Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Ръдиърд Киплинг

Неблагословени влюбени

 

Английска, първо издание

 

София, 2000

 

© Светлозар Бахчеванов — съставител, 2000

© Светлозар Бахчеванов, Момчил Райчевски („Уилям Завоевателят“ и „Гибел за жените“) — превод, 2000

© ИК „Сирени“ — издател, 2000

 

Превод: Светлозар Бахчеванов, Момчил Райчевски

Художник на корицата: Николай Кондев

Формат 84×108×32

Печатни коли 15

Предпечат: „ФОТОНИКА“

Печат: Инвестпрес АД

ИК „Сирени“


„Печален разказ за неща

Извършени отдавна и злосторни“

Ужасът, объркването и изолацията на убиеца от неговите другари се бяха стопили във времето, когато аз пристигнах. Само пролятата кръв беше останала на плаца пред спалните помещения. Горещото слънце я бе изсушило и превърнало в шумоляща, тъмнокафява ципа, напукана на ромбове, а от повеите на вятъра парченцата се повдигаха лекичко, с подвити ъгълчета, като безмълвни езици. Накрая, един по-силен порив издуха всичко във вихрушка от зрънца тъмен прах. Беше твърде топло, за да стоиш на слънце преди закуска. Хората бяха по стаите и обсъждаха случилото се. Няколко войнишки съпруги се бяха събрали до един от входовете на семейните квартири, а вътре някаква жена виеше, ревеше и ругаеше несвързано.

Тих и сдържан сержант бе застрелял, малко след сутрешната строева, един от собствените си ефрейтори. След това се прибрал в спалното, седнал на нечие легло и зачакал охраната да го прибере. Той щеше да бъде даден на Върховния съд, а това, макар че сержантът едва ли е предвиждал такъв резултат от своето отмъщение, ужасно объркваше всичките ми планове; защото отразяването на този процес щеше да се стовари изцяло върху моите плещи. Как щеше да протече процесът, знаех отлично, с всички мъчителни подробности и отегчителната скука. Ще има една пушка, естествено непочистена, с фаталните белези по задната част на цевта и дулото и тя ще бъде опозната под клетва от половин дузина незапознати със случая редници; ще цари жега, смърдяща горещина, от която потния молив ще се изплъзва между пръстите, а вентилаторът на тавана тихо ще шуми. Адвокатите ще дърдорят по верандите, неговият пряк командир ще се подпише под атестация за моралните качества на затворника. Съдебните заседатели ще пуфтят, а летните униформи на свидетелите ще миришат на боя и сапун; някой нещастен чистач ще се обърка при кръстосания разпит, а младият адвокат, който винаги е защитник при войнишките дела, макар те да не му носят престижа, към който се стреми, ще прояви чудеса от красноречие, след което ще се сдърпа с мен, защото не съм бил предал думите му правилно. И най-накрая — защото обвиняемият със сигурност няма да бъде обесен — аз може би отново щях да се срещна със затворника, който ще подрежда празни счетоводни бланки в Централния Затвор, и да го окуража, че може и да го направят надзирател на Андаманските острови.[1]

Индийският наказателен кодекс и неговите тълкуватели се отнасят строго към убийството, независимо от мотивите, които са го предизвикали. Сержант Рейнс наистина щеше да бъде голям късметлия, ако се отърве със седем години, мислех си аз. Той обмислял обидата през цялата нощ, а на сутринта убил своя човек, на разстояние двадесет ярда, без всякакви церемонии. Това бе всичко, което знаех. При тези обстоятелства, седем години бяха най-леката присъда, но аз подозирах, че свидетелските показания ще бъдат нагласени. За сержант Рейнс беше изключителен късмет, че ротата му го обичаше.

Същата вечер — няма ден толкова дълъг, колкото денят на едно убийство — срещнах Ортерис и той веднага хвана „бика за рогата“.

— Аз ши съм един от свидетелите — каза той. — Бях на вирандата, когато се появи Маки. Той идваши от стаите на госпожа Рейнс. Куигли, Парсънс и Трот, те си бяха във вътрешната виранда, така чи не биха могли да чуят нищо. Сержант Рейнс беше на вирандата и ми говориши, когато Маки се появи пресичайки плаца, и той каза: „Е,“ — вика той, — „още ли не са ти стегнали багажа, сержант?“ И тогава Рейнс се задъха и рече: „Боже, повече не мога да търпя,“ — каза той, грабна пушката ми и застреля Маки. Чат ли си?

— Но какво си правил с пушката на външната веранда, час след прегледа?

— Чистих я — каза Ортерис с онзи враждебен и предизвикателен поглед, който винаги съпровождаше най-откровените му лъжи.

Със същия успех можеше да ми каже и че е танцувал гол, защото нямаше случай пушката му да се нуждае от почистване двадесет минути след преглед. Но за Върховния Съд навиците му бяха неизвестни.

— И ще потвърдиш ли това… под клетва? — попитах го аз.

— Да. Дума по дума.

— Добре. Нищо повече не искам да знам. Само помни, че е нямало начин Куигли, Парсънс и Трот да са били там, където каза, и да не чуят нещо. И е почти сигурно, че някой метач е бил наоколо и се е мотал по плаца по това време. Винаги все така се случва.

— Не беше метач, а едно помиярче. Всичко ши е наред.

Тогава разбрах, че ще има куп нагласени измислици и изпитах съжаление към прокурора, който ще води обвинението.

