Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Ръдиърд Киплинг

Неблагословени влюбени

 

Английска, първо издание

 

София, 2000

 

© Светлозар Бахчеванов — съставител, 2000

© Светлозар Бахчеванов, Момчил Райчевски („Уилям Завоевателят“ и „Гибел за жените“) — превод, 2000

© ИК „Сирени“ — издател, 2000

 

Превод: Светлозар Бахчеванов, Момчил Райчевски

Художник на корицата: Николай Кондев

Формат 84×108×32

Печатни коли 15

Предпечат: „ФОТОНИКА“

Печат: Инвестпрес АД

ИК „Сирени“


Ревността е изворът на мъжката ярост, затова ревнивецът не може да преживее и ден, ако не е отмъстен.

Стафиди и бадеми, сахиб? Грозде от Кабул? Или пони от най-рядката порода, ако сахибът благоволи да дойде с мен? На тридесет и три години е, сахиб, играе поло, тегли двуколка, позволява на жена да го язди и… всемилостиви Аллах и неговите благословени Имами, Сахибът ли е това?!

Аз съм кръгъл глупак, но очите ми блестят от радост. Прощаваш ли ми? Колкото е рядка студената вода в Тирах, толкова е трудно да срещнеш приятел на подобно място. Какво правиш ти по тази прокълната земя? На юг от Делхи, сахиб, знаеш поговорката: „Плъхове са мъжете, а къртици — жените!“

Нареждане ли? Охо! Заповедта важи до времето, когато човек стане достатъчно силен, за да я пренебрегне. Приятелю мой, брате мой, срещаме се в благоприятен час! Наред ли е всичко със здравето, с твоя дом? Какъв щастлив ден!

Разрешаваш ми да вървя с теб? Велика е твоята милост. Има ли в този лагер място, което да се охранява? Имам три коня, товар, и момче, което се грижи за животните. И най-важното, помни, че тукашната полиция ме е обявила за конекрадец. Какво знаят за конекрадците тези лениви негодници?! Помниш ли старото време в Пешавар, когато Кемал[1] потропа по портите на Джумруд… той действаше като факир… и открадна всичките коне на полковника за една нощ! Кемал е вече мъртъв, но племенникът му пое занаята и още много коне около Хайберския проход ще сменят стопаните си.

Милостта на Аллах и милосърдието на неговия пророк да бдят над тези коне и над всичко, което носят! Шафизула, завържи кобилата под дървото и я напой както се полага. Конете могат да издържат на слънце, но не и да почиват без да са напоени. Приятелю мой, няма от какво да се притесняваш. Продадохме ги на тъпи офицери, които знаят всички неща за конете. Кобилата е бременна, сивият е близнат от дявола, а сиво-кафявия… но на теб са ти известни триковете на пазара. Щом се отърва и от тези, ще се завърна в Пуби, а после и в долината на Пешавар.

Уважаеми приятелю, чудесно е да те видя отново. Цял ден се кланях и хвалих тези коне за офицерите-сахиби. Душата ми жадува за истински разговор. Уф! Добре е да се изпуши една чирут[2] преди храна. Ще бъда до теб, макар да не сме в родината. Седни на верандата, а аз ще разперя наметалото си тук. Но първо ще пийна. В името на Аллах тази вода е три пъти благословена. Сладка е, сладка като водата на Шеора, която иде направо от билата на планините.

Всички на север живеят в мир и доволство… Кхода Бакш и останалите. Яр Хан слезе през проходите с коне от Кюрдистан… но само с тридесет и шест глави и петдесет понита… и остана да станува в Кашмир Сарай. Разказа как вие, англичаните, сте откарали оръдия и сте пратили Емира направо в ада. Има вече петнадесет поста по пътя за Кабул. И по пътя за Дака[3], макар той да мислеше, че е чист! В Дака губернаторът глоби Яр Хан и му отне всичките балкхски жребци. Огромна несправедливост бе това и Яр Хан побесня от гняв…

За другите… Махбуб Али е още в Пуби и пише Аллах знае какво. Туглук хан лежи в затвора заради някаква афера в полицейския пост в Кохат. Фаиз бег слезе чак от Измаил-ки-Дхера с истински колан от Бухара за теб, братко. Подарък за новата година, но никой нямаше представа къде си заминал. Не беше оставил никакво съобщение. Братовчедите направиха още едно нападение близо до Пакпатан да открият мулета за правителствените обози. А, има и една много любопитна история за един свещеник на пазара. Слушай…

Сахиб, защо питаш? Дрехите ми са мръсни от прашните пътища. Очите ми са уморени от блясъка на слънцето. Краката ми са подути, защото ги мих в блатна вода, а бузите ми хлътнаха, защото храната тук е лоша. О, нямам нужда от твоите пари! Какво ще правя с тях? Аз съм богат мъж и те мислех за свой приятел, но ти си като останалите… сахиб!

