кайова от другата страна на двора. Предприемачът — Жозеф Бразьо, построил форта, беше наречен Младия Кайова, за да го различават от чичо му, друг Жозеф Бразьо — основател на Френската кожарска компания, носил прякора Стария Кайова, след като беше уредил по-голямата част от търговията си със сиуксите. Колумбийската кожарска компания имаше пост на няколкостотин мили на север от тук, в земите на манданите, но той беше доста по-малък от Кайова и изобщо не толкова добре снабден.

Домът на чиновника и офисът бяха по-нататък, вдясно. Хю се отправи нататък. Складовете в съседство все още трябваше да са заредени с излишъци от кампанията срещу рий, оставени там, когато генерал Ашли беше минал оттук. Хю искаше да даде поръчката си за ново екипиране, преди да направи каквото и да било друго.

Откъм конюшните отзад се чуваше шумът на ковачницата. Лу — набит, червенокос, един от лодкарите, го поздрави, докато Хю вървеше към канцеларията.

— Хю! — извика човекът. — Мислех, че си с Хенри там на Йелоустоун.

— Трябваше да бъда — отвърна той. — Бях изоставен и загубих малко екипировка.

— Лицето ти изглежда някак размазано. Заради това ли?

Хю кимна.

— Бях ранен. Сега съм добре.

Човекът посочи към стената срещу конюшните.

— Отбий се при мене преди да тръгнеш — каза той. Третата барака от ляво. Искам да чуя историята ти.

— Ще се отбия, Лу. Доскоро.

Той прекоси двора и потропа на вратата на Бразьо.

— Да? Кой е там? — чу се отвътре познатият глас.

— Хю Глас — отговори той. — Нуждая се от продоволствия.

Отвътре се чуха стъпки и в следващия момент вратата се отвори.

— Хю! — възкликна ниският, тъмнокос човек. — Наистина си ти. Защо не си горе на Йелоустоун?

— Дълга история — каза Хю.

— Значи ти трябва чаша бренди, докато я разказваш — отбеляза Младия Кайова. — Искам да чуя всичко.

Хю кимна и се настани в стола, който му посочиха. Пое чашата и започна да говори.

Трябваше да пресуши няколко чаши преди да завърши, а Бразьо само слушаше като хипнотизиран.

— … така че ако ти ме снабдиш с каквото ми е необходимо, аз мога да се отправя на север към Йелоустоун, да настигна Хенри и да си уредя нещата.

— Разбира се, че ще те оборудвам — каза Бразьо, — но се чудя за неуредените ти работи с някого там.

Хю кимна.

— Има такова нещо, уверявам те. Мога да кажа само, че е лично, а аз винаги съм бил честен човек. Хайде да вървим.

— Както кажеш, Хю. Защо не отидеш оттатък в склада и да кажеш на Пърси да ти даде каквото ти е необходимо от нещата на Ашли? Можеш да останеш отсреща във втората барака, точно сега е празна. Нали ще останеш за малко?

— Тази нощ — кимна Хю. — Може би две нощи.

— … И ще вечеряш с мене тази вечер, малко след залез?

— С удоволствие — Хю стана. — Благодаря за питието.

Отново му стисна ръката и закуца към склада.

До вечерта беше отново екипиран и настанен в бараката. Получи нова пушка, барут и куршуми, както и риза, наметало, платнище, шапка и нов нож. Получи също така чай и кафе, сол и тютюн, готварски принадлежности и вещи за размяна.

Изкъпа се и подстрига брадата си. Тази вечер облече нова риза. Подреди вещите си за опаковане, преди да отиде пак при Младия Кайова.

По време на вечерята Бразьо каза:

— Надявам се, че ще вечеряш с мен и утре. Историята ти е прекалено дълга само за една вечер.

— Честно казано, мислех си да тръгна утре.

— Това е глупаво — отвърна Бразьо, — тъй като смятам да изпратя една група нагоре по реката в четвъртък, за да търгуват с манданите преди времето да се е развалило съвсем. Можеш да пътуваш в лодката. Полезно е да ги придружава добър ловец.

— Кой ден сме днес? — попита Хю.

— Понеделник.

Хю изръмжа, след това кимна.

— Това ще ми спести време. Добре — съгласи се той. Бразьо се ухили.

— Така ще можеш да спиш в истинско легло още няколко нощи.

— Предполагам — Хю вдигна рамене.

— Имаш възможност да си починеш. Тук сигурно има някои хора, с които ще ти е приятно да прекараш известно време.

— Вероятно — каза Хю.

— Малцина сме тук, но в общи линии се познаваме.

— Вярно — кимна Хю.

— А и няма кой знае какво правосъдие, както там на изток. Съдилища и прочие.

Хю отново кимна.

— Не че са ни притрябвали — каза той. — Доколкото съм забелязал, повечето хора се грижат сами за себе си.

— И аз мисля така — каза Бразьо. — Самият аз също. И ще продължавам. Така е с повечето.

— Подай ми солта, моля — каза Хю. — Благодаря.

— Би ли имало смисъл да попиташ някого дали мисли да убие друг човек? — отбеляза Бразьо. — Ако каже „да“ и след това с оня човек се случи нещо, това е все едно, че има свидетел.

— Прав си — каза Хю.

… А ако каже „не“, нищо не се знае.

— И тогава това не те притеснява.

— Но един истински добър християнин би трябвало да се опита да го разубеди.

Хю се ухили.

— Познаваш ли някой такъв? — попита той, след което добави — А ако не отговори нито така, нито иначе, истинският добър християнин просто няма да знае какво да прави, нали?

— Мисля, че не — Бразьо отпи.

— Така че аз не бих казал нищо — отбеляза Хю. — Моля те, подай ми хляба.

— Заповядай. Сега бих искал да чуя повече за твоето пътешествие.

— Понякога ми се струва, че е било насън — каза Хю. По същия начин му се струваше, когато по-късно разказа историята си на Лу с още питиета. Завърна се в бараката си след полунощ, почти опиянен от общуването с хора, но също така изпълнен с приятни чувства, които изпитваше и на сутринта, въпреки лекия махмурлук. Трябваше да мине време, за да разбере, че отдавна не е бил толкова щастлив. Цялото това време, докато тръгнат… Няма да мръдне от тук, реши той. Ще намери начин да го оползотвори. Излезе навън, за да се види с някои познати…

 

 

Чудно, колко бързо мина времето, мислеше си той, докато товареше нещата си в голямата плоскодънна лодка. За разлика от времето, когато пълзеше, а минутите понякога му се струваха часове.