Когато започна процесът, съжалението ми нарасна, защото той лесно губеше търпение и всяка пречка се превръщаше за него в личен проблем. Младият адвокат на Рейнс беше загърбил своята неутолима и изгаряща страст към алибита и невменяемост, беше изоставил словесната еквилибристика и защитаваше спокойно клиента си. За късмет, горещият сезон едва започваше, а и до този момент нямаше други толкова крещящи случаи на убийство в казармите. Освен това, съставът на съдебните заседатели беше добър, дори и за Индия, където девет мъже от всеки дванайсет не са свикнали да обръщат внимание на фактите. Ортерис твърдо държеше на своето и никакъв кръстосан разпит не беше в състояние да го обърка. Нито един от цивилните не забеляза слабото място в неговата история — наличието на пушката му на верандата — въпреки че някои от свидетелите не можаха да сдържат хихикането си. Прокурорът поиска смърт чрез обесване, заради предумишлено убийство. Той твърдеше, че отдавна е минало времето, когато убийството се е считало за достоен мъжки отговор на поругана чест. Съществува Законът, винаги готов да се застъпи за обикновения войник ако му е нанесена обида. Обаче той много се съмнявал, че в този случай е имало нещо такова. Според неговата теория, безпочвените подозрения, „събирани“ прекалено дълго време, са довели сержанта до предумишлено убийство. Но усилията му да направи нищожен мотива — отмъщение, се провалиха. Дори най-далечният свидетел на тази история знаеше — и то от седмици — причините за нападението. А затворникът, който естествено ги научаваше последен, ги слушаше и мъчително стенеше на подсъдимата скамейка. Единственият въпрос, около който се завъртя процеса бе, дали Рейнс е стрелял заслепен от внезапното и нагло предизвикателство, отправено му онази сутрин. От заключението на съда стана ясно, че показанията на Ортерис са били решаващи. По блестящ и артистичен начин, успя да внуши на съда, че лично той, Ортерис, ненавижда сержанта, който излязъл на верандата само да го мъмри за неподчинение. В безсилието си, прокурорът зададе още един въпрос. „Извинете ме, сър,“ отвърна Ортерис, „ама той ма наричаши проклето, безсрамно адвокатче!“ Съдът бе шокиран. Съдебните заседатели гласуваха за убийство, но с всички смекчаващи вината обстоятелства известни на Бога и на хората; съдията покри с ръка челото си преди да произнесе присъдата, а адамовата ябълка на затворника подскачаше нагоре-надолу, подобно на живака в барометър пред буря.

В края на краищата, в резултат на всички доводи, като се започне от добрата атестация на командващия офицер и се стигне до невъзвратимата загуба на пенсия, служба и чест, затворникът получи две години, които да отслужи в Индия, и — за обжалване и дума не можеше да става. Прокурорът изруга и събра книжата си, охраната се обърна шумно кръгом, а затворникът беше предаден на гражданските власти и откаран към затвора в една раздрънкана тика-гарри[2].

Неговата охрана и около десет-дванадесет военни, призовани като свидетели, получиха заповед да изчакат онова, което официално се наричаше „вечерна прохлада“, преди да се върнат в подразделенията си. Те се събраха в една от дълбоките веранди на сградата за предварителен арест и изказаха поздравленията си на Ортерис, който скромно понесе тежестта на славата. Изпратих написания материал до офиса, а аз самият се присъединих към тях. Ортерис гледаше как прокурорът си отива у дома на обяд.

— Това си е един малък гаден, плешив касапин, ей това е — каза той. — И хич не ми харесва. Обачи, притежава чудесно коли. След около седмица ще посетя отново Мъри. Това куче ще докара питнайсет рупии навсякъде.

— По-добре ги похарчи за литургия — рече Терънс, докато си разкопчаваше колана, защото бе сред охраната на затворника, и бе стоял изпънат с шлем на главата в продължение на три дълги часа.

— Не и аз — отвърна жизнерадостно Ортерис. — Бог ще рече да си ги заслужи и ще стовари нещо върху спалното на рота Б. Изглеждаш зле, Терънс.

— Бога ми, не съм вече млад като преди. Това стоене на пост направо ти скапва краката, а това тук — той изсумтя презрително към тухлената веранда, — е толкоз неудобно за стоене, колкото и за седене!

— Почакай и ще донеса възглавничките от кабриолета ми — казах аз.

— Охоо — удобства. Почвами да се изнежваме — рече Ортерис, докато Терънс се отпускаше бавно, сантиметър по сантиметър, върху кожените възглавнички с думите:

— Нека никога не ти липсват удобства, където и да ходиш, и възможността да ги споделиш с приятел. Една и за теб? Е, това е добре. Така ще мога да се опъна по дължина. Стенли, подай ми една лула. А-ах! Ето още един мъж, съсипан заради жена. Май съм пазил около четиридесетина или петдесетина затворника, ама все не мога свикна.

— Доколкото си спомням, бил си охрана на делото на Лосън, Ланси, Дъгарт Стебин — казах аз.

— А, и още преди това и преди това, десетки като тях — отвърна той с уморена усмивка. — За тях, обаче, щеше да е по-добре да са умрели. Когато Рейнс излезе — в момента той сигурно надява затворническата униформа — и той ще мисли така. Трябваше да гръмне жената, а после и себе си и така да приключи чисто с тази история. А сега, жената остана жива и здрава — дойде на чай у Дайна миналата неделя — пък и самият той е жив. Само на Маки му провървя.

