Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stretch, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)
Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Стивън Ледър. Госпожа Мафия

Английска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 2001

ISBN: 954-729-112-2


Пролог

Изстрелът дойде изненадващо за Престън Сноу. Сякаш някой го ритна в корема. Болката беше учудващо слаба — само тъпо пулсиране и разпространяващи се по цялото тяло студени тръпки. Той погледна недоумяващо мъжа с пистолета. Сините очи на убиеца го наблюдаваха безизразно.

Сноу се хвана за корема и отстъпи, препъвайки се; между пръстите му потече кръв. Кръвотечението изглеждаше доста силно, но той почти не усещаше болка.

Убиецът го гледаше безстрастно, отпуснал бе ръката с пистолета. Лицето му беше напълно безизразно, сякаш му е все едно дали Сноу ще живее, или ще умре.

Сноу усети, че краката му се подкосяват. Препъна се в масичката и падна; беше загубил почти напълно ориентация. Студените тръпки се разпространяваха от корема към гърдите му, студът сякаш изсмукваше всички сили от крайниците му. Той опита да заговори, но от устата му не се изтръгна звук; дори дишането му се струваше изтощително усилие. Той успя да се изправи на колене и ръце и запълзя към стълбите.

Мъжът, който го беше прострелял, остана в средата на стаята и продължи да го наблюдава незаинтересовано.

Сноу запълзя нагоре по стълбите в отчаян опит да се отдалечи колкото се може по-бързо от убиеца. Някъде на горния етаж имаше пистолет. В едно чекмедже в спалнята. Ако се добере до него, ако успее да се защити, тогава имаше надежда, съвсем слаба надежда да се спаси.

Анцугът се беше наквасил с кръв и се влачеше под него като мокър парцал. Той чу стъпки зад себе си, но не посмя да се обърне. Имаше чувството, че всеки момент ще изпадне в безсъзнание, и тръсна силно глава в опит да събере мислите си.

— Съсредоточи се, човече — прошепна сам на себе си. — Съсредоточи се, по дяволите.

Без да спира да пълзи, той погледна корема си и забеляза капки кръв по изтърканата пътека на стълбището. Опита да намали кръвотечението, но когато притисна раната с ръка, остра болка преряза вътрешностите му. Той изстена. Имаше чувството, че някой е забил нажежен нож в корема му.

— Мамка ти, Сноу, стой мирен! — изкрещя зад гърба му мъжът с пистолета.

Сноу хвърли бърз поглед назад. Убиецът стоеше в основата на стълбите и размахваше пистолета.

Сноу достигна горната площадка и се изправи. Запрепъва се към спалнята, подпирайки се с ръка на стената; пръстите му оставяха кървави следи.

Убиецът го последва. Не бързаше, спираше за почивка на всяко стъпало. Точно тази увереност в движенията му ужасяваше най-много Сноу. Убиецът се движеше бавно, сякаш разполагаше с цяла вечност: никой нямаше да се притече на помощ на Сноу. Дори някой да е чул изстрела, щеше да предпочете да не се забърква. В квартала нямаше много добросъвестни граждани, от онези, които веднага звънят в полицията.

Сноу се свлече пред нощното шкафче и издърпа едното чекмедже. Пистолета го нямаше. Той изруга. Къде го беше сложил? Къде, по дяволите, го беше сложил? Той опита да се съсредоточи, да си спомни къде за последно е видял оръжието. Отвори друго чекмедже и разрови чорапите и бельото си, проклинайки се, че не е оставил пистолета на видно място. И тук го нямаше. Той издърпа чекмеджето от шкафчето и изсипа съдържанието му на пода. Започна да рови отчаяно. Пистолета го нямаше.

Зад гърба му се чуха стъпки и той се извърна. Убиецът стоеше на прага с отпуснат към пода пистолет и самоуверена усмивка. На Сноу му прилоша, той залитна напред към шкафчето и удари глава в едно от извадените чекмеджета.

Очите му се затвориха сами, той чувстваше, че всеки момент ще изгуби съзнание. Болката се беше заменила с особено топло усещане. Той въздъхна и смъкна кървавата ръка от корема си.