Този човек изглежда потиснат. Дайте му пари, казват сахибите. Той е обезчестен? Дайте му пари, казват сахибите. Голямо нещастие му се е стоварило на главата. Дайте му пари, казват сахибите. Такива са сахибите, такъв си и ти… Дори ти!

Не гледай копитата на сиво-кафявия. Да, учих те някога да разпознаваш конете по копитата. Кобилата е подбила своите? Възможно е. Какво от това? Пътищата са лоши, затова. Тя носеше двоен товар, сахиб.

Сега, надявам се на твоето разрешение да замина. Велика услуга и чест ми оказа сахибът и беше много почтено от негова страна задето не скри, че ме мисли за конекрадец. Ще ме откара ли до Тхана? Ще извика ли метача, или ще трябва да се обърнем към някой от тези мухльовци?

Аз съм приятел на сахиба. Пил към вода в сянката на коня му, а той опетни името ми. Нещо друго можеш ли да направиш? Ще ми даде ли сахибът осем ани да подкупя свидетелите и… да завърша…

Прости ми, братко мой! Не зная… вече не зная какво приказвам. Да, излъгах те! Посипах с прах главата си… и сега съм афридий[4]! Конете са вървели от планините до това място, очите ми са мътни, тялото ми плаче за сън, а сърцето ми е изсъхнало от срам и мъка. Но това е мой срам, така че в името на Бога, пазител на честта — в името на Аллах-ал Мимут — това ще бъде и моето отмъщение!

Преди говорехме с теб с открити сърца, ръцете ни докосваха заедно яденето и ти бе за мен като брат. И с какво ти се отплащам — с лъжи и неблагодарност — като патан. Чуй сега! Когато мъката в душата е прекалено тежка, за да я понесем, може би ще ни олекне, ако я споделим? Нещо повече, чист е умът на почтения човек, признанията падат връз земята от устата му и никой повече не ги съзира.

От Долината дотук дойдох пешком, миля след миля, с огън в гърдите, който е същият като огъня в Ада. И защо? Нима ти толкова бързо си забравил нашите обичаи, как продаваме жените и децата си срещу сребро и злато? Върни се с мен на Север и отново поживей сред мъжете там. Върни се, когато завършиш работата си, и ще те потърся! Прасковите цъфтят в Долината, а тук има само прах и велика мръсотия. Вятърът подухва приятно между черниците, потоците са пълни с чиста, снежна вода, керваните пътуват нагоре-надолу и стотици огньове бележат пътя през прохода, въздухът блести и те удря в ноздрите, а конете цвилят към събратята си в сумрака на вечерта. Прекрасно е сега на Север. Върни се с мен. Нека отново бъдем до нашите хора! Ела!

* * *

От що е моята мъка? Нима сърцето на мъжа се разкъсва и бавен огън го изгаря отвътре за друго, освен за жена? Не се смей, приятелю мой, и твоето време ще дойде. Тя беше от Абазай и я взех, като предизвиках смъртна врада между нашето село и мъжете от Гхор. Не съм вече млад, нали? Времето е попарило брадата ми? Вярно е. Нямах нужда да се женя? Не, но я обичах. Както казва „Рамаяна“[5] „В сърце, в което нахлуе любовта, завладява го безумието и нищо друго. С един поглед те заслепява и миглите й те обграждат като затворнически решетки, ставаш безпомощен пленник, и нищо друго.“ Помниш ли онази песен, която пееха овчарите в Пинди и в лагера на Емира?

Хората от Абазай са кучета, а техните жени са слугини на греха. Имала е любим сред своите хора, но баща й не ми съобщи нищо затова. Приятелю, прокълни в молитвите ми, както аз кълна всеки миг Дауд Шах, абазаец, чиято глава е все още върху раменете, чиито ръце все още се държат за китките, който ме опозори и превърна името ми в посмешище дори сред жените на Маликан.