— Май ще му е доста горещо там, където е сега — дръзнах да се обадя и аз, тъй като знаех нещо за подвизите на мъртвия ефрейтор.

— Бъди сигурен в това — рече Терънс и се изплю над ръба на верандата. — Ама това дето ще го получи там, ще е лека разходка сравнено с това, дето го чакаше тук, ако беше останал жив.

— Едва ли. Щеше да я зареже и забрави… като другите.

— Добре ли познавахте Маки, сър? — попита Терънс.

— Той беше сред почетната стража в Патиалия[3] миналата зима, а след това бяхме заедно на лов за бекасини. Стори ми се веселяк.

— Е, той приключи със забавленията, няма какво друго да прави освен да се обръща от една страна на друга следващите няколко години. Аз познавах Маки добре, а и други като него и имам око за тях. Може би щеше да я зареже и да я забрави, както казвате, сър, ама той си беше човек с убразование и го използваше само жени да сваля. Това същото убразование и сладките приказки, дето му позволяваха да прави с жените каквото си ще, това същото щеше някога да са обърне срещу него и да го разкъса жив. Не мога да обясня точно, щото не ми идват нужните думи, обаче Маки си приличаше като две капки вода с един човек, когото познавах. Той мина по същия път, но вървя по-дълго и за него беше лошо, че вървя толкоз дълго. Я чакайте да си спомня. Това беше когато бях в Черния Тайрънски полк, а той дойде новобранец от Портсмут. Как беше шибаното му име? Лари — Лари Тай, се казваше. Един от набора му го нарече „парвеню, издигнало се от калта“, а Лари почти го уби, задето му е рекъл това. Лари беше едър и силен мъж, и красив, а това е достатъчно за много жени. Добре че някои не са такива. А при този Лари празно нямаше, щото по целия Божи свят не можеше да се намери жена, която да му устои. И той го знаеше. Също като Маки, дето гние сега и той използваше жените само за едно — всички се сещате! Не съм аз тоя, дето трябва да го казва, но Господ го знай, че повечето от задявките ми бяха заради чистия спорт и много съжалявах, ако се случеше некаква беля. Някой път с момиче, е, и с жена, като виждах в очите й какво ще се случи, усещах неприятности и се отдръпвах с цялата сила, на която съм способен. Но си мисля, че Лари беше кърмен не от жена, а от демон, щото никога не пропусна някоя, дето се е вслушала в приказките му. Сякаш само за това беше роден. А беше добър войник.

Имаше една — гувернантка при полковника — а той беше само редник! — за такава в казармата само можехме да сънуваме. Също и една от домашните прислужнички при майора, при това тя беше вече сгодена. Колко такива е имал, а сигурно и от нашите жени, няма да разберем чак до Страшния съд. Такъв си му беше нравът на копелето, да сграбчва само най-добрите — не най-красивите и най-врътливите, ами жени за които можеш с чиста съвест да се закълнеш над Библията, че не биха и си помислили за подобна глупост! И точно поради тази причина, забележете, му се разминаваше. Веднъж или два пъти, работата висеше на косъм, но никога не го хванаха, накрая, обаче, всичко му се върна. С мен повече споделяше, отколкото с останалите, щото както ми каза, като изключим мойто убразование, съм бил същия дявол като него. „И дали някога,“ казваше той, вдигнал високо глава, „дали някога аз въобще ще бъда хванат на тясно? И какво съм аз?“ казваше той. „Един проклет редник,“ вика. „Де се е чуло и видяло такива жени да са свързани с редник като мен!? Номер десет хиляди, четиристотин и седем,“ викаше и се хилеше. Разбрах, по това как редеше думите, че си беше джентълмен.

— Не те разбирам — казвах му, — но знам, че дяволът наднича от очите ти и не ща да имам нищо общо с теб. Малко забава и отмора, за това съм съгласен, Лари, ама за теб това е само началото — викам аз.

— Много бъркаш — отвръща ми той. — И те съветвам да не съдиш по-достойните от теб.

— По-достойните от мен! — викам аз. — Бог да ти е на помощ, Лари. Какво достойно има в това, то цялото е срам и позор, както скоро сам ще разбереш.

— Ти не си като мен — каза той и поклати глава.

— Слава на светците, че не съм — отвърнах аз. — Щото и да съм сторил нещо, съжалявам ужасно. Ще дойде време — казвам му, — да си спомниш какво съм ти рекъл.

— И когато това време настъпи — каза ми той, — ще дойда при теб за духовна утеха, отче Терънс, — и казвайки това, той се отправи по некаква си своя нова дяволска работа — да събирал жизнен опит, тъй ми рече. Беше дявол — истински дявол, сатанинско изчадие от ада! По природа съм тъй създаден, че нямам страх от хора, но, ей, Богу, от Лари се боях. Той ще влезе в спалните с килната назад шапка, ще се просне на леглото си, ще се вторачи в тавана и само от време на време ще се изсмее кратко, сякаш вода се разплисква в дъното на кладенец; по това разбирах, че замисля някоя нова злина, и се плашех. Всичко това беше отдавна, много отдавна, обаче доста време не ми даваше мира…

— Казвал ли съм ви, сър, че ме убеждаваха и залъгваха да напусна Тайрънския, заради една неприятност?

