Включено в книгата
Оригинално заглавие
At The Pit’s Mouth, ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Ръдиърд Киплинг

Неблагословени влюбени

 

Английска, първо издание

 

София, 2000

 

© Светлозар Бахчеванов — съставител, 2000

© Светлозар Бахчеванов, Момчил Райчевски („Уилям Завоевателят“ и „Гибел за жените“) — превод, 2000

© ИК „Сирени“ — издател, 2000

 

Превод: Светлозар Бахчеванов, Момчил Райчевски

Художник на корицата: Николай Кондев

Формат 84×108×32

Печатни коли 15

Предпечат: „ФОТОНИКА“

Печат: Инвестпрес АД

ИК „Сирени“


Ще кажат: „Вкуси плода забранен.“

Но Бог дари ни го. Защо си знае Той.

А отговор ще праща до последния ми ден,

камбанен звън, зовящ ме към покой.

С отвъден ужас той бие — може би —

последен, погребален удар „Ендърби“.

Джин Инджелоу

Имало едно време Съпруг, Съпруга и Трети.

Всички били неразумни, но най-неразумна от всички била Съпругата. Съпругът би следвало да наблюдава Съпругата, която би следвало да избягва Третия, който би следвало да си избере собствена съпруга, като отначало я ухажва най-съвестно и пред очите на всички по време на разходките с коне около Джако или обсерваторията. Забележите ли младеж килнал назад шапката си, да гони побеляло от прах пони със скорост петнайсет мили в час, за да стигне навреме за срещата си с любимата, която ще бъде поласкана от неговото усърдие, ще ви обземе, естествено, симпатия към този младеж. Ще му пожелаете успех в кариерата, неговите материални проблеми ще ви станат близки до сърцето, а в най-тържествения ден ще му подарите щипки за захар или дамско седло — в зависимост от вашата щедрост и вашата банкова сметка.

Третият галопираше в подножието на хълмовете, но за да се среща с Чуждата Жена. А и когато се катереше по тях, го правеше със същата цел. Съпругът беше в Долината — той печелеше пари за Съпругата, за да купи тя рокли, гривни по четиристотин рупии и подобни евтини предмети. Той работеше много и всеки ден изпращаше на съпругата си писмо или картичка. Тя му пишеше също всеки ден, за да му признае, че очаква с нетърпение завръщането му. Докато тя пишеше тези приятни слова, Третият ги четеше през рамото й, и се смееше. След което двамата заедно отиваха до пощата да ги изпратят.

Симла е странно място, със странни обичаи. И ако сте живели там най-малко десет сезона, никога няма да ви осъдят въз основа на косвени доказателства, които съдиите смятат за най-малко достоверни. Поради тези причини, и поради някои други, на които няма смисъл да се спирам, решително отказвам да потвърдя дали отношенията между Съпругата и Третия прекрачиха границите на приличието, но даже и да са прекрачили — вие би трябвало да имате собствено мнение по този въпрос! — несъмнено това е станало по вина на Жената. Тя беше любвеобилна като котенце и на вид — самата невинност. Всъщност притежаваше мъдростта на преживяното. Беше порочна. Когато маската й падаше, мъжете, зърнали истинското й лице, изтръпваха и бяха готови да се откажат от всичко. Мъжете понякога са много взискателни, а най-малко взискателните от тях са най-дребнави.

Симла е ексцентрична посвоему към любовните връзки. Случва се някои контакти, зародили се на място и кристализирали в течение на пет-шест сезона, да бъдат възприети също тъй уважително както и свещените семейни отношения. Отношението към такива двойки е като към семейства. Наред с тях други връзки, не по-малко продължителни, и, очевидно, не по-малко сериозни, не успяват да завоюват официално признаване. Някой случаен флирт не по-дълъг от месец получава статус на „подобаваща връзка“, а друг — продължаващ цяла година, е постоянно отхвърлян от общественото мнение. И няма писан закон, който да урежда подобни любовни истории.

Срещат се хора, към които обществото се отнася удивително толерантно, а към други — до крайност нетърпимо. Съпругата принадлежеше към „другите“. Ако случайно погледнеше през градинската ограда, съседките незабавно я обвиняваха, че иска да им завлече мъжете. Тя непрекъснато се оплакваше, че не й дават възможност дори да завърже приятелство. Когато в такъв момент вдигнеше до устните си своя голям, бял ръкав и погледнеше изпод вежди, ви се струва, че е жертва на чудовищна несправедливост, че е права тя, а не всички останали жени. Което беше абсурдно, разбира се. Хората наистина не одобряваха нейната връзка с Третия, но тя бе така устроена, че не бе в състояние да се наслади на спокойствието, дори ако й го предоставеха. Обгръщаше с ореол на тайнственост и тънка интрижка и най-обикновените си постъпки.