Заминах след два месеца в Хиндустани, в Шерат. Щях да отсъствам само дванайсет дни, но й казах, че ще бъдат петнайсет. Спомних си какво е писано: „Доверието не бива да е безгранично.“ На връщане влязох в клисурата при падането на здрача и чух мъжки глас да припява пред вратата на дома ми. Беше гласът на Дауд Шах и песента, която пееше той беше: „Драй Уара Йоу Ди“ — „Всички трима са едно“.

Сякаш стоманено острие прониза сърцето ми и през него нахлуха всички дяволи на ада. Тихо се изкачих по пътеката към хълма, но барутът на мускета ми бе овлажнял от дъжда и не можех да убия Дауд Шах отдалеч. Освен това бях решил, че ще убия и жената. Така че докато той пееше, седнал на прага на дома ми, и точно когато жената отвори вратата да влезе, се приближих. Пълзях по корем върху скалите. Имах само нож в ръката си.

Но някакъв камък ме издаде, двамата погледнаха към мен, и той остави мускета си и побягна от гнева ми, защото беше страхливец. Но жената не се помръдна, докато не застанах пред нея и не извиках: „О, жено, какво стори ти?“ А тя, абсолютно безсрамно, макар да знаеше как се чувствам, се разсмя и рече: „Това е нищо. Аз го обичах, а ти застана между нас, ти, крадецо на добитък и бездомно псе. Удряй!“ И аз, все още заслепен от красотата й, защото, скъпи приятелю, жената от Абазай беше много красива, казах: „Не се ли страхуваш?“ А тя отвърна: „Не… страхувам се само, че няма да умра.“ Тогава я уверих: „Не се страхувай.“ Тя наведе главата си и след като ударих с все сила по шията, главата й се отърколи в краката ми. После яростта на моя народ облада душата ми и аз отсякох гърдите й, така хората от Малък Маликан „подписват“ престъплението си, и хвърлих тялото в потока, който се влива в река Кабул. Драй Уара Йоу Ди! Драй Уара Йоу Ди! Тяло без глава, душа, потънала в мрак, и мойто обляно в кръв сърце — всички три са едно… всички три са едно!

Същата нощ, без да губя време, отидох в Гхор и попитах за Дауд Шах. Мъжете казаха: „Замина за Пуби за коне. Какво искаш ти от него. Има мир между селата ни.“ Отговорът ми беше: „Така ли? Мирът на предателството и любовта, която дяволът Атала получил от Гурел!“ Гръмнах три пъти срещу вратата, изсмях се, и тръгнах по пътя си.

В този час, братко и приятелю мой, луната и звездите изглеждаха кървави за мен, а в устата си усещах вкуса на пръст. Не бях докосвал храна, а водата, която пиех бяха дъждовните капки, които падаха от небето върху устните ми и върху долината на Гхор.

В Пуби намерих Махбуб Али, писателя, седнал в беседката си, и му предадох оръжията си, съгласно вашите Закони. Но аз не бях удовлетворен, дълбоко в душата си бях дал клетва, че ще убия Дауд Шах с голи ръце, както… както човек мачка шепа стафиди. Махбуб Али рече: „Дауд Шах току-що слезе от Пешавар и ще закара конете си по пътя за Делхи, защото му казали, че Бомбайската пощенска компания купува коне там за големи пратки — осем коня за един сандък.“ И той говореше истината.

Разбрах, че преследването на мъж, който пресича границите, за да се спаси от моя гняв, не е шега работа. Но спасил ли се бе той? Нима аз не бях жив? Дали щеше да бяга на север към Дора и снеговете, или на юг, към Черната вода, щях да го преследвам, както любовникът следва стъпките на своята любима. А когато застанех срещу него, щях да го сграбча нежно… о, тъй нежно! в ръцете си и да кажа „Ти направи, каквото направи, сега ще си платиш“. И Дауд Шах нямаше повече да бяга, и въздухът нямаше да издува ноздрите му. Уф! Къде е водата? Жаден съм като бременна кобила в първия месец.

Вашите Закони! Какво значат вашите Закони за мен? Когато конете се бият помежду си, те не обръщат внимание на камъните наоколо. Да не би лешоядите от Али Масджид да не докосват плячката, ако тя е в сянката на светилището на Гхор? Всичко започна при границата. Ще завърши там, където Бог пожелае. Тук, в собствената ми страна, или в Ада. Всички три са едно.