— Нещо свързано с колан и нечия глава, нали?

Терънс никога не беше разказвал цялата история докрай.

— Аха. Всеки път, когато съм охрана на затворник в съда, се чудя как не попаднах аз на неговото място. Само че онзи мъж го ударих в честен двубой, и той има благоразумието да не умре. Какво щеше да стане с армията, ако беше умрял! Заплашваше ме прехвърляне и моят командир сериозно поговори с мен. Тръгнах, щото не исках да съм неблагодарник, а Лари ми вика, че страшно съжалявал, дето ме губи, макар и да не знам какво толкова съм направил, че да съжалява. И тъй, дойдох в Стария полк, а Лари оставих сам да си търси пътя към ада и не очаквах да го видя отново, освен на някой процес след престрелка в казармите… Кой е тоя, дето напуска терена?

Будното око на Терънс бе засякло бяла униформа да се шмугва зад живия плет.

— Сержантът замина някъде — обади се един от войниците.

— Значи, сега аз командвам тука, и не разрешавам никакво промъкване до базара, че да ви ловя после с нощния патрул. Нелсън, знам, че си ти, връщай се на верандата.

Разкрит, Нелсън се върна обратно при другарите си. Чу се мърморене, което бързо утихна, а Терънс се обърна на другата си страна и продължи:

— Тогава видях Лари за последно, или поне така аз си мислех. Преместването е все едно да си умрял, щото нов живот почваш, освен това се ожених за Дайна, и нямах време да си спомням за старото време. После отидохме на Границата и сърцето ми се късаше, че трябва да оставя Дайна в базата в Пинди[4]. В боя влизах два пъти по-внимателен от преди, ама когато идваше истинска битка, старите бесове пак ме обземаха. Помните ли какво ви разказвах за боя в Театъра на Силвър[5]?

— Какво там за Театъра на Силвър? — бързо попита Ортерис и ни погледна през рамо.

— Нищо, човече. Ти я знаеш тази история. След битката ние от Стария полк и ония от Тайрън[6] се бяхме смесили — да се погрижим за убитите — и разбира се, аз се завъртях наоколо да видя някой познат. И втория човек, на когото са натъкнах, беше Лари! Как съм го пропуснал в битката — не знам. Добре изглеждаше, малко поостарял, ама причини за това имаше предостатъчно. „Лари,“ викам, „как я караш?“

— Имате грешка — отговори той с джентълменската си усмивка. — Лари е мъртъв от три години. Сега му викат „Вечният любовник“ — рече той. По това разбрах, че старият дявол е още жив в него. Краят на една битка не може да е начало на изповед, затова седнахме и заприказвахме за това — онова.

— Казаха ми, че си се оженил — рече той и пуфна с лулата си. — Щастлив ли си?

— Ще бъда, когато се върна в запасния лагер — отвръщам аз. — Това сега не е меден месец, ами разузнаване.

— И аз съм женен — казва ми той, докато пуфка все по-бавно с лулата си, и запушва гърлото й с палец.

— Желая ти щастие — отвръщам му. — Това е най-хубавото нещо, дето съм чувал от доста време.

— Така ли мислиш? — пита той и след това започва да приказва за кампанията. Потта по челото му още не бе изсъхнала, а той жадуваше за още. Аз си лежах доволен и слушах набързо скалъпени измишльотини. Когато обаче той реши да се изправи, залитна и се преви целия от болка.

— Получил си повече от това дето си го търсил — викам му аз. — Прегледай се, Лари, изглеждаш ми зле.

Той замръзна, изпънат като шомпол, и почна да ме ругае, надълго и нашироко и ирландска маймуна ме нарече и други неща. Ако това беше станало в казармите, щях да го опухам, без повече приказки, ама това си беше фронтовата линия и след една такава битка като тая в Театъра на Силвър, знаех, че повечето не сме на себе си. Един иска да се бие, друг — да целува първия срещнат. Изпитах удоволствие от това, че се сдържах, когато нашия капитан, Гарванът, цъфна при нас. Той си говореше с дребното офицерче на тайрънците.

— Пръснаха ни като сламки по вятъра — казва той — обаче тайрънците са останали съвсем без подофицери. Отиди ей там, Мълвени, и изпълнявай известно време функциите на младши сержант, на старши сержант, на старшина — с една дума на всички, които липсват!

— Отидох аз горе и поех нещата в ръцете си. Беше останал един сержант, ама никой не му обръщаше внимание. Тъкмо навреме пристигнах, за да стегна войниците. Някои убедих с приказки, други — без, но преди да дойде нощта, момчета от Тайрън вече слушаха и бяха толкоз тихи, че чувах как дърпам от лулата си. Всъщност, аз командвах ротата и точно за това ме беше преместил там Гарвана, аз го знаех, младото офицерче също, но не и ротата. И в това, забележете, се крие силата, която никакви пари и никаква строева не могат да купят — силата на стария войник, който знае задълженията на офицерите, изпълнява ги, а и чест им отдава!

