Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wilderness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)
Сканиране
Rinaldo (2016 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Роджър Зелазни, Джералд Хосмън. Пустош

Американска. Първо издание

Превод: Никола Цонков

Редактор: Нина Огнянова

ИК „Лира Принт“, София, 1999

ISBN: 954-8610-40-Х

 

Roger Zelazny and Gerald Hausman

Wilderness

Copyright © 1994 by The Amber Corporation and Gerald Hausman

 

Предпечатна подготовка: Митко Ганев

Формат 84/108/32

Печатни коли 16

Печат ДФ „Балкан прес“ — София


Изказвам своята благодарност на Джон Г. Нейхардт, Бъртън Харис и Фред Наас

„… Онази пустош ми го даде,

и вече никога няма да ме напусне.“

Карл Сандбърг

I
Колтър

През 1808 г. един планинец на име Джон Колтър пробяга сто и петдесет мили полугол, преследван от неколкостотин воини чернокраки.

 

 

Трий Фокс, есента на 1808 г.

 

Джон Колтър, човекът, когото индианците кроу наричаха Сийкеда, Белите вежди, знаеше, че е хванат натясно. Иначе защо настръхваха косъмчетата по тила му?

Той проточи шия и се заслуша. Мушитрънчето, което само преди малко беше чуруликало в дивите череши надолу по брега, прекъсна песента си.

„Може би съм прекалил“ — помисли си той.

Това говореше твърде много за Джон Колтър, човека, който беше ловувал и проправял пътя на Луис и Кларк[1]. За него се говореше, че е навлизал в неизследваните части на Западните Скалисти планини по-навътре от всеки друг измежду живите. Сам беше открил миризливите извори на Йелоустоун, мястото, което сега старите наричаха Ада на Колтър, а година преди това, заедно с малка група плоскоглави и кроу почти беше намерил смъртта си в тъмния гъсталак. Чернокраките[2] ги бяха сгащили и отупали. Колтър получи парче олово в десния крак и трябваше да докуца обратно до лагера. Но оцеля — макар и досега да не знаеше как стана.

Точно зад Колтър, в реката, където двамата мъже бяха поставили капаните си за бобри, беше приятелят му Джон Потс. Той го чуваше как пухти наоколо. Далече в неясните сенки на елите насмешливият писък на сврака внезапно прекъсна. Потс не го чу или не му обърна внимание, защото продължи да пухти.

Колтър усети опасност и излезе от върбовия шубрак, откъдето слушаше.

То дойде като приглушена гръмотевица от хребета, който се извисяваше над елите.

— Бизони? — извика от потока Потс замечтано.

Колтър не си направи труда да отговори.

Видя ги да се спускат от пролома, около хиляда чернокраки — вероятно цялото племе. За няколко минути той и Потс бяха обградени.

— Виж само колко воини са дошли за главата на стария Сийкеда — мрачно отбеляза Потс.

Когато към него се насочиха стотина лъка, той посегна рязко към пушката си. Чу се свистене на пера и Потс се свлече на колене.

— Джон, мъртъв съм.

Падна в потока, без да промълви и дума повече.

Колтър знаеше какво ще последва. Той огледа лицата. Ястребовите пера танцуваха на слънчевата светлина, черният блясък на свободно спускащите се коси, възрастни, уморени, младежи, облечени с еленови кожи, купешки плат, одеяла, ленти и груби панталони. Наистина бяха много. Не чак толкова, колкото се опасяваше, но нямаше значение. Във всеки случай бяха достатъчно, за да го измъчват до смърт, а той знаеше, че точно това щяха да направят.

Човекът, който пристъпи напред, изглеждаше като шаман. Косата му беше вързана в кок на темето. За него беше прикрепена гарванова глава, която се клатеше с всяко движение. По тялото му се виждаха типичните белези: резки и извивки по голите гърди, истински шедьовър, направен с върха на ножа.

Колтър не помръдна, докато ножът на шамана разрязваше панталоните и ризата му от еленова кожа. Няколко леки движения с острието и хладният есенен въздух облъхна голото му тяло. Шаманът беше окастрил дрехите от него, но беше оставил някакво подобие на набедрена превръзка около слабините му, жалки остатъци от панталоните. За Колтър това беше знак, че ще оцелее. Щом запазиха достойнството му, щеше да се случи нещо необичайно.

Шаманът попита Колтър на езика на кроу дали може да тича. Колтър поклати глава. Тогава мъжът сряза парче от гръдния му мускул. Малко парче кожа увисна, рукна кръв. Индианците бяха изумени — хората изпуснаха с въздишки сдържания до момента дъх. Разнесоха се учудени гласове.