След два месеца разходки насаме — отначало около Джако, по-късно до Обсерваторията, до подножието на Джутога, та чак до клисурата на Тара Деви, тя призна на Третия:

— Франк, хората говорят, че прекалено дълго време прекарваме заедно, а хората са толкова отвратителни.

Третият засука мустаците си, и отговори, че добрите хора не бива да обръщат внимание на лошите.

— Но те не само говорят… те и пишат… написали са на моето мъжле, сигурна съм — продължи Съпругата, извади от чантата на седлото писмото от съпруга си и го подаде на Третия.

Беше искрено писмо, написано от искрен човек, който се потеше в долината в своите памучни панталони и копринена блуза и караше с двеста рупии на месец (осемстотин и петдесет изпращаше на жена си). Той пишеше как най-вероятно тя не се е досетила колко е необмислено да дава поводи на хората непрекъснато да свързват името й с името на Третия, че е твърде наивна, за да разбере колко е опасно това, че той, нейният съпруг, най-малко от всички останали иска да пречи на приятните й разходки и е последният човек на света, който ще я ревнува, но все пак би било по-добре, ако заради него, заради своя съпруг, престане да се среща с Третия. Писмото бе изпъстрено с множество приятни за ухото думички, и, докато го четеше, Третият изпадна във весело настроение. Той и Тя така се смееха, че и от петдесет ярда се виждаше как над вървящите един до друг коне раменете им се тресат.

Не си струва да преразказваме техния разговор. В резултат от него на следващия ден никой не видя Съпругата заедно с Третия. Те отидоха на гробището, което, по правило, жителите на Симла посещават само официално.

Погребенията в Симла, когато свещеникът и оплаквачките вървят, а ковчегът върху раменете на носачите се клати и скърца, са сред най-потискащите зрелища на земята. Особено ако процесията минава по влажния, кален наклон при хотел „Радклиф“, който лъчите на слънцето не докосват, а планинските потоци се втурват в долината с вопли и стенания.

Нормално е гробовете да се посещават от роднини, но в Индия нас тъй често ни местят от място на място, така че към края на втората година около гроба на покойника не остават близки, а само познати, които са прекалено заети с всекидневните си неприятности, че да им остава време да навестят своите бивши колеги.

Мисълта да използва гробището като място за срещи, може да се роди единствено в женска глава. Мъжът просто би казал: „Нека хората си говорят. Да се поразходим по главната улица.“ Жените са устроени по-различно, особено такива като Съпругата. Третият и тя се наслаждаваха един на друг сред гробовете на хора, с които някога бяха прекарвали часове, а, може би, и бяха танцували на баловете.

Обикновено носеха със себе си голям конски чул, който разстилаха на тревата и сядаха в левия ъгъл на ниската част от гробището, където старите места почти бяха изравнени със земята, а нови не се копаеха. Във всяко добре уредено индийско гробище поддържат готови пет-шест изкопани дупки, в случай на нещастие или внезапни произшествия. В горния край това бяха най-често детски гробчета. Децата идваха тук от долината отслабнали и болни, за да понесат планинските дъждове или хващаха пневмония, докато айите[1] ги водеха на разходка след залез-слънце из влажните горички. До военните лагери, естествено, копаят гробове за възрастни, макар все пак всичко да зависи от климата и гъстотата на населението.

Веднъж, след като току-що бяха пристигнали на гробището, Съпругата и Третият видяха как няколко кули очертават земята. Те замеряха гроб за възрастен мъж и Третият ги попита дали не се е разболял някой сахиб. Отговориха му, че не знаят, но имат заповед да изкопаят гроб за сахиб.

— Копайте — каза Третият. — Ние ще погледаме.

Кулите продължиха работата си с лопатите, а Съпругата и Третият два часа разговаряха и наблюдаваха как онези ровят. Единият от кулите, който изхвърляше с кошница пръстта, прескочи дупката.

— Странно! — Възкликна Третият. — Къде ми е палтото?

— Какво е странното? — попита Съпругата.

— Студено изведнъж ми стана, сякаш тръпки ме побиха.

— Защо гледаш това тогава? — рече Съпругата. — Да си вървим!

Третият стоеше при горната част на гроба и дълго се взираше надолу, без да отговори. Най-после рече, като хвърли шепа камъчета във водата.

— Отвратително е тук. И студено, ужасно студено. Не мисля, че ще дойда повече на гробището. Никак не е забавно да се копаят гробове.