— После тайрънците и момчетата от Стария полк, бяха изпратени отвъд хълмовете да мародерстват и плячкосват, нерадостно и без желание. Мойто лично мнение е, че един генирал няма понятие, какво да прави с подчинените си, как да ги залисва и респектира. Праща ги да се мотаят наоколо, а самият той клечи, лъска униформата си и се прави, че мисли. Когато по силата на своята природа те попаднат в някоя патаклама, дето не са я искали, той казва: „Предвидих всичко това, защото съм гениален!“

— Е, мотаехме се наоколо и какво печелехме — нощна престрелка из лагера, атаки срещу празни сангари[7], а иззад всяка скала ни обстрелваха с куршуми, докато се скапахме съвсем — всички без „Вечният любовник“. Таз кучешка работа му се услаждаше като пиене с мезе. И нямаше спиране. Добре знаех, че в тези скапани акции си отиват най-добрите мъже и макар да знаех, че ако ме улучат, младото офицерче ще прати цялата рота да ме измъкне, аз се спотайвах щом чуех изстрел и скатавах дългунестите си крака зад някоя заоблена канара или пък се стрелвах като светкавица, когато теренът беше чист. И честна дума, поне четиридесет пъти измъкнах тайрънците от засада! „Вечният любовник“ не отстъпваше, стреляше ли стреляше иззад някоя скала, или пък чакаше докато огънят стане ураганен и тогаз се изправяше в цял ръст и така стреляше. А нощем лежеше в засада и гърмеше по сенките, щото сън не го ловеше. Командващият офицер — Бог да пази душицата му! — не разбираше моята стратегия, нито пък нейната красота и когато веднъж седмично Старият полк ни засичаше, той притичваше при Гарвана, опулил големите си сини очи, кръгли като чинийка, за да снесе поредната инфурмация срещу мен. Веднаж ги чух да си приказват през палатката и малко остана да се изсмея.

— Той бяга — бяга като заек — казваше офицерчето. — Това диморализира хората ми.

— Глупаче си ми ти — отвръщаше Гарванът през смях — та той те учи на твоя занаят. Нападали ли са те нощем досега?

— Не — отвръща това дете и му личи, че умира от желание да го нападат.

— Имаш ли ранени? — пита Гарванът.

— Не — отвръща той. — Не могат да ранят никого, щото бягаме много бързо — след Мълвени.

— Какво повече искаш от това? — пита Гарванът. — Терънс те обучава ловко и майсторски. Той знае каквото ти не знаеш, а то е, че има време за всичко. Ти с него няма да се провалиш, — продължи той, — но бих дал месечната си заплата, за да разбера какво мисли той за теб.

— Това затвори устата на бебето, но „Вечният любовник“ все ме дебнеше, щото моите маневри не му се нравеха.

— Мистър Мълвени — каза ми той една вечер, доста презрително, — краката ти работят превъзходно. Джентълмените — продължи той — казвам, джентълмените, използват една некрасива дума.

— Да, ама редниците използват друга — викам му аз. — Връщай се в палатката. Тук аз командвам.

Гласът и тонът ми му подсказаха, че си играе с живота, ако не си държи езика зад зъбите. И не си тръгна, а сякаш отскочи — този толкова невъзмутим човек — отскочи като да бе ритнат отзад.

Същата вечер патаните[8] си направиха пикник в околните хълмове. Те стреляха по нашите палатки тъй, че и мъртвец би се пробудил.

— Лягайте всички — викнах аз. — Лягайте и не мърдайте. Само ще си прахосат мунициите.

Чух нечии стъпки и после наша мартинка се присъедини към шумния хор. Лежах спокойно и си мислех за Дайна и за друго, ама изпълзях навън със сигналната тръба, за да огледам да не би да ни атакуват. Що да видя — мартинката святка в предната част на лагера, а близкият хълм свети кат коледна елха от далекобойния огън. Звездите и те светят. И виждам „Вечният любовник“ кацнал на една скала, без каска и колан. Крещи веднъж-дваж и тогава го чувам, че казва: „Как не улучиха мерника! Трябва да им подскажа!“ Пак стреля и му отговори нов залп, а самоделните им куршуми, дето патаните ги дъвчат със зъби, шляпат по скалите като жаби в гореща нощ.

— Така е по-добре — каза „Вечният любовник“. — О, Господи, докога, докога!

Той запали клечка кибрит и я вдигна над главата си.

— Луд — помислих си аз — луд за връзване.

Направих крачка напред и изведнъж отпраната подметка на ботуша ми взе да се вей, а пръстите на крака ми изтръпнаха. Това беше чист изстрел! Дори не одраска кожата, чорапа ми не скъса, но ме остави бос на скалите. Сграбчих „Вечният любовник“ за врата, метнах го зад един заоблен камък и сам се свлякох до него. Куршумите заплющяха на същото онова място.

— Ти можеш да се подлагаш на проклетите куршуми, колкото си искаш — викнах му и го раздрусах. — Но аз нямам намерение да умра тук!

— Бързо дойде — каза той. — Твърде бързо. Още една минута и нямаше как да ме пропуснат. Дево Марийо — пита — защо не остави да ме убият? Сега трябва да почвам отначало — и скри лице в шепите си.

— Затова значи — викам му и пак го разтърсих. — Ето защо не изпълняваш заповедите.

— Нямам смелост да се самоубия — каза той и се заклати напред-назад. — Собствената ми ръка не върши работа. А целият тоз месец не се намери куршум, който да ме улучи. Писано ми е да умра бавно — каза той. — Бавно. Но и сега съм в ада — изпищя той като жена. — И сега съм в ада!

— Господ е добър към всички нас — казах аз, защото видях лицето му. — Би ли казал на един мъж болката си? Ако не си извършил убийство, може би ще се оправим някак?