Убиецът се приближи и застана до него. Подритна го, но Сноу не реагира. Бе отпуснал глава и от устата му се стичаше струйка червена пяна. Около тялото му се събираше кръв, червеното петно стоеше леко изпъкнало, сякаш килимът не можеше да го попие.

— Умря ли, Сноу? — изсумтя презрително убиецът. — Много си бил кекав.

Той вдигна крак и настъпи ръката на жертвата си, премаза кървавите му пръсти. Сноу отвори широко очи и изпищя от болка. Убиецът се ухили победоносно и насочи пистолета в лицето му.

* * *

Съдебните заседатели се заточиха един по един в залата и от начина, по който отбягваха погледа й, Сам Грийн разбра, че решението не е в нейна полза. Сърцето й се сви.

— Всичко ще бъде наред, мамо — прошепна синът й Джейми и стисна леко ръката й.

Сам поклати глава:

— Не, Джейми, няма да бъде наред.

Съпругът й я погледна от подсъдимата скамейка и размърда беззвучно устни: „Горе главата.“ Тери изглеждаше уморен. Под очите му имаше тъмни сенки и когато се усмихна, Сам забеляза тревожни бръчки по челото му. Косата около слепоочията му вече сивееше, но той все още изглеждаше добре за петдесет и две годишен: с широки рамене и стройна фигура; жени на половината на възрастта му все още се увличаха по него.

Сам потърка кръстчето, висящо около врата й на тънка златна верижка. А не беше ли точно това проблемът на Тери — че изглеждаше твърде добре?

Сам опита да се усмихне в отговор, но усети, че в очите й напират сълзи, и премигна, за да ги спре. Не беше честно. Съдбата на съпруга й бе в ръцете на дванайсет души, които не знаеха нищо за него, но въпреки това имаха властта да го изпратят зад решетките до края на живота му.

Те заеха един по един местата си. Осем жени и четирима мъже. Това бе в полза на обвиняемия, така твърдеше адвокатът му, защото Тери беше хубав мъж, а жените проявявали по-малка склонност да осъждат мъже, които харесват. Трима от съдебните заседатели бяха чернокожи и дори Лорънс Патерсън не можеше да отрече, че това е лошо, тъй като човекът, за чието убийство обвиняваха Тери, беше черен.

— Те винаги се поддържат, Саманта — бе казал той. — Но да не се отчайваме.

Потупа я успокоително по рамото, сякаш бяха на погребение. Точно така се чувстваше, даваше си сега сметка тя. Като на погребение. Всички носеха най-официалните си дрехи, лицата им бяха траурно сериозни, отбягваха да я гледат в очите, сякаш всички са се събрали да си вземат последно сбогом с Терънс Грийн.

Една сълза потече по бузата й и тя я избърса с опакото на ръката си, бе твърдо решена да не плаче. Знаеше, че в залата гъмжи от фоторепортери, а те най-много от всичко в момента искаха да я заснемат разплакана. Тя присъстваше на всяко заседание на съда и в жълтата преса постоянно публикуваха нейни снимки, като не пропускаха да споменат, че е на четирийсет и осем и бивша певица и танцьорка. „Застаряваща певица от шейсетте“, така я беше нарекъл един от най-злобните журналисти от светската хроника на „Дейли мейл“. Сам прие с мълчаливо негодувание това несправедливо определение. Когато се омъжи за Тери, кариерата й едва започваше, колкото до „застаряваща“, това просто бе ненужна злоба. Беше родила и отгледала три деца, как да изглежда? Като девица ли?

Като се има предвид на какво напрежение е изложена, Сам дори смяташе, че изглежда доста добре. Дори един от екипа на обвинението постоянно я гледаше с повече от професионален интерес и й се усмихваше винаги щом срещнеше погледа й. Всяка сутрин тя полагаше особени грижи пред огледалото: слагаше лек грим, колкото да заличи свидетелствата от безсънието. Беше си боядисала косата точно преди насрочването на делото. Стараеше се обаче да не изглежда прекалено крещящо — просто имаше нужда от малко помощ, за да поддържа естествения си тъмнорус цвят на косата.