— Имам кръв — каза Колтър на езика на кроу, — също както и вие.

— Виждам — отвърна шаманът, но очите му гледаха сякаш през него. — Ще бягаш.

— Кога? — попита Колтър.

— Сега. Хайде, тръгвай!

Окичените с пера мъже разбраха, че бягането започва, и се отдръпнаха, за да направят място. Колтър се наклони напред и хукна. Втурна се като жълт елен в бялата ливада до реката, където приятелят му лежеше мъртъв.

Беше изминал осемдесет ярда, когато чу едновременното глухо тупване на хвърлените по земята одеяла и шумоленето на еленова кожа, докато бегачите сваляха набедрениците си. Беше изминал двеста ярда, когато земята затрепери от стъпките на воините. Не посмя да се обърне, за да не се забави. Вместо това разшири крачката дотолкова, че всъщност бягаше, за да догонва краката си. Колтър разбираше колко нелепо е всичко това: колкото по-дълго бяга, толкова по-дълго щяха да го измъчват чернокраките, когато го хванат. Беше въпрос на чест, а не израз на злоба.

Но, разбира се, мислеше си той, аз не мога да се надявам да поддържам това темпо.

И все пак част от него вярваше, че може. Дивият човек, който беше дръзнал да измине петстотин мили сам посред зима, по труднопроходими местности, заснежени върхове, понесъл пакет с шила, мъниста, цинобър, игли, ножове и тютюн, за да търгува с племената. Надбягваше се с мандани, хидатса и абсароки[3], често излизаше победител. Но предишната зима приятелят му Едуард Роуз нямаше такъв късмет: загуби по-голямата част от носа си, отхапан при някаква свада, а на челото му имаше грозен белег: един воин го беше ударил със запален сноп борови пръчки. Роуз беше човекът, който научи Колтър как да бяга бос, как да се преструва, че куца като ранен заек, и щом другият бегач се опита да го изпревари, да сломи духа му с дълга и силна крачка.

Страстта на Колтър към лишенията вече се беше превърнала в легенда. Един от писарите на Луис и Кларк го беше нарекъл „двойникът на Даниел Буун“ Колтър сумтеше, като се сетеше за това. Ако изобщо беше двойник на някого, то това беше Микая, шотландският му дядо от Ирландия, който в отряда на Стюарт във Вирджиния беше казал, че винаги можеш да хванеш птица, ако посолиш опашката й. Птиците, казваше Микая, са ми също толкова близки, колкото и мечките, вълците или индианците.

Той почувства как в гърдите му се надига огън. Първият признак на изтощение. Краката му бяха покрити със сребрист мъх от бодливите трънчета, разхвърляни сред сухата трева. Топуркането зад него беше започнало да отслабва, той чуваше множеството крака далече зад себе си, а стъпките на тези, които тичаха най-близо, се чуваха все по-ясно. Те бяха най-бързите. Рискува да хвърли бърз поглед през рамо и видя трима слаби мъже точно зад себе си. Зад тях — светлокафяв облак от прах, останалите седемстотин. Все пак беше оставил по-голямата част от племето на известно разстояние зад себе си. Но той много добре знаеше, че дори това можеше да е номер. Понякога пращаха спринтьорите напред. Така вълците преследват плячката си: когато най-бързият изостане, еленът вече е твърде уморен, за да избяга от другите в глутницата.

Колтър знаеше, че за да издържи на болката, трябва да се прояви като най-жилав, най-силен, трябва да ги накара да мислят, че е нещо повече от тях. Обикновено на състезание той тичаше зад предния бегач, по този начин имаше предимството, че друг пори въздуха вместо него. Накрая, когато дойдеше моментът, той го изпреварваше, прелиташе покрай него като адски пламък. Веднъж излязъл начело, Колтър увеличаваше дяволската си крачка, превръщаше я в яростен спринт. Това продължаваше половин миля, или повече, колкото беше нужно, за да изтощи тичащия след него. Цял живот беше печелил. Веднъж Мериуедър Луис беше казал: „На Колтър никога не се налага да възстановява силите си. Той просто не ги губи.“

Но тук, на Джеферсън Форк, докато тичаше, за да спаси кожата си, Джон Колтър нямаше избор. Смъртта беше по петите му. Вече беше изминал една миля, като поддържаше преднина от около сто ярда. Тримата нямаше да се откажат, Колтър знаеше това. Следваха го неотстъпно, бягаха като антилопи. Той ги видя, или си представи, че ги вижда с тила си: грациозната мускулатура, индианската крачка, която не знае умора.