При тия думи той се изсмя.

— Помниш ли като ти казах в тайрънските казарми, че ще дойде време да ти се изповядам? Така и стана — продължи той. — Не зная как ще преживея остатъка от живота си, Терънс. Мъчих се, борих се месец след месец, но вече и алкохолът не помага. Терънс, дори да се напия вече не мога!

Тогаз разбрах, че това дето го приказваше за пъкъла е истина, щото, когато пиенето не те хваща, значи душата ти е прогнила до дъно. Но какво можех да му кажа?

— Перли и елмази — пак подхвана той, — перли и елмази отхвърлях с тези две ръце. А какво оставих? О, какво оставих?

Той трепереше и се тресеше на рамото ми и куршумите пееха над главите ни и аз се чудех дали мойто хлапе ще има достатъчно разум да държи момчетата на закрито, докато трае стрелбата.

— Докато не мислех — каза „Вечният любовник“ — не разбирах — не можах да разбера какво съм загубил. Но сега зная. Сега зная — рече — кога, къде и с кои думи си постлах сам пътя към ада. Но и без това, и без това — каза той и се загърчи — нямаше да съм щастлив. Твърде много си оставаше от мен. Как можех да повярвам в нейните клетви — аз, който цял живот все клетви нарушавах, само и само да ги видя как плачат? Колко бяха те… — рече той. — О, какво да правя? Какво да правя?

Той отново се заклати напред-назад и заплака — помислих си, че плаче като жените, за които говореше.

Поне половината от това, дето ми го наприказва, си бяха празни приказки и нищо не разбрах, но все пак нещо ми светна и отгатнах мъката му. Божията справедливост го беше сграбчила за косите, както му бях предрекъл, още тогава, в тайрънските казарми. А пък куршумите свиреха над скалата все по-звънко и аз казах, за да отвлека вниманието му:

— Остави това сега — рекох аз. — Те ще се опитат да щурмуват лагера!

Едва бях изрекъл това и един патан изпълзя по корем, с нож между зъбите, на по-малко от двайсе ярда от нас. „Вечният любовник“ скочи и изрева, мъжът го видя и се втурна към него с нож в ръка. „Вечният любовник“ си беше оставил пушката под скалата и не помръдна да се защити, но Провидението бдеше, щото един камък се обърна под краката на патана и той се простря на земята, а ножът му излетя с дрънчене през скалите.

— Казах ти, че съм Каин — рече „Вечният любовник“. — Не го убивай. Той е честен човек — в сравнение с мен.

Не ми се спореше за честта на патаните, така че просто праснах нападателя с приклада на пушката и извиках:

— Бързо в лагера! Атаката започва!

Оказа се, че няма да има атака, макар че останахме в очакване. Може би патанът беше дошъл сам да си полудува. Накрая „Вечният любовник“ се прибра в палатката с онази залитаща походка, която никак не можах да си обясня. Бога ми, съжалявах го, още повече че ме накара през останалата нощ да си мисля, че бях временен сержант, а вършех работата на действащ лейтенант и мислите ми не бяха приятни.

След тази нощ ние двамата доста си приказвахме и малко по малко той ми разказа всичко, дето го подозирах. Всичките му игрички и дяволъци се бяха стоварили обратно върху него, така както алкохолът си връща след едноседмичен запой. Всичко, което бил казал и сторил, а само той знаеше колко бе то, го връхлетяло и душата му не можела да намери миг покой. Това си бил жив ад, без видима причина, и все пак, искрено ви казвам. Той би предпочел истинския ад. Чудо бе как издържаше тез мъки! Човешката природа не е в състояние да изживее подобно нещо — кошмарен беше и външния му вид. Изброяваше ми жени с дузини и още повече се побъркваше от това! А сред тези жени една, само една, забележете, и това не бе съпругата му, която бе заседнала като кост в гърлото му. За нея говореше, че перли и елмази е изхвърлил на бунището. Все за нея говореше той и почваше да се върти в кръг кат слепок в маслобойна и да разсъждава колко щастлив щял да бъде с нея. Колкото повече размишляваше, толкоз повече се проклинаше, че не му е писано да бъде щастлив на тоя свят.

Безброй пъти в лагера, на строеви и дори в акции, виждах този човек да затваря очи, да свежда глава, и изведнъж да скача сякаш пред проблеснал щик. В такъв миг, призна ми той, мисълта за това дет е пропуснал го пробождала като нажежено желязо. За онова, дето го беше сторил на другите, съжаляваше, но и не му пукаше много; обаче тази жена, кат Бич Божи, го караше да плаща двойно и тройно за всички други! Никога не съм си представял, че някой мъж може да изтърпи такова мъчение без сърцето му да се пръсне в гърдите. А аз съм преживял — Терънс бавно завъртя лулата между зъбите си, — аз съм преживял някои ужасни моменти. Ама всичките ми страдания не струваха нищо в сравнение с неговите мъки. Но какво можех да сторя аз? Да се молиш за него бе все едно на мъртвец компрес да слагаш.

