Включено в книгата
Оригинално заглавие
Georgie Porgie, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Ръдиърд Киплинг

Неблагословени влюбени

 

Английска, първо издание

 

София, 2000

 

© Светлозар Бахчеванов — съставител, 2000

© Светлозар Бахчеванов, Момчил Райчевски („Уилям Завоевателят“ и „Гибел за жените“) — превод, 2000

© ИК „Сирени“ — издател, 2000

 

Превод: Светлозар Бахчеванов, Момчил Райчевски

Художник на корицата: Николай Кондев

Формат 84×108×32

Печатни коли 15

Предпечат: „ФОТОНИКА“

Печат: Инвестпрес АД

ИК „Сирени“


Джорджи Порджи, ей сладкиш!

Девойките разплакваш, я се виж!

А когато те излязат на пазар

бягаш с всички сили без товар!

Ако поддържате мнението, че човек не бива да влиза рано сутрин в собствената си гостна, докато слугинята нарежда и бърше праха, не забравяйте, че понятията за добро и зло, приети от цивилизованите хора, които ядат в порцеланови сервизи и носят кутийка с визитни картички, са неприложими в изграждаща се държава. Когато мястото е подготвено и черноработниците, изпратени по-рано, свършат своето, тогава цивилизованите могат да пристигат и да поставят в пътническите си сандъци светските привички, Десетте Божи заповеди и останалите формални изисквания. Там, където едва си пробиват път законите на Нейно Величество, е неразумно да очаквате изпълнението на други, странични предписания. Не бива да съдим хората, които вървят пред колесницата на Реда и Приличието и прокарват пътища през джунглите, по същия начин, по който преценяваме оградилите се в своите домове-крепости кариеристи.

Не беше тъй отдавна времето, когато законите на Нейно Величество достигаха само няколко мили след селцето Таемьо на реката Иравади[1]. Дотам стигаше и Общественото мнение, не много силно, но достатъчно да държи хората в рамките на приличието. Когато Правителството настоя, че законите на кралицата трябва да се изкачат до Бамо и китайската граница, войниците получиха заповед и някои хора с вечен стремеж да бъдат малко преди настъплението на цивилизацията, тръгнаха с войските. Това бяха хора, не издържали ни един изпит в живота си и твърде праволинейни, за да им бъде предоставено бюро в провинциалните администрации. Върховното управление бързаше да затвори в заповеди и наставления и нова Бирма, като приближи живота там към безцветното средноиндийско ниво. Но все пак имаше един кратък период, през който силните мъже бяха изключително необходими и им бе предоставен простор за инициативи.

Сред тези предтечи на Цивилизацията беше и някой си Джорджи Порджи, признат от всички, които го познаваха, за силен мъж. Когато дойде заповедта да се пресече границата, той заемаше някаква служба в долна Бирма, а приятелите му го наричаха Джорджи Порджи, защото умееше като бирманец да пее популярната местна песен, чиито първи строфи звучаха като „Джорджи Порджи“. Повечето мъже били в Бирма знаеха песента. А там се казваше: „Пуф, пуф, пуф, тежко корабче!“ Джорджи я пееше под акомпанимента на банджото си, а слушателите му крещяха от възбуда и можеха да бъдат чути вдън горите тикови.

Той стигна Горна Бирма — човек, който не вярваше нито в Бога, нито в дявола, но знаеше как да накара околните да го уважават и да изпълнява оная смесица от полувоенни, полуцивилни задължения, които трябваше да владеят всички в онези дни. Вършеше работата си в кантората и от време на време забавляваше измъчените от треска офицери, оставени на неговия пост от наказателния отряд. Самият той също си падаше по наказателните акции, все пак земята димеше и всеки миг беше готова да пламне. Той се наслаждаваше на подобни сблъсъци, но на бандитите не им беше толкова весело. Всички чиновници, които се срещаха с него споделяха мнението, че Джорджи Порджи е ценен кадър, способен да се справя в трудни ситуации, а тази вяра му даваше възможност да действа напълно свободно, според своите разбирания.