Беше влажно, мъгливо утро, изпълнено с червени и златни листа, разпилени от лек вятър. Половин дузина се отправяха нагоре по реката на тази търговска експедиция — щяха да гребат през по-голямата част от деня, освен ако някакъв необичаен за сезона вятър не им помогнеше да използват платното. Пътуването беше по идея на Бразьо, който искаше да се увери, че рий наистина са се оттеглили, и да разбере какви са настроенията на манданите. Беше повече от обикновеното желание за търговия по това време на годината. Хю оцени любопитството му и одобри начинанието. Той докосна новата си пушка, натоварена заедно с останалия му багаж. Групата щеше да се храни добре.

По-късно същия ден, докато гребяха нагоре по течението, студеният вятър задуха срещу тях. Мъглата се вдигна от реката, но небето остана мрачно. Цели флотилии от ярки листа плуваха срещу тях на юг. Прелитаха гъски, кряскаха. Хю гледаше пясъчните наноси, хълмовете, пътеките по двата бряга, като си отбелязваше движението на дивеча. Говореше си за рий с човека на Бразьо, Лангевин, който беше водач на експедицията. Чесаха си езиците през по-голямата част от следобеда.

Малко преди залез слязоха на брега и докато другите приготвяха лагера, Хю отиде на лов с новата си кремъклийка. За първите петнайсет минути изстреля един-единствен изстрел и повали една антилопа. Преди да падне нощта, тя вече се въртеше над огъня.

През нощта, свит на топло в бизонската кожа, той сънува, че е пак в прерията. Този път пълзеше и преследваше една мечка. Но тя беше пред него и се изгуби в далечината и в светлината на зората. Пръстите му драскаха земята. Събуди се, обзет от чувство за преследване. Отнякъде се чуваше вой на койот.

Беше забавно да бъде отново на лодката за по-дълго време. Да слуша плясъка на греблата, да усеща постоянното клатушкане. Влага във въздуха… Беше студено, с всички признаци и ухания на есента, и въпреки това нещо му напомняше на някои карибски утрини… На толкова близко разстояние до брега въздухът щеше да е изпълнен с постоянното жужене на насекомите в джунглата, крясъците на папагали… Изведнъж сякаш се озова в тропическа кръчма, където празнуваше успешен рейд. Лафит поръчваше още едно печено прасе и още грог. Когато вдигна ръка. Хю забеляза рязка от засъхнала кръв на ръкава на ризата си.

Засмя се. Лангевин погледна към него.

— На какво се смееш, том mon ami?

— Няма папагали — каза Хю.

През този следобед прехвръкнаха няколко снежинки. Реката остана мътносива, валежът не остави никакви следи по нея. Но след около час въздухът побеля. Не след дълго кафявите листа и голите клони придобиха леки бели очертания. Хю протегна ръка напред и погледа как снежинките се трупат върху нея, след това ги облиза. Беше като нещо, което би направил шаман или някой от онези хора обиа от островите, ако те изобщо са имали възможност да вкусят сняг. Беше така, сякаш е придобил власт над сезона, така както мечката го беше сграбчила. Протегна се и се прозя, а вятърът вече не му се струваше студен. Тогава се засмя.

— Какво има сега, mon ami? Папагалите?

— Ароматът на зимата — отговори той.

Отново помисли за пенсилванската зима, докато ловуваше в следобедната виелица. Вдигна пушката, за да се прицели в елена, застанал под едно дърво, и се поколеба. За миг му се стори, че е старата жена от племето рий, която беше видял, свела посивялата си глава. Натисна спусъка и картината се обля в светлина.

През нощта той проследи насън мечката в една пещера. Последва я дълбоко под земята, където целият живот беше изобразен по каменните стени като огромен стенопис. Той я последва покрай гигантските гущери и по-назад, към времето преди цветята и насекомите, гледаше как животът се свива и изчезва в морето. След това ловуваше, а мечката зави и двамата се прегърнаха като приятели, без враждебни чувства…

Гребяха покрай пясъчни наноси, боброви бърлоги, високи хълмове. От време на време Хю виждаше малки групи бизони. Имаше достатъчно елени, а понякога се срещаше и по някой лос.

Отминаха реките Тетон и Шайен. Хю гледаше наляво и следеше маршрута си в обратен ред. Ей там беше мястото, където беше хванал две риби с копие… Беше накуцвал с патерицата. Това се случи преди да срещне индианците. На това място болката беше по-голяма, въпреки че надеждите му бяха по-големи…

Странно беше това чувство — да се движиш назад във времето по този начин. Греблата скърцаха, а студените ветрове духаха и той се радваше, че не е срещнал мечката няколко седмици по-късно. Видя малка група антилопи, които пиеха вода от реката… Откъм запад дойде приглушен тътен на гръмотевица.

Дните, също както и времето, бяха размазани в своето еднообразие в една сива студена необятност, изпълнена с воя на вятъра и скърцането на греблата. Река Мороу се появи почти изненадващо. Да, сега той наближаваше мястото, където започна всичко това. Мястото, където срещна мечката, беше по-навътре вляво, а земите на рий — по-напред. Малко по-късно преминаха устието на Гранд. Няколко мили след това стигнаха до изоставените селища на рий. Опожарените жилища се открояваха сред белотата наоколо. Няколко кучета бродеха из останките. Никъде не се виждаха хора. Той гледаше всичко това, докато изчезна зад завоя.

— Чудя се къде ли са се измъкнали оцелелите? — попита Лангевин.

— Преминали са реката — отговори Хю. — Отправили са се на запад. Май смятат да ходят при поуните. Нали се падат малко нещо роднини.

И той отново видя старата жена да се тътри до него. Изпитваше някакво съжаление за болезнената й походка, въпреки че самият той не можеше да стане и да ходи. И все пак като че ли беше видял живота й, цялото й племе, което се точеше покрай него на запад с ясната мисъл, че краят е близо, и той не можеше да се докосне до онези последни часове, които всеки би искал да има, за да си уреди нещата.