Накрая приключихме разходката си из хълмовете и благодарение на мен, хора не загубихме и слава не спечелихме. Кампанията бе към края си, полковете бяха събрани, за да се върнат у дома. „Вечният любовник“ беше потиснат, защото нямаше какво да прави, освен да мисли през цялото време. Чух го да приказва на оръжието си, докато го почистваше, само и само да избяга от мислите си и всеки път, когато се изправяше, той го правеше внезапно все едно изритан отзад и се понасяше, както вече ви описах — с преплитащи се нозе. Не искаше и да чуе за лекар, макар че го съветвах да се погрижи за здравето си. Обсипваше ме с ругатни, когато го съветвах, но аз знаех, че няма смисъл да му обръщам внимание, така че го оставях да си чеше езика, ако това го успокояваше.

Един ден — на връщане — обикалях с него из лагера, когато той спря и тропна десния си крак три, четири пъти по земята.

— Какво има? — попитах.

— Това пръст ли е? — пита; и тъкмо си мислех, че вече изкукуригва, се появи докторът, който беше правил аутопсия на един умрял бик. „Вечният любовник“ се разбърза да си тръгне и ме срита по коляното слепешката.

— Спри там — рече докторът и лицето на „Вечният любовник“, което беше набръчкано кат решетка, стана тухлено червено.

— Мирно! — изкомандва докторът; и „Вечният любовник“ се изпъна. — Сега затвори очи — продължи докторът. — Не, не се дръж за другаря си.

— Е, свърши се — каза „Вечният любовник“ и се опита да се усмихне. — Ще падна, докторе, и вие го знаете.

— Ще паднеш? — попитах аз. — Докато стоиш мирно със затворени очи! Какво искаш да кажеш?

— Докторът знае — отвърна ми той. — Издържах колкото можах, но Бог ми е свидетел, доволен съм, че всичко свърши. Ала аз ще умирам дълго, ще умирам много дълго.

По лицето на доктора виждах, че страхотно съжалява човека и заповяда да иде в лазарета. Върнахме се заедно, аз бях онемял. „Вечният любовник“ залиташе и се спъваше на всяка крачка. Държеше се за рамото ми, навремени целият полягаше, а десният му крак се люшкаше като на куца камила. И представа си нямах какво го боли. Сякаш думите на доктора бяха виновни… и „Вечният любовник“ само бе чакал тези думи, за да рухне.

В лазарета той каза нещо на доктора, дето не можах да чуя.

— Свещена простота! — възкликна докторът. — Кой си ти да определяш какви са заболяванията ти? Устава ли си забравил?

— Малко ми остава устав да съблюдавам — рече „Вечният любовник“ с джентълменския си глас и докторът подскочи. — Третирайте ме като медицински случай, доктор Лаундз, — каза той. Това беше първият път когат чух някой доктор да бъде наречен по име.

— Сбогом, Терънс — обърна се „Вечният любовник“ към мен. — Аз съм един мъртвец, но не ми е съдено да умра нормално. Ела някой път да поседиш с мен за упокой на душата ми.

Имах едно наум да помоля Гарвана да ме върне обратно в Стария Полк. Битката беше приключила, а тайрънците ми бяха омръзнали повече от допустимото, но потиснах желанието си и останах. Ходих в лазарета да поседя с „Вечният любовник“. Повярвайте, сър, човекът просто се разпадна на парченца пред очите ми. Колко дълго се бе държал и преструвал на годен да служи не мога да кажа, но в лазарета, само два дни по-късно, той беше неузнаваем. Стискахме си ръцете, ръкостискането му беше силно, но пръстите му трепереха така, че не можеше копчетата си да закопчее.

— Доста време ще ми отнеме да умра — каза той. — За греховете Божията отплата е като лихвата в полковата спестовна каса. Всичко ще получиш, но дяволски дълго ще чакаш.

Един ден докторът ме попита тихо:

— Има ли нещо да тежи на душата на Тай? Той гори отвътре.

— Откъде мога да знам, сър? — отвърнах аз, невинен като котенце.

— В неговия полк му викат „Вечният любовник“, нали? — каза той. — Е, глупаво беше да питам. Стой с него колкото можеш. Той се крепи на твоята сила.

— Но какво го мъчи, докторе? — попитах аз.

— Локомотус атакус я наричат, — отвърна той, — защото тази болест ни напада като локомотив, ако знаеш какво е локомотив. И тя поразява, — продължи той, втренчен в мен, — такива, които ги наричат „Вечният любовник“.

— Шегуваш се, докторе, — казах аз.

— Да се шегувам! — отвърна той. — Ако някой път вместо грубата подметка на ботуша си почувстваш, че кракът ти е обвит в меко кадифе, ела и ще ти покажа шега ли е.

Няма да повярвате, сър, но от тия думи и от това дет видях как „Вечният любовник“ се разпада пред очите ми, такъв страх ме хвана от тоз атакус, че цяла седмица ритах с ботуша всеки камък и всеки пън, за да съм сигурен, че усещам болка.

А „Вечният любовник“ лежеше на нара си (той отдавна да е заминал с ранените, но помоли да остане с мен) и това, коет му беше на душата го давеше ден и нощ и той се смаляваше кат къс месо на слънце, очите му се бяха издули като на бухал, а ръцете не му се подчиняваха.

Полковете ги изтегляха един по един, кампанията беше приключила, но както обикновено те се държаха така сякаш никога в човешката история никой полк не е бил местен. И защо това, сър? Войни се водят по света девет месеца от дванайсе. И така — години след години и почвам да си мисля, че най-сетне са хванали чалъма как да снабдяват войска, когато е нужно. Ама не! Всеки път са като ученички, срещнали червен бик, докат отиват на църква. „Дева Марийо“ — казват Интендантството, Железниците и Дежурните, — „какво ще правим сега?“.