Минаха няколко месеца и той почувства самота, почувства нужда от компания и духовна близост. Законите на Нейно Величество едва-едва си пробиваха път, а Общественото мнение, което има по-голяма тежест от тях, още не бе пристигнало. Но съществуваше местен обичай, позволяващ на бели мъже да взимат срещу определено възнаграждение дъщерите на хети[2]. Подобен брак не бе обвързващ като церемонията никах[3] сред мохамеданите, но съпругите бяха изключително полезни.

Когато нашите войски се върнат от Бирма, те ще донесат и поговорката „Грижовна като бирманска жена“, а изтънчените английски дами ще се чудят какво ли може да означава това.

Старейшината на най-близкото до поста на Джорджи Порджи село имаше приятна на вид дъщеря, която видя Джорджи Порджи и независимо от голямото разстояние се влюби в него. Когато тръгна слухът, че англичанинът с тежката ръка, който живее в каменния дом, търси стопанка, старейшината дойде при него и обясни, че за петстотин рупии ще му повери дъщеря си да живее при него с чест, уважение и уют, и да я облича в красиви дрехи, според обичая на страната. Сделката бе сключена веднага и Джорджи Порджи не съжали никога.

Той бързо свикна с факта, че разхвърляната му ергенска квартира стана подредена и удобна, разноските му по дома намаляха наполовина, а самият бе обграден с внимание и преклонение от новата стопанка, която седеше на масата му и пееше, докато се хранеше, а през останалото време ръководеше мадраските му слуги — с една дума беше най-милата, най-жизнената, най-преданата и най-очарователната съпруга, за която би могъл да мечтае и най-придирчивият ерген. Познавачите твърдят, че няма на света по-добри съпруги и домакини от бирманките. Когато поредният британски отряд поемаше по пътеките на войната, младият лейтенант бе посрещан в къщата на Джорджи Порджи от приветлива жена, към която той се обръщаше с цялото си внимание и уважение, на което бе способен. На следващото утро лейтенантът навлизаше в джунглата начело на своя отряд, но споменът за чудесния обяд и приятната стопанка го караше да завижда на Джорджи Порджи с цялото си сърце. Самият той имаше годеница в родината и според собствените му разбирания не можеше да…

Истинското име на бирманската съпруга на Джорджи Порджи беше непроизносимо, но той набързо я кръсти Джорджина и този недостатък беше поправен. Тъй като живееше в постоянен уют и нежни грижи, Джорджи Порджи прие, че петстотин рупии никога не са били плащани за нещо по-полезно.

След три месеца семеен живот блестяща идея го порази: значи бракът — истинският английски брак — не е чак толкова лошо нещо. Ако бе тъй приятно да се живее накрая на света, с тази бирманска девойка, която пушеше дебели цигари, колко ли по-приятно щеше да бъде да се живее с истинска английска лейди, която не помирисва цигари и свири не на банджо, а на истинско пиано. Освен това той изпитваше желание да се завърне сред своите, да чуе пак голям оркестър, да почувства как би се променил, ако облече отново костюм. Въобще женитбата изглеждаше доста добра перспектива.

Обмисляше идеята вечер, когато Джорджина му пееше или го питаше защо е толкова мълчалив, да не би да е сторила нещо, с което да го е засегнала. Потънал в мисли, той пушеше, а докато гледаше Джорджина, която във въображението му се превръщаше в руса, весела и грижовна английска девойка с падащи върху челото й коси. И само в краен случай — с цигара в устните. Но разбира се не с огромната дебела бирманска цигара, каквато пушеше Джорджина. Щеше да си вземе за жена госпожица с очите на Джорджина. Въобще много приличаща на нея. Но не напълно. Някои черти на Джорджина трябваше да изчезнат. След което той се облягаше назад и с наслада поемаше дълбоко тютюневия дим. Трябваше да вкуси насладите на брака. С помощта на Джорджина бе спестил малко пари и му се полагаше шестмесечен отпуск.