През следващите няколко дни снегът се редуваше с дъжд. Земята под голите дървета беше мокра. Сутрин блестеше от скреж. По-късно сякаш изпускаше пара под ноемврийското небе. Виждаха се само прелитащите черни птици. Тревата беше станала кафява. Тук, по горното течение на Мисури, ветровете постоянно ги съпътстваха. Скоро стигнаха устието на Кенънбол и го отминаха.

Снегът идваше и си отиваше. След като отминаха река Харт, земята отново се покри с бяла покривка. Той накара стария Шарбоньо и шошонската му жена Сакагагвеа, които бяха придружавали Луис и Кларк през 1805 г., да го оставят на брега в деня преди да стигнат манданското селище. Каза, че иска да извърви последната част от пътя. Това разтревожи Хю, който имаше голямо доверие в инстинктите на старите. Сега, когато самият той ставаше един от тях, забеляза, че се чувства неестествено нащрек.

Но на следващия ден Хю пожела да го оставят на брега на няколко мили преди селото, за да може да ловува по пътя и да дойде с някакво месо. Лангевин се съгласи и Хю се отправи сред дърветата. Докато проправяше пътя си на север, той чу боен вик някъде в далечината. Последваха пушечни изстрели. Идваха откъм реката. Въпреки че той и другите бяха обмисляли възможните настроения сред манданите към търгуващите бели след последната кампания, дойде му наум, че може да е засада на рий. Не мандани. Със сигурност не бяха сиукси. Предположи, че група воини може да не са се съгласили с изтеглянето на запад и да са останали — нещо от този род. Виковете продължиха. Чу се още един изстрел.

Той се обърна, изруга и тръгна обратно. Очевидно приятелите му в лодката бяха нападнати. Ако нападателите им са достатъчно малко, може би като убие неколцина, останалите ще побегнат… Той забърза.

Когато достигна брега, забави ход и тръгна през един гъсталак. Скоро забеляза около дузина воини рий. Те се смееха и викаха, докато отмъкваха всичко от лодката и го пренасяха на техните канута.

Хю сведе пушката си и бавно се отдалечи. Спътниците му не се виждаха никъде, а някои от индианците носеха пресни скалпове. Беше твърде късно да помага на когото и да било, освен на себе си.

Щом излезе от гъсталака, той се отправи на север, като се прикриваше. Чудеше се каква ли е връзката между манданите и онези рий, които беше видял — ако изобщо имаше някаква. Възможно е, предположи той, рий да са се придвижвали по реката, когато са се натъкнали на неговата група. Както и да е, по-добре да не предполага нищо.

След няколко мили чу женски гласове. Хвърли се по корем и запълзя напред. Работеха в градина край някакво село от пръстени жилища. Говореха на езика на рий. Около жилищата имаше воини рий. Хю огледа разположението на селото. След това се оттегли внимателно, както беше дошъл.

Заобиколи бавно селото. Никога не беше идвал при манданите, но предположи, че рий са ги избили и са се настанили в тяхното селище. Ако е така, той просто трябваше да продължи по пътя си до Йелоустоун. Но не се виждаха признаци за насилствено превземане, а жилищата, които беше заобиколил, определено бяха на рий.

Когато остави селото зад себе си, ускори ход. На няколко пъти се натъкваше на пътеки, утъпкани от мокасини и неподковани копита. Придържаше се към дърветата.

След около двайсет минути той забеляза друго село. Изгуби два пъти повече време, за да го огледа. Примъкна се по-близо, наблюдаваше обитателите, вслуша се в говора им, за да се увери, че не говорят на езика на рий. Когато със задоволство установи, че селището наистина е манданско, стана и бавно навлезе така, че да го видят, със свободни ръце.

От едно жилище излезе един възрастен мъж и се приближи до него. Хю го поздрави на английски и на езика на рий. Индианецът помисли за момент и реши, че на рий му е по-лесно. Наричаше се Сънища за две антилопи, каза той на Хю. Да, съгласен беше, че рий наистина са кучи синове (тук Хю си послужи с английския израз поради липсата на подходящ еквивалент на рий). Неговото племе им позволило да се заселят наблизо, когато другите рий са се оттеглили, срещу обещанието да поддържат мир с белите. Но приятелите на Хю не са единствените, които са убили оттогава.

Сънища за две антилопи го покани в жилището си и му предложи ядене и пиене, което Хю прие. Хю разказа по-подробно за засадата и попита за Шарбоньо. Сънища за две антилопи му каза, че той е пристигнал невредим по-рано и е настанен в едно жилище наблизо. Когато приключат с яденето, ще заведе Хю при него.

По-късно, когато Шарбоньо изслуша историята за засадата, Сънища за две антилопи спомена за близкия форт на Тилсън, собственост на Колумбийската кожарска компания. Предложи им да ги закара дотам, ако желаят да говорят с други бели.

— Колко човека са?

— Четирима.

— А откога са там?

— Построиха го през есента — отговори Сънища за две антилопи. — Тогава бяха повече.

— Какво стана с другите?

— Рий ги убиха. Заради рий построиха форта.

— Дали биха ме снабдили с малко провизии? — попита Хю.

— Вероятно. Сигурно имат повече, отколкото им трябва, след като някои от тях са мъртви.

— Май по-добре да отидем при тях.

Шарбоньо кимна.

— Ще трябва да ги опозная, ако смятам да прекарам там зимата.

— За какво ти е да правиш това? — попита Хю. — Аз самият смятам да потегля веднага, щом получа провизии. Колкото по-далече съм от рий, толкова по-добре.

— За мене май е по-опасно да се върна, отколкото да остана — каза Шарбоньо. Мога да си седя тук. Ако чуят за бял човек тук, ще си помислят, че става дума за теб. Ще направим така, че да се разбере, че и ти си се измъкнал. Мога да почакам до пролетта преди да се върна в Кайова.

— Добре — каза Хю. — Моята работа може да почака. Аз ще тръгна веднага.

— Каква работа? — попита Шарбоньо.