 

 

От друга страна, той беше доста напред — но това не беше достатъчно, трябваше да избяга от преследвачите, да сломи духа им. Те напредваха и знаеха това, но щяха да изчакат подходящ момент, за да го притиснат. Засега изучаваха раменете и гърба му, опитваха се да намерят някаква слабост в краката му, някаква незабележима погрешна стъпка. Колтър, който отчаяно се нуждаеше от някаква хитрина, усети как силите му се топят, металния вкус в устата, ударите на сърцето, огъня, който гореше в гърдите му. Знаеше, че бяга бързо. И все пак не можеше да се надява да остане жив, ако се забави. Ако изобщо имаше някакъв шанс, трябваше да изтощи бегачите, да ги принуди да изоставят това типично индианско бягане на дълги подскоци, да им покаже, че няма да се умори.

Един мандански бегач веднъж го беше научил как да впери поглед в някакъв отдалечен хребет, да се втренчи в него, докато всичко друго изчезне от взора му. Сливането на златистите багри на листата, големите дървета край разливите на реката сега се превърнаха в компас за Колтър. Съзнанието му се сля с огромните дървета и огънят на октомврийските листа остави единствен отпечатък в ума му. Съсредоточен по този начин, той затича с нов прилив на енергия.

Воините забелязаха как Колтър ускори тичането си с нови сили. Като бягаха, с лъскави от пот тела, те видяха как високият бял човек печели преднина. Малко преди това на първия от тях му се струваше, че ще скъсят дистанцията: Колтър изглеждаше уморен, раменете му започваха да се отпускат, да провисват. Но сега забеляза, че у него има повече воля, отколкото предполагаше. Колтър беше обзет от някакъв дух, някаква лудост. Той наистина печелеше преднина.

Най-бързият от тримата разшири крачката си, за да не го загуби. Другите двама, които упорито го следваха по петите, започнаха да изостават.

„Никой не може да тича дълго по този начин“ — каза си индианецът.

Колтър, на петстотин ярда напред, чу тропот на оръжия, хвърлени по земята. Копия, лъкове, дългоцевни пушки, бяха захвърлени, за да облекчат тичащите.

„Добре“ — помисли си той. — „Създавам им трудности.“

Започна да му прилошава от болка, но Колтър беше доволен, че ги беше принудил да изхвърлят оръжията, с които трябваше да го убият.

Някъде на втората миля Колтър усети как нещо потръпва в десния му глезен. Старото счупване напомни за себе си: заседналият куршум — подарък от същите индианци, които днес искаха да го хванат. Костта, счупена на две места, не се беше възстановила напълно; тя изпрати внезапно предупреждение на цялата му нервна система: по-полека! Но Колтър изобщо не мислеше за това. Златните багри на листата бяха огън в мозъка му, а тялото — жалка развалина — вече не беше негово. Краката му, покрити със сребрист мъх от кактус, също не бяха негови. Негови бяха само златните кули от листа. Негови и само негови.

Внезапно той се препъна и падна. Претърколи се на дясното си рамо, оттласна се, запази равновесие и се изправи тромаво на крака. Беше загубил спечелената преднина. Неясната фигура на първия индианец бързо се приближаваше. Колтър влезе в предишното си темпо, като сипеше проклятия към куршума, смлял глезена му. Но вече не беше същото. Куцаше, една болезнена неравномерност се разнасяше по цялото му тяло като кръгове по водна повърхност. Новият ход беше накъсан, с по-малки крачки, болният крак го измъчваше.

Зад него мъжете с вълчи очи забелязаха накуцването му — първият точно зад него, другите двама малко отдясно, увеличиха скоростта си. Големият лос беше обречен, те виждаха това, в ушите им зазвуча кървава песен: той беше техен.

Но Колтър все още поддържаше нещо като спринт, макар сега да бягаше с по-внимателни стъпки, стремеше се да щади старата рана, стъпваше с цяло стъпало, леко наклонен напред, както го бяха научили манданите, пореше вятъра с плещите си. Преодоляваше с усилие границите на болката. Накрая отиде до онова самотно място, до другата страна, до светилището, където времето беше спряло и всичко изглеждаше иначе.

Може би не беше усетил удара на светкавицата, която прониза черепа му, кръвта, която изтичаше от носа и се стичаше надолу по лицето му, по гърдите. Внезапният тътен в ушите сега беше по-лош от агонията в сърцето му, върху гръдния му кош сякаш беше поставена наковалня.