— Виж какво, красавице моя — каза й той, — трябва през следващите три месеца да спестим повече пари. Нужни са ми!

Това беше пряк упрек към домакинските й умения, с които тя така се гордееше, но щом нейния Бог се нуждаеше от пари, тя ще направи всичко, на което е способна.

— Искаш пари? — попита с лек смях. — Аз съм спестила пари. Виж! — Отиде до своята стая и донесе кесийка с рупии. — Отделях всеки път по малко от това, което ти ми даваше. Погледни! Сто и седем рупии. Нима ти трябват повече от сто и седем рупии. Вземи ги. За мен ще бъде удоволствие да ти помогна с тях. — Тя ги изсипа върху масата и ги побутна към него с бързите си, жълти пръстчета.

Повече Джорджи Порджи не повдигна въпроса за икономии.

Три месеца по-късно, след няколко изпратени и няколко получени тайнствени писма, които Джорджина не разбра и затова намрази, Джорджи Порджи каза, че заминава, а тя трябва да се прибере в бащиния си дом и да живее там.

Джорджина заплака. Тя беше готова да върви със своя Бог дори накрая на света. Защо трябваше да се разделят? Тя го обичаше!

— Отивам само до Рангун[4] — обясни Джорджи Порджи. — Ще се върна след месец, но ще бъде по-безопасно да живееш при баща си. Ще ти оставя двеста рупии.

— Ако ще отсъстваш само месец, защо са ми двеста? Петдесет са повече от достатъчно. Не, тук се крие нещо лошо. Не тръгвай или поне ме вземи със себе си.

Джорджи Порджи не обича да си спомня и до днес за тази сцена. Най-после успя да се измъкне от Джорджина срещу седемдесет и пет рупии. Тя не искаше да приеме повече.

След което с парахода и влака стигна до Рангун.

Тайнствената размяна на писма му бе донесла шестмесечния отпуск. Бягството и усещането, че извършва предателство, му причиняваше мъка, но едва големият параход се изгуби в безграничната синева, всичко започна да изглежда много по-просто. Лицето на Джорджина, каменният дом, нощните нападения на ревящите бандити, стонът и агонията на първия човек, когото бе убил със собствените си ръце, и стотици други много по-интимни спомени започнаха да избледняват в съзнанието му, а образът на приближаващата се Англия го завладя напълно. Параходът бе пълен с хора като него — мили, весели младежи, отпътували в отпуск, изтръскали от себе си прахта и потта на Горна Бирма и безгрижни като ученици. Те помогнаха на Джорджи Порджи да забрави.

После дойде Англия със своя лукс, уют и благопристойност и Джорджи Порджи ходеше по улицата като насън, слушаше звука от крачките си по паважа и направо не можеше да повярва, че здравомислещият човек е в състояние да напусне столицата. Той вкусваше насладите на отпуската и ги приемаше като награда за всичките си мъки в службата. Съдбата му предостави нов и много приятен дар: пълното очарование на традиционното английско ухажване, съвсем различно от безсрамните романи на Изтока, където половината население се обзалага за изхода на връзката, а другата половина предвкусва скандала, който ще вдигне госпожа Еди-коя-си.

Момичето беше прекрасно, лятото — съвършено, имението близо до Петъуърт — обширно, а наоколо се простираха пурпурни тръстикови полета и големи пасбища за дълги разходки. Джорджи Порджи чувстваше, че животът му най-после е придобил смисъл, и, напълно в реда на нещата, попита девойката би ли споделила бъдещия му живот в Индия. Тя, неопитна и мечтателка, бе готова да го последва. Този път не му се налагаше да сключва сделка със селския старейшина. Но последва типична английска сватба със солидно изглеждащ татко и ридаеща мама, шафер в ярък виолетов костюм и снежнобяла риза и шест чипоноси девици от неделното училище, които обсипаха с рози пътя между фамилните гробници и църковните порти. Местният вестник описа церемонията с подробности — дори пълният текст на псалмите. Причината между другото беше, че редакцията изпитваше глад за материали.