— Смятам, че ми дължат четири скалпа за хората, с които бях. Ще се оправям по-късно.

Сънища за две антилопи каза:

— По-старите — онези, които дадоха обещанието, когато им разрешихме да се заселят тук, те държат на своята чест. Но трудно могат да контролират младите воини. По същия начин е и с нашите хора, а съм чувал, че и при белите е така.

Хю кимна.

— … А кучият син си е кучи син, независимо от кое племе или раса е. Той просто има повече от човешката проклетия. Хайде да вървим да видим онези във форта.

След четири часа под безлунното небе Сънища за две антилопи и един по-млад воин прекараха Хю през Мисури до западния бряг. Между Колумбийската кожарска компания и манданите Хю отново беше напълно екипиран с нови одеяла, амуниции, чай, сол, пемикан[1], всичко това във вързоп на гърба. Веднага щом манданите го прехвърлиха отново на източния бряг, той се отправи на север.

Тръгна непосредствено по брега, като при първа възможност се изкачи по-нависоко. Беше хубаво, че отново е на път и отново е изправен въпреки студения вятър, въпреки мразовитите снежинки, които вятърът навяваше в лицето му. А реката му беше стар приятел.

Вървеше и вървеше, вече през по-високите места, сред хълмовете. Температурата продължи да пада и той разбра, че ще върви цяла нощ — за да се топли и да се отдалечи от рий. Имаше около триста мили, прецени той, до поста на Хенри, където река Йелоустоун се влива в Мисури.

На сутринта видя, че е изминал десетина-дванайсет мили. Небето беше оловносиво, а студеният вятър все още духаше. Яде пемикан и потърси място за бивак. Избра една хлътнатина между корените на едно дърво, уви се в одеялото и се сви, стиснал пушката в ръце. Очите му бяха закрити от слънчевите лъчи. Вече не си правеше труда да се замисля дали е ден или нощ.

Събуди се късно следобед. Пи вода от реката и реши да не стреля само за една катерица. Пемиканът щеше да му свърши работа, докато се натъкне на по-едър дивеч. Отново продължи на север.

Малко вероятно беше наоколо да има рий, но все пак беше възможно, затова реши да отбягва индианците, които би срещнал по пътя си до Форт Хенри. Засега най-опасни бяха чернокраките. Асинибоините можеха да са неприятни, както и минатариите. Но с тях можеше някак да се разбере, докато чернокраките имаха онзи излишък от проклетия, който прави хората опасни.

Този ден и нощта бяха по-студени от предните. Спомни си, че когато пристигна преди няколко седмици, изглеждаше, че зимата със сигурност ще бъде сурова, с обилни снеговалежи. Беше доволен, че студът не се отразява зле на предишните му рани. Страхуваше се, че бедрото и хълбокът ще започнат да го болят, щом дойде зимата. Но най-студено му беше на носа. През зимата винаги беше така с него. Дъхът му излизаше като кълбета пара. Той гледаше звездите през тях, винаги готов да се скрие при звук от копита или човешки гласове.

Но това не се случи. Дните се нижеха с монотонна еднообразност. Той продължи пътя си, като изминаваше десетина-дванайсет мили, преди да легне да спи. Първият път, когато гръмна с пушката си, за да застреля един елен, се замисли, че може да привлече нечие внимание. Закла го бързо и понесе толкова, колкото може. Едва няколко мили по-нататък спря, за да запали огън и да яде. Огънят също не привлече неканени посетители. Той прикри всички следи от него и от себе си и бързо продължи по пътя, като сдържаше песента, която напираше да излезе.

Всяка нощ му се струваше все по-студена, всеки следващ ден имаше по-малко топлина от предишния. Снежни виелици се извиваха и си отиваха. След всяка от тях оставаше все повече сняг. Но още не беше наваляло толкова, че да затрудни придвижването му.

Бяха му необходими малко повече от две седмици, за да види пред себе си мястото, където Йелоустоун и Мисури се сливат. Когато се загледа в далечината, забеляза палисадите на поста на Хенри на мястото между двете реки.

Той въздъхна тежко и веднага се отправи натам. Беше му трудно да повярва, че най-после е толкова близо. Скоро… Само да се прехвърли на северния бряг.

Застанал на брега на Йелоустоун, той се опита да прецени колко нагоре по течението трябва да навлезе в реката със сал, за да мине оттатък преди течението да го отнесе към Мисури. По-добре да бъда консервативен, реши той и тръгна.

Докато успее да завърши сала си, вече беше твърде тъмно, за да го използва. Хапна малко студена храна и легна да спи в едно сухо дере. Утрото беше слънчево, но студено. Той се намокри, преди да премине на другия бряг. И все пак преценката му се оказа правилна. Слезе на брега на около сто метра западно от форта.

Разтовари нещата си и се отправи към стената. Нещо не беше наред.

Портите бяха отворени. Отвътре не се чуваше никакъв звук. Хвана пушката, готова за стрелба, и влезе. Нямаше никакви следи от насилие, но майор Хенри и останалите ги нямаше. Изглежда се бяха махнали оттук завинаги, тъй като бяха взели със себе си всичко, което можеше да се отнесе. След няколко минути откри съобщение. Беше написано на една дъска, прикована на вратата на най-голямата барака: „Отиваме нагоре по Йелоустоун. Новият форт ще бъде след разклонението при Литъл Бигхорн.“

След като изрече няколко проклятия, Хю напусна форта и тръгна, като до залез беше изминал десет мили. Ден след ден той поддържаше това темпо. Три седмици по-късно прекара коледната нощ в едно дере под един набързо сглобен навес, хапна заешко и се чудеше колко е разстоянието до новия Форт Хенри. Снегът валеше все по-силно. Изглеждаше, че преспите около бивака му стават все по-дълбоки. Вятърът виеше като ранен звяр. Ако не друго, поне не беше в земите на чернокраките. Чудеше се дали това преместване има нещо общо с тях. По-скоро ловът с капани нататък е по-добър, реши той. Приближаваше се до земите на кроу, а с тях човек можеше да се разбере доста по-лесно, отколкото с чернокраките. Той почисти канчето си, стопи малко сняг и го изпи. Отпи глътка уиски от малкото шишенце, която носеше със себе си и се замисли как ли майор Хенри и хората му прекарват коледния празник. Дали са си приготвили богата вечеря? И сигурно Джейми пееше коледни песнички? Джейми… Колко ли е разстоянието до новия форт, където сега навярно пеят за любов и доброта? Почувства някаква болка в гърдите си. Ами ако го е пропуснал? Беше извървял доста път. Може да е поел в погрешна посока и сега да се отдалечава от форта?