Слушай, пазителю на моите скърби, и аз ще ти разкажа приказка за преследването. Последвах го към Пешавар от Пуби, и обикалях по улиците на Пешавар като бездомно куче да открия своя враг. Веднъж ми се стори, че го видях да мие устата си на голямата чешма на площада, но докато се приближа, беше изчезнал. Може наистина да е бил той, но ме бе забелязал и побягнал.

Една лека жена ми каза, че мислел да ходи в Ноушера. Попитах я: „Скъпа, нима Дауд Шах ще дойде тук?“ А тя ми отвърна: „Възможно е.“ Аз казах: „Много ми трябва, ние сме приятели, но не сме се виждали цели две години. Умолявам те, скрий ме тук, в сянката на тентите, и ще го дочакам.“ А момичето извика: „Патан, погледни ме в очите!“ Обърнах се, наклоних се към нея, погледнах я в очите и се заклех, че говоря самата истина. Но тя отвърна: „Приятел никога не чака друг приятел с подобно изражение на лицето. Излъга Бога и Пророка, но жената не можеш да излъжеш. Върви си! Не искам заради мен Дауд Шах да го сполети нещастие!“

Щях да удуша това момиче, но ме беше страх от вашата полиция. Тя щеше да ме открие и преследването щеше да приключи. Ето защо само се разсмях и потеглих, а тя се наведе през прозореца и ме заплю в тъмнината. Името й беше Джамун. Когато свърша с мъжа, ще се върна в Пешавар и… обожатели никога повече няма да се наслаждават на красотата й. И няма да бъде повече Джамун, а Ак, куцият между дърветата. Ха, ха! Ак ще бъде тя!

В Пешавар купих коне, грозде, бадеми и сухи плодове, за да имам обяснение за моите странствания пред Правителството и да нямам неприятности по пътя. Но когато стигнах Ноушера, той бе заминал, и не знаех кой път да поема. Прекарах деня в Ноушера, а през нощта нечий Глас ми зашепна, докато спях между конете. Цяла нощ обикаля около главата ми, но не можех да различа шепота. Лежах по корем, спях така както дяволът спи, и може би този Глас бе гласът на самия Дявол. Той каза: „Върви на юг и ще заловиш Дауд Шах!“

Слушай, братко и приятелю мой… слушай. Дълга ли е приказката? Помисли колко дълго е всичко за самия мен. Преминах пешком всяка миля от Пуби дотук, и от Ноушера ме водеше единствено Гласът и жаждата за отмъщение.

Стигнах до Уток, но той не бе препятствие за мен. Ха, ха! Мъжът може да обърне думата два пъти дори когато е в беда. Уток не бе уток (препятствие) за мен, и чух Гласа през шума на водата и ехото му се удряше в скалите: „Върви надясно!“ И аз отидох към Пиндигхеб, и в тези дни сънят напълно ме напусна, и главата на жената от Абазай беше пред очите ми денем и нощем, точно когато падна между краката ми. Драй, Уара Йоу Ди! Драй Уара Йоу Ди! Огънят, пепелта и моето ложе — трите бяха едно, трите бяха едно!

Вече бях далеч от зимния път на търговците, които отиват към Сиалкот, отминах и южно от жп линията и Големия Път откъм страната на постоянните лагери. Намери се един сахиб в лагера на Пиндигхеб, който купи бялата ми кобила на добра цена и ми каза, че някой си Дауд Шах минал оттук по пътя към Шайпур с коне. Тогава разбрах, че думите на Гласа са истина и побързах да стигна Солените хълмове. Джелум беше наводнен, но не пожелах да изчакам, и при брода дорестият жребец водата го повлече и той се удави. Бог ми даде знак, не чрез съдбата на животното — то не значеше нищо за мен, а по време на преминаването. Докато аз бях на десния бряг и гонех конете към водата, Дауд Шах беше на левия, така че…

Айях!… Айях!… копитата на кобилите ми минаха по горещата пепел на огъня му, когато стигнахме призори на отсрещния бряг. Но той бе заминал. Краката му бяха станали много бързи под ужаса от смъртта. И слязох на юг към Шайпур като лешояд, който дири мърша. Не се обръщах назад, за да не изпусна късмета си… и това беше правилно. От Шайпур отидох в Джелум, защото си помислих, че ще иска да избегне пустинята при Рекхна. Но, тук, при Сахивал, преминах на пътя към Джанг, Самундри и Гугера, докато, през нощта кобилата почти докосна жп линията, която отива до Монтгомъри. Това място беше Окара и главата на жената от Абазай лежеше в пясъка между краката ми.