Изкараха един месец в Аръндейл, а маминка след това отпрати единствената си дъщеря с потоци сълзи на парахода за Индия, като я повери на съпруга й Джорджи Порджи. Без съмнение Джорджи Порджи обожаваше младата си жена, а тя вярваше, че се е омъжила за най-добрия и най-великия между мъжете. Когато се появи в Бомбай, той счете за свой дълг да потърси по-добро място заради присъствието на съпругата си. Понеже бе доказал себе си в Бирма и получи добри препоръки, молбата му бе почти напълно удовлетворена — изпратиха го на място, което ще наречем Сутейн. Беше разположено на няколко хълма и официално го отбелязваха като „Санаториума“, заради това че санитарната помощ по тези места никаква я нямаше. Джорджи Порджи се засели там и бързо установи, че семейният живот много му подхожда. Той не се удивляваше или възторгваше като повечето младоженци, че всяка сутрин богинята сяда срещу него на масата за закуска — та това беше най-естественото нещо на света! Както казват американците „Виждал съм такова нещо и преди“. Сравняваше достойнствата на сегашната си съпруга Грейс с Джорджина и все повече и повече се убеждаваше, че не е сбъркал.

Но нямаше мир и спокойствие от другата страна на Бенгалския залив под тиковите дървета, където Джорджина живееше в бащината си къща и очакваше завръщането на своя Джорджи Порджи. Старейшината беше възрастен и помнеше войната от 51-а година[5]. Живял бе в Рангун тогава и назнайваше нещичко за характера на кулахите[6]. Седнал пред входа на своята къща, той преподаваше философията на живота на своята Джорджина, с което въобще не я утешаваше.

Бедата бе в това, че тя обичаше Джорджи Порджи както френската девойка от английските учебници по история обичала свещеника, чиято глава отсекли кралските драгуни. Един ден тя изчезна от селото с всичките пари, които Джорджи Порджи й бе оставил и с няколкото английски думи, запомнени след уроците на същия този мъж.

Старейшината отначало побесня, но когато запали дебелата бирманска цигара, се успокои и направи неприятни заключения за целия женски род. Джорджина се отправи да търси Джорджи Порджи, който може би беше в Рангун, а може би и отвъд морето, а може би и мъртъв — тя нямаше никаква представа. Късметът й се усмихна. Стар сикх, който бе служил като полицай, й каза, че Джорджи Порджи е заминал с парахода през морето. Тя купи билет за четвърта класа и запази в тайна целта на пътуването си до Калкута.

В Индия следите й се губят за шест седмици и никой не знае през какви мъки и неприятности е преминала.

Появи се отново на четиристотин мили северно от Калкута, отслабнала, изтощена, но упорита в своя път на север в търсене на Джорджи Порджи. Тя не разбираше местния език, но Индия е страна на безкрайното милосърдие и по целия Главен Път все се намираше добра жена да я нахрани. У нея се затвърдило убеждението, че Джорджи Порджи е там, където свършва този безкраен път. Възможно бе да бе срещнала някой сипай, който го познаваше от Бирма, но никой не знаеше със сигурност. Най-после тя попадна сред един полк, който бе на учение и позна младия лейтенант, който бе гостувал у дома на Джорджи Порджи в онези далечни дни, белязани с лова на бирманските бандити. Мнозина се смяха, когато Джорджина падна в краката му и заплака. Но когато разказа своята тъжна история, никой вече не се смееше. Някой предложи да съберат пари и да й помогнат — напълно уместна забележка. Един от офицерите знаеше къде служи Джорджи Порджи, макар да не бе чувал нищо за неговата сватба. Той обясни на Джорджина накъде да върви и тя, изпълнена с радостни надежди, се качи на влака, където изтощените й крака почиваха и сянка падна над опалената й от слънцето глава. Не бе лек пътят по железницата до хълмовете на Сутейн, но тя имаше пари и селяните, които разнасяха с каруци стоки, я качваха при себе си. Това бе почти приказно пътуване. Джорджина повярва, че добрите духове на Бирма я покровителстват. Наистина по върховете бе изключително студено и се разболя от тежка простуда. Поддържаше я обаче вярата, че там — в края на пътя — е Джорджи Порджи, който ще я прегърне и целуне както някога, когато портите на поста се затваряха за през нощта, а вечерята беше сервирана. Джорджина бързаше с все сили и добрите орисници й помогнаха за последен път.