За момент той беше сигурен, че наистина се е отклонил и го налегна черно отчаяние. Но веднага забеляза факти, които доказваха противното. Не беше забелязал следи от ловуване или капани, нито следи, които говореха за присъствието на бели. Не, не беше вървял достатъчно, макар да беше сигурен, че е изминал повече разстояние от стария форт дотук, отколкото от Кайова до старото място на форт Хенри. Не че това имаше някакво значение. Не сега. Той се прозина и затвори очи. Извън градовете времето нямаше толкова голямо значение.

На следващия ден си направи снегоходки и тръгна. През тази седмица имаше три лоши виелици. Срещна около половин дузина зайци — и един бобър, който беше по-скоро случайно улучен, отколкото издебнат. През следващата седмица прекара два дни в пещера, като гледаше диплещата се бяла пелена. Дойде Новата година. Това го накара отново да се замисли за хората на майора, които празнуваха и пееха. И Джейми беше сред тях. Чудеше се дали някой споменава неговото име?

Три дни по-късно си проправяше път през гора, след като беше преминал три замръзнали притока на Йелоустоун. Вятърът виеше като някой залутан дух, а снегът налиташе все повече и повече. Той почувства нещо като промяна в налягането, също както и онази нощ, когато пълзеше, малко преди в прерията да се разрази буря. През снега всяка сянка изглеждаше като част от други неща. Внезапно се появяваха дървета, сякаш бяха без корени и се скитаха из този полусвят, както светът на прерийните сънища, когато беше намерил пътя си към долината.

То стоеше пред него. Внезапно големият ствол, който някаква светлина от никъде беше очертала от сенките, се беше появил пред него, достатъчно близо, за да протегне ръка и да го пипне. Само бавните му движения не отговаряха на посоката на вятъра. Вирна муцуна и се вгледа през навяваните снежинки. Хю замръзна неподвижен. Стомахът му болезнено се сви. Не беше гризли, освен ако не беше някоя много млада. Не можеше да види истинския й цвят, защото беше покрита с навят сняг. Вероятно точно сега и собствената му брада беше покрита със сняг. Мечката се поклащаше, движеше лапи из въздуха. Беше малко по-висока от него. Дъхът й не миришеше като на гризли. Единственото, което той успя да подуши, беше козината й.

Ръцете му стискаха студената пушка. Той я носеше заредена, готова за всякакъв случайно срещнат дивеч. Знаеше, че може да я вдигне и да стреля в мечката, да я уцели, където си поиска. Разбира се, ако изстрелът не се окаже смъртоносен, той щеше да се изправи лице в лице срещу ранена и много ядосана мечка. Затова стоеше и гледаше, като си спомняше последния път.

— Аз те познавам, мечко — каза той, — и може би ние си дължим нещо един на друг, а може би не. Предлагам да си кажем довиждане и всеки да си върви по пътя. Какво ще кажеш?

Мечката стрелна поглед, сбърчи нос няколко пъти, след това се отпусна на земята, леко обърната наляво. След това се отдалечи, а Хю стоя известно време сам. „Е, добре — въздъхна той накрая. — Добре“ След това се обърна наляво и се отправи към група дървета. Тази нощ сънува мечката, цялата в бяло, как си отива.

Три дни по-късно, малко преди мръкване, стоеше върху едно малко възвишение и гледаше оградата от побити колове, издигната край мястото, където се вливат Литъл Бигхорн и Бигхорн. Гледаше издигащия се над нея пушек, долавяше мириса му. Най-после беше открил мястото… Внезапно ръцете му се изпотиха въпреки студа.

Тръгна напред, механично, с празно съзнание. Веднъж да се озове вътре, щеше да бъде движен от нещо по-дълбоко от мисъл. Един блед бухал се спусна ниско пред него. Внезапни пориви от североизток хвърлиха още сняг в лицето му.

Когато стигна до портата, той я ритна и почука по нея с приклад. Мина повече от минута преди един глас да извика:

— Кой е там?

— Хю Глас — отговори той, — а тук навън е адски студено.

— Хю Глас? — повтори гласът след дълга пауза.

— Точно така, Мартин. Дълго ловуване беше.

— Чух, че си мъртъв, Хю. Убит от мечка.

— Е, не че мечката не се опита, Мартин. Кой каза това?

— Джейми и Ле Бон. По дяволите, самият аз те видях да лежиш там, почти свършил.

— Сигурно си ме видял. Заедно с много други. Сега ще ме пуснеш ли? Или ме мислиш за призрак?

Последва друга тишина.

— Не, ако беше призрак, нямаше да е нужно да ти отварям вратата. Ти просто щеше да преминеш през нея, нали?

— Точно така. Отваряй проклетата врата.

След минута вратата се отвори навътре и Хю влезе. Мартин, нисък, жилав трапер с опушена брада, се поколеба само за момент, преди да му стисне ръката.

— Абсолютно вярно — каза той. — Ти си истински.

Хю кимна и погледна встрани, защото забеляза майор Хенри и двама други да идват откъм блокхауса. Мартин затвори портата и я залости.

— По дяволите, Хю! Ти си жив! — каза майорът, като му стисна ръката и сграбчи раменете му. — Какво се случи? Ние мислехме, че си храна за червеи. Как стигна дотук?

— Пълзях до Кайова.

— Пълзял си?

— Бях цял потрошен. Но докато стигна дотам, вече ходех. Взех лодка до селището на манданите. Между другото, там все още са останали някакви рий. Вървях до стария форт. След това вървях по реката дотук.

— Мисля, че имаш страхотна история за разказване, а ние искаме да те нахраним и да я чуем — каза майор Хенри. — Да вървим вътре, да се стоплим и да те настаним.

— Добре — каза Хю. — Между другото, тук ли е Джейми?