Патерсън се обърна и се усмихна самоуверено. Тя го удостои с леко кимване, но не отвърна на усмивката му.

— Моля председателят на съдебните заседатели да се изправи — каза приставът.

Един мъж на средна възраст стана и потърка неспокойно носа си.

Сам си пое дълбоко въздух, подготви се да чуе най-лошото. Джейми стисна ръката й.

— Взехте ли единодушно решение?

— Да.

— Смятате ли обвиняемия Терънс Уилям Грийн за виновен по обвинението за убийство.

Председателят на съдебните заседатели отново потърка носа си, изкашля се. Беше дребен, безличен мъж с евтин костюм и Сам се замисли, че може би това е един от най-великите моменти в посредственото му съществуване. Сигурно щеше да направи всичко възможно да си придаде допълнителна важност.

— Виновен — отговори той, провлачвайки думата, сякаш се наслаждаваше на звученето на собствения си глас.

Сам изруга наум.

Някой възкликна весело зад гърба й и тя се обърна. Двама детективи се хилеха и потупваха шефа си по рамото. Детектив главен инспектор Франк Уелч, виновникът за изпращането на съпруга й в затвора. Уелч й се ухили и тя бързо се извърна, за да не му доставя повече удоволствие.

Съдията кимна на защитника на Тери:

— Господин Орвис, имате ли да кажете още нещо в защита на клиента си.

Адвокатът погледна Тери, който поклати глава.

— Не, ваша милост.

Съдията се обърна презрително към Тери:

— Терънс Грийн, станете.

Тери се изправи, намести вратовръзката си и изпъчи гърди. Носеше тъмносин костюм, един от многото си „Армани“, снежнобяла риза и вратовръзка, която Сам никога не беше виждала. Той вдигна гордо глава и погледна съдията в очите.

— Преди да произнеса присъдата, искам да кажа няколко думи за един от свидетелите по това дело — продължи съдията.

Обърна се към Сам и тя едва превъзмогна желанието си да извърне очи. Почувства, че се изчервява, но продължи да гледа съсредоточено тънките му, безизразни устни.

— Въпреки недвусмислените доказателства срещу обвиняемия, съпругата му, Саманта Грийн, не спря да твърди, че е била с него в нощта на убийството. Аз, както и съдебните заседатели, смятам показанията й за лъжливи и приемам твърденията й в най-добрия случай за предизвикани от криво разбрана съпружеска вярност, а в най-лошия — за умишлено възпрепятстване на правосъдието.

— Обесете лъжливата кучка! — закрещя един млад чернокож с многобройни плитчици, стигащи до раменете му. Красиво чернокожо момиче напразно се опитваше да го накара да седне.

— Тя знае, че е убил брат ми! Трябва и тя да отиде в пандиза с него!

Двама униформени полицаи го извлякоха от залата. Момичето ги последва с молби да пуснат младежа. Това бяха Люк и Нанси Сноу. Брат и сестра на мъжа, в чието убийство бе обвинен Тери. Двама други чернокожи — мъж и жена на средна възраст — с насълзени очи поклатиха тъжно глави, но останаха на местата си. Явно искаха да чуят окончателната присъда. Това бяха родителите на Престън Сноу.

Когато в залата настъпи тишина, съдията отново обърна презрителния си поглед към Сам:

— Надявам се полицията да обърне особено внимание на показанията, дадени от госпожа Грийн, и да реши дали да я подведе под съдебна отговорност за лъжесвидетелстване. Съпружеската вярност не е извинение за възпрепятстване на правосъдието.

Сам продължи да гледа съдията, знаеше, че няма какво да каже. Устата й беше пресъхнала, всяко преглъщане й причиняваше болка. След известно време, което й се стори цяла вечност, съдията се обърна отново към Тери:

— Терънс Уилям Грийн, обявявам ви за виновен за убийството на Престън Сноу. Жестоко, хладнокръвно убийство, за което не проявявате никакви признаци на разкаяние. Осъждам ви на доживотен затвор. Отведете го.