Размениха по няколко реплики и стигнаха до съгласие, че гробището не е привлекателно място. Решиха също, че на следващия ден ще минат набързо оттук и ще продължат през Машобърския тунел до Фагу и обратно, защото всички смятаха през този ден да посетят градинското увеселение в ловния парк на вицекраля. Включително и жителите на Машобра.

Докато се връщаха по тясната пътека от гробището, конят на Третия, изнервен от бавната езда, изведнъж се втурна рязко напред и разтегна сухожилието на задния си крак.

— Ще се наложи утре да яхна кобилата — рече Третият — а тя не търпи нищо по-тежко от юздата си.

Уговориха се да се срещнат на гробището, след като всички досадници от Машобра потеглят за Симла. През нощта се изля истински порой, и когато на следващия ден Третият пристигна на уреченото място, забеляза, че в прясно изкопания гроб над твърдата като камък глина се е събрала вода с височина почти един фут.

— Боже, отврат! — възкликна Третият. — Като си помислиш, че и нас ще ни затворят в дъски и ще ни спуснат в този кладенец!!!

След което тръгнаха за Фагу, кобилата хапеше мундщука и тъй внимателно избираше пътя си, сякаш подковите й бяха от атлаз. Слънцето грееше с все сила. Пътят между Машобра и Фагу се нарича Хималайско-Тибетски път, но въпреки гръмкото си име почти никъде не надминава ширина шест фута. А височината, на която се издига от долините, е от хиляда до две хиляди фута.

— Най-после отиваме и в Тибет — жизнерадостно възкликна Съпругата, когато се приближиха до Фагу. Тя яздеше откъм скалите.

— В сърцето на Тибет — продължи възторжено Третият. — Далеч от хората, които говорят простотии, и от ревнивците, които пишат глупави писма. С теб отивам и на края на света!

От завоя се появиха няколко кули, които влачеха греди, кобилата, като истинско плашливо създание, отскочи настрана и се изправи на задните си крака.

— На края на света — повтори Съпругата и с неописуема нежност хвърли бърз поглед към Третия.

Той се усмихваше, но преди още да отмести поглед, усмивката застина върху лицето му и се превърна в нервна гримаса — така се хилят хора, които се чувстват неуверени върху седлото. Изглеждаше сякаш кобилата ще падне върху задницата си, ноздрите й се издуха, тя просто не можеше да проумее какво става. Нощният порой беше размекнал Хималайско-Тибетския път по краищата и земята под копитата й поддаде.

— Какво правиш?! — извика Съпругата.

Третият не отвърна нищо. Продължаваше нервно да се хили и пришпори кобилата, която правеше усилия да стъпи върху твърда почва. Започна се борба.

— Скачай, Франк, скачай по-бързо! — закрещя Съпругата с все сили.

Но Третият сякаш бе залепнал към седлото, лицето му побеля и посивя, гледаше я право в очите. Тогава Съпругата се наведе към неговата кобила, за да я задържи, но вместо да я улови за юздата, заби пръсти в ноздрите й. Кобилата отметна глава от болка и се строполи надолу с цвилене, а заедно с нея и Третият, от чието лице така и не слезе нервната усмивчица.

Съпругата чу шумоленето на безброй малки камъчета и на свличаща се пръст и глухият звук от удара на двете тела някъде долу. После всичко утихна и тя започна отново да уговаря Франк да слезе от кобилата и да продължи пеш. Но Франк не й отговаряше. Той лежеше под кобилата си, на деветстотин фута надолу в пропастта върху смачкани класове маис.

Когато завръщащите се от вечерна разходка яздеха по покритата с вечерна мъгла пътека, те срещнаха обезумяла жена върху обезумял кон. Тя се люлееше на седлото към всички посоки на света, очите и устата й бяха широко разтворени, косите й стърчаха и от това главата й наподобяваше рисунките на горгоната Медуза[2]. Един от мъжете с риск за живота си спря коня, смъкна от седлото омекналото, отпуснато човешко тяло, постави го да приседне на пейката в очакване на някакво обяснение. Трябваше да се изчака повече от двайсет минути, след което жените отведоха пострадалата на дамската рикша. Тя така и не затвори устата си, така и не свали ръкавиците за езда.

Съпругата прекара на легло следващите три дни, които и без друго бяха дъждовни, така че пропусна погребението на Третия. Положиха го във вода с дълбочина осемнайсет дюйма[3], вместо онези дванайсет, които предизвикваха такова отвращение у него.

Бележки

[1] Айя (инд.) — бавачка.

[2] Медуза — най-малката, но и най-страшна и единствена смъртна от трите горгони в древногръцката митология. Изобразявали са я с коси-змии. Убита е от героя Персей.

[3] Дюйм (хол.) — мярка за дължина, равна на 2,54 см.

Край