— Не, за известно време го няма. Получихме съобщение, че е болен и кроу са го взели да се грижат за него. Нагоре по реката.

Хю изстена.

— Ами Ле Бон?

— Той се вдигна и напусна преди известно време. Каза, че смята да се запише в армията.

Хю отпусна приклада на пушката до земята и се подпря на оръжието.

— Какво е станало с Джейми? — попита той.

— Обхванат от треска, отпаднал и изприщен. Само това можа да ни каже индианецът кроу. Може да е тиф.

— Може — съгласи се Хю. — Мисля, че ще остана за вечеря.

— Хайде. Нека те заведа първо до мястото за спане, където да си оставиш багажа. Да си починеш, да се стоплиш и да изпиеш чаша огнена вода.

— Бих изпил един грог — каза Хю. — Да. Хайде да вървим вътре.

По-късно, докато ядяха заешко със зеленчуци, майор Хенри отбеляза:

— Хубаво е, че си отново тук, Хю. Вече ще се храним доста по-добре. Дали не можеш да ни удариш утре някой хубав тлъст елен?

— С удоволствие. Но аз наистина искам първо да се видя с Джейми. Ще ме упътиш ли към онова селище на кроу?

Майор Хенри се облегна на стола си и се втренчи в огъня за известно време.

— Какво всъщност смяташ да правиш, когато видиш момчето?

— Ще ме прощаваш, но това си е нещо между нас.

— Ясно. Е, не съм сигурен дали искам да ти кажа къде точно е това място.

— Бих бил много лош ловец, ако не мога да го открия сам.

— Вярно — кимна майор Хенри. — Затова мисля да те оставя да го направиш. Така ако се случи нещо с Джейми, няма да чувствам, че имам пръст в това.

— Справедливо — каза Хю и отпи от уискито си. — Тръгвам утре сутринта.

— Защо не останеш малко повече, Хю? Почини си малко.

Хю поклати глава.

— Може и да умре. Не ми се иска да го изпусна за малко след цялото това чакане. Изобщо не бих искал.

— Знаеш ли, той ловуваше за нас — каза майор Хенри. — Много е добър в това. Добре си го научил, Хю.

— Радвам се, че е научил нещо от мен.

— Когато той и Ле Бон бдяха над тебе, те са си помислили, че виждат някакви признаци за рий наоколо. Наистина, те бяха абсолютно сигурни в това. Именно това ги е подплашило накрая, така да се каже.

— Тъй ли? Аз самият огледах наоколо и не видях рий, нито дори и най-малка следа от тях. Нито след това, когато пълзях.

— Просто ти казвам старата истина, че всяка история си има две страни, Хю.

Хю въздъхна.

— Май си прав. Може би дори е по-добре, че си прав. Предполагам, че кроу са на юг.

— Може би.

— Бих могъл да се върна малко в посока към Роузбъд и да тръгна надолу. Те трябва да са близо до водата.

— Най-вероятно.

Хю се оригна тихо.

— Е, благодаря за вечерята. Май ще е по-добре да си лягам, щом ще тръгвам рано. Сигурно няма да те видя, затова по-добре да си вземем довиждане сега.

— Ще дойдеш ли пак… след това?

— Трудно е да се каже — Хю стана. — Лека нощ, майоре.

— Лека нощ, Хю.

Хю се отправи към своята барака и спа дълго и без сънища.

 

 

Ходеше. Проправяше си пътя под просветлялото на изток небе по западния бряг на Роузбъд. Болен. Мислеше си за това. Не по свое желание. Просто не можеше да мисли за нищо друго. Болен. Джейми лежеше там, Бог знае колко болен. Също като онова дете. Да се разболее във възможно най-неподходящото време. Вероятно той сам си е виновен. Сигурно си е намокрил краката и не си е направил труда да ги изсуши. Вероятно не се е хранил правилно или е пил твърде много. Проклето глупаво дете. Почти се ядосваше. Той искаше да срещне един ведър, здрав, нагъл Джейми, на който не му пука. А сега…

Хю изруга. Отново Джейми беше объркал нещата.

Той вървеше на юг. От време на време се натъкваше на следи от човешко присъствие. Добре, значи върви в правилната посока. Може би утре или вдругиден…

Болен. Чудеше се доколко е сериозно. Потрепна при мисълта за ужасната ирония в това да пристигне и да установи, че момчето си е отишло. Да бъде измамен от самата смърт по този начин.

Хю започна да ругае, докато вървеше, по една дума на всяка крачка, за да види колко разстояние може да измине, преди да изчерпи вулгарния си речник. След доста дълго разстояние той беше използвал всички думи, които знаеше, и започна отново. Отново… За свое учудване по-късно разбра, че литанията се е променила. Откри, че произнася някаква несвързана молитва.

— … и не го вземай още при себе си, Господи, моля те. Не и след всичко онова, което изтърпях заради него. Искам да говоря с него. Ако изобщо някой има право да говори с него, то това съм аз. Просто не би било честно…

След това изруга отново и млъкна.

Вървеше с мъка, безмълвен. Дъхът му излизаше във вид на пара. Брадата му беше пълна с ледени кристали. Един заек изскочи от скривалището си и пресече пътя му. Той го остави да избяга. Нямаше нужда. Още не.

Когато денят наближаваше, постепенно ставаше по-леко. Преследваше го студен вятър. Във въздуха се усещаше приближаването на буря и той ускори ход, за да измине колкото може по-голямо разстояние.

Снегът заваля след около час. В началото само няколко внезапни повеи, които по-късно прераснаха в плътен снеговалеж. За щастие вятърът все още духаше откъм гърба му и снежинките го навяваха отзад. Дърветата бяха покрити със сняг и светът стана бял като памук.

Болен? Може би сега бъхтеше този път, за да види един труп, да му отдаде почести, да му каже последно сбогом. Той виждаше как Джейми язди петниста кобила из прерията. Развяната от вятъра руса коса, по-бързо, още по-бързо, към една внезапна вечер, изпълнена с вик на бухали.

„Джейми“ — викаше той, но момчето не го чуваше и изчезваше в здрача. Хю заскърца със зъби и остана сам в един бял свят.