Двама яки полицаи застанаха от двете страни на Тери. Той изпрати въздушна целувка на Сам, намигна й, после заслиза по стълбите към килиите в дъното на съдебната зала.

— Вкъщи ли се прибираш, мамо? — попита Джейми.

Сам кимна и се изправи.

— Идваш ли?

Той погледна часовника си.

— Трябва да се връщам в Ексетър. Утре съм на изпит.

— Какво ще кажеш да се отбиеш на кафе, преди да тръгнеш?

Погледът на Джейми изведнъж стана загрижен.

— Добре ли си?

Сам се намръщи.

— Малко съм замаяна. Но мисля, че все пак ми е рано за инфаркт.

Джейми кимна.

— Знам как се чувстваш. Бях се подготвил за най-лошото, но до живот… Някак си не мога да си представя татко да лежи в затвора до края на живота си, а ти?

— Ще свикнем, Джейми. Той също. — Тя го прегърна. — Благодаря, че дойде.

— Не бях сигурен, че татко искаше да дойда.

— Разбира се, че е искал. Не говори глупости.

Джейми кимна към вратата:

— Ще те изпратя.

— Не! — сряза го тя. — Последното, което ти трябва, е да те снимат с мен. Досега мина между капките, не е нужно да те изтипосват на първа страница до мен. Бъдещ юрист — на делото за убийство срещу известен наркобарон. Няма да ти се отрази особено добре на кариерата.

— Не се срамувам от татко.

— Знам. И аз не се срамувам от него. Няма нужда обаче да усложняваме допълнително нещата. Постарай се да се измъкнеш незабелязано. Те дебнат мен. Ще се видим в кафенето, където седнахме миналия път, става ли?

— Добре, мамо.

Джейми я целуна по бузата и излезе.

Сам се забави, за да му даде време да излезе от сградата. Страшно й се пушеше, но в съда беше забранено.

Патерсън се приближи с купчина папки в ръце.

— Саманта, сега загубихме, но ще продължаваме да се борим.

— Не се предаваме, а, Лорънс?

— Ще обжалваме, разбира се.

— Щом казваш.

Патерсън постави ръка на рамото й:

— Можеш ли да минеш през кантората на Ричард днес следобед? Тери иска да обсъдим някои неща.

Ричард Ашър бе счетоводителят на Тери, а на Сам още не й се говореше за пари.

— Работата не може ли да изчака?

Зад гърба си чу смях, после глас със северноанглийски акцент:

— Добра работа, Франк.

Беше Дъг Симсън, инспекторът, който, след като й представи заповед за обиск, бе преровил заедно с още половин дузина униформени полицаи всяко кътче в жилището й. Симсън потупа Уелч по гърба:

— Видя ли му само изражението, когато съдията произнесе присъдата? Сякаш беше очаквал да го освободят с потупване по рамото.

Уелч не каза нищо, но се усмихна победоносно.

Прокурорът по делото мина покрай тях и вдигна палец на Уелч:

— Благодаря, Франк. Де да бяха всички случаи толкова ясни като тоя.

Уелч се усмихна още по-широко и отмина. Патерсън дръпна Сам настрани.

— Много е важно, Саманта. Иначе нямаше да те викам.

— Добре, добре. Както кажеш. Ще дойда. — Тя се огледа. — Има ли заден изход, Лорънс?

— За съжаление не. Поне не за външни лица.

— А за съпругите на осъдените?

Патерсън се усмихна тъжно и поклати глава.

Сам си пое дълбоко въздух и тръгна към изхода. Чу щракането на фотоапарати и глъчката на журналистите още преди да отвори тежката двойна врата. Репортерите се бяха скупчили около Уелч и Симсън; лицата на двамата полицаи бяха силно осветени от ярките прожектори.

Сам наведе глава, но без успех. Те я чакаха и като кучета при миризмата на прясно месо се нахвърлиха отгоре й с въпроси. Как се чувствала, какво смятала да прави, как съпругът й приел присъдата, наистина ли е излъгала?

Тя опита да си проправи път между тях.

— Моля ви, нямам какво да ви кажа — изкрещя. — Нищо.