Привечер точно преди да влезе в Сутейн, я спря един англичанин:

— За Бога! — едва каза той стъписан. — Какво търсиш тук?!

Това беше Джилис, служил под ръководството на Джорджи Порджи в Горна Бирма и обитавал съседния пост, в джунглата. Джорджи Порджи го харесваше и настоя да го последва в Сутейн.

— Пристигнах — отвърна простичко Джорджина. — Този път беше безкраен, толкова месеца пътувах. Къде е неговият дом?

Джилис задиша тежко. Той познаваше Джорджина от миналото и знаеше, че обясненията няма да помогнат. Жителите на Изтока не разбират от обяснения. На тях трябва да им се показва.

— Ще те заведа дотам — отвърна Джилис и поведе Джорджина по тясна пътека сред скалите до голям, красив дом, издигнат на широка платформа сред хълмовете.

Лампите в къщата бяха запалени, но пердетата не бяха спуснати.

— Гледай — нареди Джилис, след като спряха срещу прозорците на гостната.

Джорджина вдигна очи и видя Джорджи Порджи и неговата съпруга.

Тя прекара ръка през косите си, които бяха израснали, излизаха изпод шапчицата й, и падаха върху челото. После опита да пооправи роклята си, но тя бе в такова състояние, че не можеше да се изпъне никога. И се закашля — кашляше лошо след тежката простуда по пътя. Джилис също гледаше, но докато Джорджина не откъсваше поглед от Джорджи Порджи, Джилис фиксираше единствено русата англичанка.

— Какво смяташ да правиш? — попита той, като държеше Джорджина за всеки случай за китката да не би да се втурне към светлината на лампите. — Ще влезеш в къщата и ще разкажеш на тази английска лейди, че си живяла със съпруга й?

— Не — едва чуто отговори Джорджина. — Пусни ме. Тръгвам си. Кълна се, че ще си тръгна.

И в мига, в който я пусна, потъна в нощта.

— Бедното създание! — промълви Джилис, докато се спускаше по пътеката. — Трябва да й дам някоя рупия да се върне в Бирма. Дяволска ситуация! Този ангел никога нямаше да прости.

Както виждате предаността на Джилис се поддържаше не само от доброто отношение на Джорджи Порджи.

Невястата и младоженецът излязоха след вечеря на терасата. Джорджи Порджи трябваше да пуши своята обичайна цигара, а димът не трябваше да вмирисва новите пердета.

— Какъв е този шум там долу? — попита госпожата. Двамата се заслушаха.

— О! — отвърна Джорджи Порджи. — Навярно някой местен грубиян бие жена си.

— Бие… жена… си?! Какъв ужас! — възкликна младата госпожа. — Представи си, че ти набиеш мен?! — Тя обгърна талията на съпруга си, положи глава на рамото му и се загледа спокойно и блажено към покритата с пелената на облаците долина.

Но това беше Джорджина. Сам-самичка, тя плачеше до потока, сред камъните, върху които перачките търкат замърсените дрехи.

Бележки

[0] В разказа става въпрос за третата англо-бирманска война през 1885 г., след която Бирма става част от Британската империя.

[1] Иравади — най-голямата река в Бирма.

[2] Хети — според Библията на юдеите се е разрешавало да се женят за жени от друг, чужд народ.

[3] Никах — което пък според Корана е забранено.

[4] Рангун — столица на Бирма.

[5] Втората англо-бирманска война.

[6] Кулахи — чужденци.

Край