Следобед се образува поледица. На няколко пъти той залиташе в съновидения, в които Джейми беше негов другар на кораба. Минаваха през кръв, стрелба, грабежи. Плуваше до него в тъмните студени води на Галвстънския залив. Беше наполовина одран от индианките, привързан за дървен стълб, крещеше към него да дойде и да го убие. Хю падна на леда и стана. Отново падна и накрая започна да пълзи, отдавна загубил снегоходките си. Пълзеше сред висока трева, лежеше по гръб с отворена уста, докато бурята вилнееше над него, изкачваше се през пролома във вододела, гледаше бизоните, които преминаваха край него. Гледаше племето рий, старата, олюляваща се жена, която можеше от най-лек тласък да залитне в мрака. Чуваше гласа на Лафит, който казваше „Довърши го“ Вдигна пистолета си, а пред него стоеше Джейми и той започна да му крещи да го убие…

Хю се събуди с тракащи зъби в укритието от скали и борове, където някак си се беше прислонил, увит в одеялото си, обграден от дълбокия мрак, в който се сипеше белота. Избърса снега от лицето и брадата си, обърна се на другата страна и заспа.

Когато отново се събуди, беше затрупан. Не се помръдна, но си помисли за гроба, край който се беше събудил — кога беше това? Да, ето го чувството за погребение, което го беше разгневило в онзи ярък ден. Нека бъде така, реши той. Мястото е топло и удобно. Трябва да си глупак, за да станеш оттук и да напуснеш сигурността, която то ти дава, да се отправиш към студената неизвестност. Той беше тук с Джейми, може би онази могила, където са положени камъните. Сега те лежаха, отново и завинаги, в мястото, където любовта и омразата никога нямаше да проникнат в дълбоката топла земя, от която те бяха част.

И все пак имаше неща, които трябваше да се кажат и извършат, неща, които никога не са били изречени и направени. Преди беше отказал земята заради тях. И ако другият гроб беше по-скоро поличба, отколкото действителност — а той знаеше, че е така, след като сънят се оттегли като тромавата мечка, — той знаеше, че трябва да стане, макар да желаеше съня. Протегна се и сякаш се излюпи. Седна и се изтупа от снега. След това стана, изтърси одеялото, сгъна го, нави го и го напъха в багажа си. Изяде една дажба и няколко снежни топки, облекчи се и продължи.

Снегът продължи да навява около него. Сега той не кълнеше, нито се молеше. Само остави съзнанието си да се носи над цялата шир сред бели дървета, да вижда гробове, които отдавна е забравил, и лицата и фигурите на отдавна мъртви мъже и жени. Мислеше си за морето, погълнало други, които беше познавал, и колко приличаше на тази белота, пълна с вълни, и на прерията, през която беше пълзял.

Следобед снегът спря. Преди да спре вечерта, Хю се натъкна на пресни следи, които водеха на юг. Наближавам, помисли си той. Вероятно наближавам селището им.

Сънищата му бяха смес от мислите и виденията от последните няколко дни. Събуди се с мисълта, че ако не е прекалено късно, вече е близо. Джейми можеше да издъхне всеки момент. За секунди Хю стана, приготви се и разтури набързо лагера…

Яде в движение, а съзнанието му беше далече напред. След известно време запрехвърчаха снежинки. През цялата сутрин ту прехвърчаха, ту изчезваха.

Някъде в ранния следобед, когато се изкачи на един хълм след един завой, той го видя. Далече напред се виеше тънка струйка дим. Или си въобразяваше. Вятърът я разпръсна толкова бързо, че той не можеше да бъде сигурен. След това снегът отново заваля и той не можа да види нищо повече.

Тръгна надолу по хълма. Чудеше се колко ли път има дотам? Селото ли беше това, или бивакът на някой самотен пътешественик? Дали изобщо е тръгнал във вярната посока дотам?

Изглежда това беше пътят, ако напред има друг завой. Той продължи да върви, а снегът се усилваше. Нямаше никакъв избор.

Проправяше си пътя в ниското. Теренът стана неравен. Криволиченето го обърка. Можеше само да следва пътеката и да се надява, че както обикновено са разположили селището си край течаща вода.

Докато преминаваше през белите завеси, отново се замисли за смъртта, за това колко той самият беше близо до нея през последния месец, за смъртта на Джейми. Вятърът започна да навява отляво — вероятно от югоизток. Той нахлупи шапката си по-ниско и приведе глава.

Вятърът го удряше, блъскаше снежни кристали в лицето му. Хю вдигна ръка, за да се предпази от него. Не след дълго теренът отново започна да се надига. Колкото повече се изкачваше, толкова по-силен ставаше вятърът. По едно време падна, зарови с ръце земята, отново стана. Залитна и продължи.

Докато се изкачи, вятърът вече се беше превърнал във виелица, която го следваше надолу по склона. Чувстваше лицето си, сякаш беше одрано от удари с бич. Вятърът пееше ужасна песен. Струваше му се, че чувства как посяга към Джейми, за да отдели духа от тялото. Вятър-убиец. Вятър, който отнася човек от смъртния му одър.

Дори сега можеше да вземе момчето, малко по малко, да го отнесе далече от него. Хю ускори крачките си. Не след дълго вече подтичваше прегърбен. От време на време залиташе. Препъна се в един камък и отново падна. Стана и продължи. Няма време. Вятърът изяждаше времето.

По-бързо, реши той, когато достигна равно място. Тук мога и по-бързо.

Ускори крачка. Вече тичаше, като че ли го преследват. И наистина изглеждаше така. Вятърът пееше и го дърпаше, отзад го следваше по петите някакво тъмно присъствие. Дали не беше мечката, която изглежда беше с него още от тогава, идваше и си отиваше, в живота и в сънищата му? Или някакво друго мрачно създание?

Той бягаше от него, падаше — вече загубил сметка колко пъти, изтупваше се, ставаше и отново побягваше. Вятърът свиреше в клоните на дърветата, събаряше натрупания по тях сняг върху него. Или може би това беше душата на Джейми? Толкова студено, толкова студено!

Колко ли още има дотам? Точно напред, след следващия завой? Или далече покрай реката? Той тичаше. Студеният въздух изгаряше дробовете му. Онова, което го следваше, сякаш започваше да го настига, почти чуваше дишането му покрай своето.