Двама души й препречиха пътя. Мъж и жена. Сам вдигна очи. Бяха господин и госпожа Сноу, родителите на жертвата, облечени сякаш за църква. И двамата бяха около шейсетте, той носеше тъмен костюм и ослепително лъснати обувки, тя — синя рокля на цветя, тъмносиньо палто и шапка със същия цвят, в която бяха затъкнати две изкуствени маргаритки.

Сам опита да ги заобиколи, но госпожа Сноу застана на пътя й.

— Как можахте? — изсъска тя. — Заклехте се пред Господ, а излъгахте. Как можахте?

Сам поклати глава. Госпожа Сноу вдигна юмрук и Сам я погледна, без да мигне, в очакване на удара. Възрастната жена отпусна ръка и избухна в сълзи. Съпругът й я прегърна. Очите му бяха замъглени, сякаш не забелязваше нито Сам, нито постоянното проблясване на светкавици.

Сам продължи към изхода.

Въпросите продължаваха да я обсипват от всички страни. Знаела ли защо съпругът й е убил Престън Сноу, той ли я накарал да лъжесвидетелства, къде била тя в нощта на убийството? Сам опита да се абстрахира от шума, да си представи, че е сама. Отстрани се появи телевизионна камера и една изрусена жена с прекалено много грим завря голям микрофон пред устата й. Сам го изблъска встрани.

— Не разбирате ли? Няма да коментирам! — изкрещя.

Най-после се добра до автомобила си, черен кабриолет „Сааб“. Две коли й бяха препречили пътя за излизане и тя веднага се досети, че това е дело на журналистите. Тя се обърна:

— Някой да мръдне тази кола!

Гласът й обаче се загуби в общата врява.

До нея спря очукан стар джип, от ауспуха му излизаше черен дим.

— Мамо! Качвай се!

Беше Джейми. Той й отвори вратата и Сам скочи вътре.

— Джейми, спасяваш ми живота.

Той се усмихна и натисна газта. Докато отминаваше непреставащите да крещят журналисти, една бутилка се удари в предното стъкло и го спука от едната страна. През страничния прозорец Сам забеляза Люк Сноу да крещи и да размахва юмрук.

Джейми натисна спирачки.

— Мръсник!

— Остави го, Джейми.

— Гледай какво направи.

— Забрави.

Джейми я изгледа, сякаш имаше намерение да спори, но тя го потупа успокоително по крака:

— Хайде, ще те черпя кафе. И ще ти купя ново стъкло.

Джейми изруга и отново подкара.

Сам разтърка врата си.

— Иди му на свиждане колкото се може по-скоро.

— Ще отида. Лора я нямаше.

— Да. Сигурно не й е много удобно. Нали знаеш сестрите си. Повече ми е жал за Триш. В училище няма да й е лесно.

Спряха пред едно кафене и седнаха до прозореца на по чаша капучино.

— Защо излъга, мамо? — попита след дълго мълчание Джейми. — След всичко, което ти причини.

— Не сме деца, Джейми. Пък и кой каза, че съм излъгала?

— Съдията. Хайде, само веществените доказателства бяха достатъчни, за да го осъдят. Освен това имат свидетел. Не мога да те разбера.

По горната устна на Джейми бе полепнала пяна. Сам се протегна и я избърса с пръст.

— Какво ще правиш сега, мамо?

— И аз това се питам.

* * *

Когато Франк Уелч влезе в Криминалния отдел заедно с инспектор Дъг Симсън и сержант Фред Кларк, празненството бе в разгара си. Уелч вдигна ръка за поздрав. Върху една масичка бяха поставени две каси бира, пет–шест бутилки червено вино, пластмасови чашки и няколко пакета солени бисквити. Кларк се запъти право към бирата.

— Нещо за пиене, Франк? — попита Симсън.

— Дай ми портокалов сок и лимонада, Дъг. Първо трябва да говоря с началника.

Уелч излезе в коридора. Секретарката на началника на отдела, Саймън Едуардс, му махна през отворената врата:

— Чакат ви, господин главен инспектор.