Кръвта се лееше, Колтър оставяше след себе си следи от червена слюнка по вятъра. Чернокраките видяха това, учудиха се и се хвърлиха в преследването. Скоро, скоро, казваха краката им. Колтър усети соления вкус на собствената си кръв и може би това му вдъхна смелост, а може би не, защото сега той навлизаше дълбоко в пространството, където съзнанието няма господар. Нямаше ги златните корони на дърветата, нямаше го слънцето — голите зимни клони се разпериха над него като замръзнали скелети, обграждаха го. И въпреки че крачките му се смаляваха под изстискващото есенно слънце, той танцуваше със зимните дървета танца на скелетите, издигна се нагоре над преследвачите си, грачещ гарван със сребристочерни криле.

Представи си, че лети. Краката му, безжизнени, които напразно се движеха под него, бяха великата Мисури, не забелязваха човека, който се носеше над тях. След това той беше с Кларк и Друилар, издърпваха огромна риба от реката. Достатъчно голяма, за да погълне дете. Чудовището беше дълго повече от шест фута, с мустаци като каруцарски камшици. Сега Колтър плуваше в дълбокия бистър поток на собственото си съзнание, буден, но някак нежив. Можеше да почувства Мисури и рибата, които се носеха под него. След това чу оживената глъчка от смеха на дяволските мандански деца. Малките червенокожи копелета, които живееха в един мравуняк извън селото. Беше ги виждал, след като чу зимните истории край огъня за това, какво биха направили на човек, и той знаеше, че му готвят същата участ. Те се кикотеха във въздуха, боцкаха го с малките остри животински зъби или удряха задната част на главата му с бойните си тояги.

Той се кискаше. Знаеше защо са дошли дяволчетата. Това място, това противно място беше наречено на негово име. Това пурпурно място за умиране. Разпилени вътрешности, провлачени по земята черва, вонящи изпарения, същински кошмар — искаше му се изобщо да не го е откривал. Само едно племе луди индианци живееше тук, индианците-кучета, клечаха в неясните, мъгливи сенки, счукваха корени и ги готвеха върху горещи камъни. Колтър беше бръкнал в мравуняка, а манданите му бяха казали да не го прави и противно на желанията на кроу, беше отишъл в пурпурното място за умиране, за да се срещне с индианците-кучета, да опита от горчивите им грудки, да се потопи във врящите им извори.

Тогава той се събуди и откри, че е проснат по гръб и се търкаля истерично. Тримата преследвачи го бяха настигнали, стояха удивени и гледаха. За момент той изплува от съня си и видя феерия от пари с виолетов оттенък, фантоми от тъмночервена мъгла. След това го удари студената вълна на реалността. Пръстите му се вкопчиха в земята, освободени от съня за смъртта, повдигна се на лакти. Под дланите си Колтър усещаше тревистия склон на Джеферсън Форк. Над него ято червенокрили косове чуруликаха и си подсвиркваха един на друг върху огрения от слънцето парапет от листа над главата му.

„Господи“ — помисли си той — „успях.“

Неясните очертания на видението на смъртта изчезнаха и той окончателно се завърна в света. Воините-вълци, които бяха дошли за него, бяха там, бяха го обградили, гледаха, чакаха. Ножовете им лъщяха на слънцето, въздухът беше изпълнен с тежкото им дишане. Колтър потърси пипнешком из мъртвата трева нещо, с което би могъл да се защити. Пръчка, камък, каквото и да е. Но нямаше нищо. Той взе две шепи суха сива трева. Воините отстъпиха назад, помислиха, че ще хвърли нещо по тях. Но Колтър избухна в смях, изплю кръвта от устата си по водача им, хвърли шепите замръзнала трева към небето и затанцува, така, както му бяха казали дяволите, малък замаян пирует, несигурен и нечовешки, със странно въртене на лунатик. Той плюеше, кръвта се разпръскваше по въздуха, чернокраките отскачаха назад и разсичаха въздуха с ножовете си.

Когато завърши изтощен последното си завъртане, Колтър внезапно застана неподвижен. По изцапаните му със засъхнала кръв устни плъзна лека усмивка. Той събра краката си, обърна дланите си навън и направи знака за поздрав на кроу.

Чернокраките се спогледаха, отново отстъпиха колебливо назад. Това не е за тях, казаха си те. Това е за шамана, защото този тук явно е луд. Беше тичал до премаляване, беше изпаднал в умопомрачение. Сега лудият бегач беше един луд дух, оживял мъртвец.

Те отново се отдръпнаха.

Колтър пристъпи напред, протегнал ръце в знак за поздрав.

Земята затрепери от стъпките на приближаващото се племе. Небето беше пожълтяло от прахта изпод краката им. Бяха на около триста ярда, яростен вихър от крака и прах.