След това стигнах до Фазлика и ми казаха, че съм луд да докарам уморени коне там. Гласът продължаваше да ми шепне, и аз не бях луд, а само изтощен, защото не можех да открия Дауд Шах. Писано ми било да не го открия в Рания, нито в Бахадургах, влязох в Делхи от запад и там също не го намерих. Приятелю, видях много странни неща по време на моето странстване. Видях дяволи да се бият край Рекхна както жребци се бият през пролетта. Чух джинове да си подвикват един на друг през дупките на пясъка, и ги зърнах да преминават пред лицето ми. Не съществуват дяволи, така ли казват сахибите? Те са много мъдри, но не знаят всичко за дяволите… както и за конете. Ха, ха! Казвам ти, на теб, който се надсмиваш на моето отчаяние, че видях дяволи по пладне да се смеят весело върху подвижните пясъци на Кенаб.

Дали се уплаших? Братко, когато страстта на един мъж се концентрира върху едно нещо, той не се страхува нито от Бога, нито от Дявола, нито от Човека. Когато приключа мисията си, ще отключа райските порти с един изстрел на пушката си или ще открия пътя си за ада с ножа си, и ще повикам този, който пази там тялото на Дауд Шах. Може ли любовта да е тъй дълбока както омразата?

Не говори. Зная какво мислиш? Потъмнял ли е ирисът на това око? Колко силно бие сърцето, ако провериш по китката? Няма безумие в душата ми, само страстно желание, което ме изяжда отвътре. Слушай!

На юг от Делхи аз въобще не познавах страната. Затова нямам представа откъде минавах, но минах през много градове. Зная само, че гласът ми казва да слизам на юг. Когато конете не са в състояние да вървят повече, ще легна върху земята и ще чакам, докато дойде мигът. Не можех да спя по време на това пътуване, и това е ужасно бреме. Имаш ли представа, братко мой, от злочестието на постоянното безсъние… когато костите ти жадуват за миг отпускане, кожата върху черепа ти тръпне в очакване, но… сънят не идва… сънят не идва? Драй Уара Йоу Ди! Драй Уара Йоу Ди! Окото на Слънцето, окото на Луната и моите изгорели очи — всички три са едно… всички три са едно!

Беше в град, чието име забравих вече, и някакви гласове ме зовяха цяла нощ. Беше преди десет дни. Гласовете ме преследваха непрестанно.

Дойдох тук от място, което се нарича Хамирпур, и, Бога ми, съдбата повели да се срещна с теб за мое успокоение и за да усетя отново какво е приятелство. Това е добра поличба. Радост се изписа по лицето ми, умората изчезна от нозете ми, и тъгата от моето безкрайно пътуване вече я няма. Сърцето ми е изпълнено с покой, защото усещам, че краят е близо.

Може би ще намеря Дауд Шах в този град, когато се връща на север, защото планинецът винаги се връща в своите планини, когато пукне пролетта. Но дали ще види той планините на нашата страна? Със сигурност ще го хвана! Със сигурност ще си отмъстя! Със сигурност Бог го насочва по пътя, където го очаквам аз. И болест няма да повали Дауд Шах, преди да го открия, а аз ще го убия бързо и сигурно. Нарът е най-сладък, когато зърната пробият напълно обвивката. И ако е през деня, и ако виждам лицето му, удовлетворението ми ще е абсолютно.

И когато завърша делото си и защитя своята чест, ще благодаря на Бога, истинският пазител на Закона, и ще заспя. Нощ и ден, ден и нощ ще спя и никакви сънища няма да безпокоят съня ми.

Това е, братко мой, приказката, цялата, от край до край. Ахи! Ахи! Алея! Ахи!

Бележки

[1] Кемал — герой от най-прочутата балада на Киплинг — „Балада за Изтока и Запада“.

[2] Чирут — дебели цигари от едри листа.

[3] Дака — град в днешен Пакистан.

[4] Африди — племе, населяващо високите части в северен Пакистан.

[5] „Рамаяна“ — епическа поема, създадена вероятно преди III в.пр.Хр. Заедно с „Махабхарата“ са най-популярните произведения в Индия.

Край