Сърцето му блъскаше лудо в гърдите. Усети леко схващане отляво.

Надигна се отново и изрева на онова, което го преследваше.

— Няма да ти го дам — каза той. — Ако вятърът вече не го е взел, той не е твой.

Въздухът беше жив в белотата си. Сякаш тичаше под вода, а след това в абсолютна празнота, в нищото. Дори постоянният вой се превърна в някакъв вид тишина. Обзе го странна скованост и той вече не усещаше студа.

А това беше живот, празен в сърцевината на своята пълнота, изпълнен в центъра на своята празнота. Бушуващ и в същото време спокоен. Приемащ всичко, което се пъхне в него. И той беше допълзял дотук през целия си живот, за да застане тук и да му даде или да не му даде онова, което трябваше.

— Джейми! — извика той с думи, които не можеше да чуе. — Дръж се! Идвам!

И той тичаше така, както не си спомняше някога да е тичал, и все пак изглеждаше сякаш е абсолютно неподвижен. Тогава му се стори, че вече не трябва да се завръща в света, който е познавал, че може да остане в това спокойно място и завинаги да бъде в мир, че това е една от земите на духа, за които понякога говореха индианците.

След това чу думите, които беше извикал, „Джейми… Идвам!“, и изведнъж отново се затича по снега. Усещаше студа му през мокасините. Вятърът отново го брулеше. Пред него се изпречи група дървета. Докато си проправяше пътя през тях, той зърна едно зимно типи. Видя пушека, който се издигаше над него. Двама души, индианци, гледаха по пътеката в неговата посока и го видяха как приближава.

Той продължи да тича. Някак си успяваше да се задържи на крака, през дърветата и отново на откритото, с протегнати напред ръце. Оглеждаше се и търсеше нещо, за което да се хване. Не успя да намери нищо и накрая падна в лагера, пред тях. Остана проснат на земята, тежко задъхан, облян в пот. Гърчеше се от напрежението. Усети как ръцете им го вдигат внимателно.

Те му говореха, но в началото той не можа да разбере думите им. Без да се оглежда, разбра, че зад него вече няма нищо. Олюля се, примигна, разтри очи.

— Джейми — каза той. — Тук ли е Джейми? Момчето?

— Джейми. Да, Джейми е тук — отговори един от индианците, като все още го придържаше за ръката. Той погледна пътеката, по която беше дошъл Хю.

— Тичаш, а по лицето и ръката ти има кръв. Да не би да те преследват врагове?

— Да. Не — каза той и се огледа. — Не сега. Вече не. Заведете ме при Джейми.

Другият мъж се премести от другата страна и му помогна. Поведоха го сред типитата.

— Значи… още е… жив? — попита Хю.

— Може би — каза този отляво. — Поне така чух. Син ли ти е?

— Не.

— Приятел?

— Беше.

Към средата на лагера те забавиха ход и спряха пред едно типи.

— Тук вътре? — попита Хю.

— Да. Макар че може да е заспал. Ако е така, по-добре не го буди.

— Не, няма. Ще почакам.

— Влез.

Въведоха го в типито, където в средата гореше малък огън. Димът се издигаше до отвора в горната част. Той примигна няколко пъти в сумрака. Очите му все още бяха изпълнени с белота.

След това видя едно лице над една покрита с кожи купчина. Слаба и бледа. Лицето изглеждаше почти чуждо. Но след това спомените се наложиха върху него като маска и Хю видя…

Заспал, но дори и в съня си белязан от болестта, Джейми отново беше с него край огъня. Хю пусна вързопа и пушката си до входа на типито, приближи се и заобиколи огъня. Клекна до момчето. Джейми беше толкова притихнал… Хю протегна ръка и я задържа над лицето на момчето, докато не усети слабия дъх. След това седна.

— Ще почакам тук при него.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Не, благодаря. Не сега. Просто ще седя тук.

Мъжете тихо си отидоха.

Хю гледаше лицето на Джейми. Толкова променено и все пак толкова същото.

— Как я докара дотук, Джейми? — попита той. — Някаква треска от пиене на лоша вода? Трябваше да я превариш. Или не си се пазил на топло и на сухо? По дяволите, Джейми, винаги си много небрежен към себе си. Опитах се да те науча, но ти никога не слушаш. Мислех си, че все пак цениш собствения си живот.

Той подсмръкна, наведе се напред и положи ръка върху завитите му гърди. Кимна, когато усети как бавно се надигат и спускат. След това докосна челото с опакото на ръката си.

— Студено. Ти си студен и изпотен, Джейми. Като смъртта. А това не е работа, момче. По-добре да не се занимаваш с нея — той придърпа и зави по-добре спящото тяло с кожата. — Отново ще се стоплиш. Ще се върнеш към живота и ще можем да говорим.

Джейми издаде едва доловим звук.

— Какво? Какво каза, момче? — попита Хю.

Джейми простена. Очите му се раздвижиха, но клепачите останаха затворени.

— Чуваш ли ме, Джейми? Това съм аз, старият Хю.

Веждата на Джейми потрепна, устните му се присвиха.

— Хю — повтори Хю. — Аз те намерих и чакам тук.

— Хю… — прошепна Джейми.

— Точно така. Аз съм тук с теб.

Джейми отвори очи. Примигна няколко пъти, след което погледна.

— Мъртъв съм, нали? — каза той.

— Не. Не си мъртъв.

— Но ти си мъртъв, значи аз също.

— Не съм умрял, Джейми. Оживях, след като ти и оня другия ме оставихте.

— О, по дяволите, Хю! Не знаех! Аз…

Хю поклати глава. Наведе се напред и постави пръст върху устните на Джейми.

— Шшшт! Няма смисъл да се вълнуваш. Всичко е наред. Аз съм добре. Сега ще се грижа за тебе.

— Хю, сигурно е било…

— Не беше кой знае какво. Почивай си. Опитай се пак да заспиш. И ти ще се оправиш.

Момчето кимна, затвори очи и въздъхна. Хю направи същото.

Бележки

[1] Пемикан — изсушено стрито на прах бизонско месо, използвано от североамериканските индианци като суха храна при преходи и др. — Бел.прев.