Колтър се завъртя във въздуха като танцьор и ритна с двата крака като планински овен. Тримата чернокраки се хвърлиха назад, препънаха се един в друг, за да се отдръпнат от пътя му. Когато магическият му танц завърши, Колтър присви крака, подскочи напред и се затича към песъчливия речен бряг. Беше само на няколко метра от тях. Колтър се хвърли върху килима от окапали листа. Тялото му разцепи повърхността и изчезна.

Заплува през зеленикавия мрак. Ледената вода беше като огън върху кожата му, но той не я усещаше, само се плъзгаше през нея, риташе енергично с крака.

Когато се вряза в повърхността на Форк, тримата чернокраки бяха изтичали към брега на реката. За няколко минути, докато газеха наоколо и търсеха Колтър, другите започнаха да се появяват, един след друг, задъхани. Последваха тежко дишане и пресипнали крясъци и хората от племето се появиха на брега на мързеливата река.

Междувременно, на сто ярда надолу по течението, Колтър пое глътка въздух и отново се гмурна. Познаваше реката добре, знаеше къде беше спокойна, знаеше къде течението се превръща във водопади, къде се излива над повалени дървета и капани за бобри. Плъзгаше се над пясъка като сянка. Малки рибки, бързи като стрели, се стрелкаха встрани от пътя му, а големите сънени сомове се отместваха тромаво и се чудеха що за животно е той.

Реката беше отворена книга. Течението ту се изменяше, заобикаляше някакъв дънер, ту се забързваше във вихър от малки камъчета, тук дъното е кафяво, там сиво или жълтеникаво, покрито със ситен утаен пясък. Редуваха се откритите бързеи със стръмни брегове, където подводната растителност беше като разпиляна от вятъра женска коса.

Наближавам мястото, където са натрупани големите дънери, помисли си Колтър. Мястото, където цели стъбла с обелена кора, нахвърляни безразборно и потопени, задръстваха Форк на един завой.

Паметта не го излъга. На това място имаше дълбок синьо-зелен вир, сякаш реката беше гонила опашката си като видра. Дънерите, най-страшното нещо за плаващите по реката салове и шлепове, образуваха нахвърляна камара, която можеше изведнъж да се срути и да пречупи сал като кибритена клечка. Дънерите. Колтър ги знаеше от дните си по реката с Мериуедър Луис. Самите демони на унищожението. Ако човек тръгнеше по един от тях, стволът можеше като капан с пружина да изскочи от дълбините и да се затъркаля, докато собственото му тегло го повлече отново надолу.

Колтър веднъж беше видял как един ствол издигна човек на петнайсет фута във въздуха. Когато човекът успя да слезе между две търкалящи се трупи, кракът му беше откъснат от коляното надолу. Стволовете бяха така преплетени, че зависеха един от друг, както и от реката. И сега той беше дошъл до това място, а точно зад него се появиха бегачите чернокраки. Втурнаха се покрай брега. Някои плуваха, други тичаха, нагазили в реката. Тези, които още носеха копия, ги забиваха в реката, ръчкаха с тях калта по брега с надеждата да се натъкнат на мека плът.

Но в капана на стволовете плячка бяха и преследваният, и преследвачите. Колтър го знаеше и се гмурна към дъното. Тръгна внимателно надолу по един хлъзгав ствол и откри това, което търсеше. Голям чеп. Понякога, докато огромните дървета бяха живи и впиваха корените си в земята, тези издатини бяха дом на мравките-дървоточници. Тези мравки строяха тайни тунели през сърцевината на дървото, почти от върха до корените. Ако сега имаше късмет, Колтър можеше да намери дупка, през която да диша. Реши да рискува. Изпусна и последния въздух от дробовете си в края на чепа и пое дълбоко от това, което беше там…

… Въздух, в дробовете му нахлу живителен въздух!

Той можеше да диша, на десет фута дълбочина в тъмнозелените води на реката, с ръце, вкопчени в голия дънер, можеше да поема кислород в дробовете си и докато чернокраките го търсят, да остане скрит.

Бележки

[1] Мериуедър Луис (1774–1809) и Уилям Кларк (1770–1838), американски изследователи, предприели експедиция (1804–1806) в северозападните територии на Северна Америка. — Бел.прев.

[2] Кроу, плоскоглави, чернокраки: индиански племена. Чернокраките, наречени още сиха сапа, са традиционни врагове на кроу. — Бел.прев.

[3] Индиански племена, обитавали в миналото територията на Дакота. — Бел.прев.