Едуардс бе заровен в книжа, но стана и стисна ръката на Уелч:

— Добра работа, Франк. Отлично. Предай поздравленията ми на момчетата. Позволих си да им организирам малко празненство.

— Много благодаря, сър.

— Не всеки ден изпращаме такъв мръсник като Тери Грийн зад решетките.

— Не, сър.

Едуардс седна и отново взе писалката си. Тъй като Уелч остана на мястото си, той пак я пусна.

— Още нещо ли искаш да ми кажеш, Франк?

— Жената на Грийн. Саманта. Излъга най-безочливо. Съдията я посмъмри, но аз искам да я подведем под отговорност.

Едуардс примигна:

— Не съм убеден, че ще спечелим от това, Франк. Ти не си женен, нали?

Въпросът беше реторичен. Едуардс много добре знаеше семейното положение на Уелч.

— Не, сър.

— Жените винаги поддържат съпрузите си. В радост и в несгоди. Бог да ги поживи за това.

Уелч се опря върху бюрото на шефа си и се наведе напред, но по лицето на началника пролича, че това нарушаване на територията никак не му се нрави. Затова инспекторът бързо се отдръпна назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Съдията каза, че това е лъжесвидетелстване — настоя той. — Тя е виновна.

— Но не постигна нищо, нали, Франк? Въпреки лъжливите показания Грийн е зад решетките. Да не будим куче, което спи. Става ли?

Уелч не отговори. Искаше да отстоява позицията си, но беше работил достатъчно с Едуардс и знаеше, че няма смисъл. Нищо не можеше да накара началника да си промени решението, независимо какви разумни аргументи му изтъкваш.

Уелч кимна.

— Добре, сър.

— Знаех, че ще ме разбереш.

Едуардс отново се зае с документите си.

Уелч се върна в оперативната зала. Симсън му подаде чаша.

— Заповядай, шефе.

Уелч я взе, но не отпи.

— Какво има? — поинтересува се Симсън.

— Разминаване на мненията с началника. Мисли Саманта Грийн за спящо куче. Аз пък я смятам за лъжлива кучка.

* * *

Тери Грийн свали сакото си и го подаде на отегчения надзирател.

— Съмнявам се да имате закачалки.

Надзирателят взе сакото и изсумтя:

— Сако. Тъмносиньо. „Армани“.

Говореше с носов бирмингамски акцент. Беше едър дебелак с шкембе, сякаш е бременен. Натъпка сакото в найлонов плик.

Тери разкопча колана и събу панталоните си. Друг надзирател записваше данните за вещите му.

— Панталони. Тъмносини — каза той.

Беше също едър мъж, но с мускулесто тяло. Както колегата си, имаше къса коса и мустаци.

Влезе трети надзирател — дребосък с тънки устни и малки очички. Той взе листа от едрия мъжага и погледна списъка.

— Знаменитият Терънс Грийн — усмихна се. — За нас е чест. „Армани“, а? Жалко, че като излезеш, вече няма да е на мода. — Той върна списъка на колегата си. — Аз съм главен надзирател Ригс. Това крило е под мое разпореждане.

— Сигурно сте много горд с това — отбеляза Тери.

Свали часовника си и го подаде на дебелия надзирател.

Ригс протегна ръка и го взе. Огледа го.

— Часовник. „Ролекс“. Златен.

Тери взе един комплект затворнически дрехи от масата.

— Сега бихте ли ми показали стаята?

Ригс се усмихна:

— Ти си бил много забавен човек, Грийн.

Той пусна часовника на плочките и го смачка с пета. Без да сваля очи от Тери, се наведе и го вдигна.

— Часовник. „Ролекс“. Златен. Счупен. — Пусна часовника в едно пликче. — Подпиши се за вещите и тези любезни господа ще те изпратят до килията ти. Пропусна вече обяда, а за съжаление днес не обслужваме по стаите. — Той замълча, за да си придаде важност, после вдигна ръка, сякаш да накара някое дете да замълчи. — Не, чакай… Извинявам се. Всъщност не ми пука дори да гладуваш цяла седмица.

Ригс се закиска на собствената си шега и излезе; звукът от тежките му обувки бавно заглъхна в коридора.