Пристигнаха заповедите за Тайрън, за Стария полк и за още половин дузина да тръгват, а после нарежданията изчезнаха нейде. Някак се смъкнахме надолу, с Божията милост — и минахме по Хайберския хребет[9]. Имаше болни с нас, и си мисля, че някои от тях бяха раздрусани до смърт в долите[10], но те бяха готови и да умрат по пътя, само и само по-скоро да се доберат до Пешавар. Вървях до „Вечният любовник“, а той не помръдваше в своята доли.

— Защо не умрях горе — казваше той през завесата на носилката, сетне извърташе очи и заравяше глава в завивките, да се скрие от мислите, които го връхлитаха и мъчеха.

— Дайна беше в казармата в Пинди, но аз не бързах, щото добре знам, че когато човек е най-щастлив, тогава всички беди му се стоварват на главата. Спомням си един колар на батареята как мина в тръс и си пееше „Дом мой сладък дом“ с пълен глас и не държеше поводите; — и така падна под оръдието — песента по средата прекъсната и лафета го размаза като жаба на паваж. Не. Аз не бързах, въпреки че Господ ми е свидетел, цялото ми сърце бе в Пинди. „Вечният любовник“ разбра какво ми е на душата и каза:

— Отивай, Терънс, знам кой те очаква.

— Няма — отвърнах аз. — Ще потърпи още малко.

Знаете завоя на дефилето пред Джамруд — след него има девет мили равен път до Пешавар. Целият Пешавар беше покрай тоя път ден и нощ и чакаше своите — мъже, жени, деца, оркестри. Някои от войниците останаха на лагер около Джамруд[11], а други продължиха към Пешавар, за да стигнат подразделенията си. Ний стигнахме рано сутринта, цялата нощ не мигнахме и спряхме точно в центъра на тълпата. Света Дево Марйо, никога не ще забравя това завръщане! Още не се беше развиделило, а от мрачината се понесе „За мойта слабост в нощната сладост“ — някакъв оркестър, дет си мислеше, че са пристигнали последните четири роти от линкънширците. Бяхме принудени да им извикаме кои сме и тогава се понесе „Зелените униформи“. Тръпки запълзяха по гърба ми, като я чух, макар да не бях закусил. Точно зад нашия ариергард идваха шотландците — остатъците от тях — четири гайди и шепа карирани полички и стенат за милия живот, вирят задници като зайци, а туземният полк виеше, сякаш го колеха. Никогаж не сте чували нещо подобно! Мъже плачеха като жени — и вярвайте, не ги упреквам! Това дет ме довърши беше Оркестъра на уланите — лъскави и спретнати като ангелчета, със стария Параден кон начело, със сребърните литаври и всичко друго, те чакаха своите, които идеха след нас. Подхванаха „Кавалерийския Марш“ и, Господи, тия призраци — кавалеристи, дето нямаше един здрав между тях си, отвърнаха на поздрава, макар че мъжете се олюляваха на седлата. Докато минавахме покрай тях, се опитахме да ги поздравим, но излезе нещо кат грухтяща кашлица, значи доста от нас са чувствали същото като мен. О, щях да забравя! „Нощните птици“ очакваха своя втори батальон и когат той се показа, видяха да водят за повода коня на Полковника — оседлан, но без ездач. Мъжете направо го боготворяха, а той беше умрял при Али Масджид, при завръщането. Изчакаха докат останалите от батальона отминат и сетне — без заповед, щото кой искаше такваз мелодия в такъв ден — тръгнаха към Пешавар бавно, под музиката на „Погребалния марш“, която късаше сърцето на всеки, дето ги слушаше. Пресякоха нашата редица, в тези черни униформи, приличаха на коминочистачи, страшни като смъртта, а другите оркестри ги отбягваха доколкото беше възможно.

— А тях не ги бе грижа. Тялото беше с тях и те щяха да го отнесат дори и ако трябваше да прекратят Коронация. Заповедта бе да влезем в Пешавар и ний минахме набързо покрай „Нощните птици“, мълчаливо, само и само да не чуваме тази музика до себе си. Ето тъй стана, че преди другите влязохме в града.

Музиката им още звънеше в ушите ми, когат със сърцето си почувствах, че Дайна е тук, чух вик, а после видях две жени — едната на кон, другата на пони, да препускат по пътя. Аз веднага, веднага усетих! Едната беше жената на тайрънския полковник — стария Бейкър — сивата й коса се вееше, а закръглено, тлъсто тяло подскачаше върху седлото, а другата беше Дайна, която не изтърпя да ме чака в Пинди. Полковнишата застана пред колоната ни като каменна стена и едва не събори стария Бейкър от коня му, обхвана с ръце врата му и захлипа, „Момчето ми! Момчето ми!“, а Дайна зави отляво към фланга. Аз нададох вик, дет бях събирал от месеци и ето — Дайна бе тук! Ще забравя ли това докат съм жив? Беше тръгнала пеш от Пинди и жената на полковника й бе заела пони. През цялата нощ се бяха прегръщали и плакали.

Ний продължихме така, тя хванала ръката, задаваше ми по четиридесет въпроса наведнаж и искаше да се закълна в пресветата дева, че нямам някой куршум скрит в тялото, дори и мъничък. Тогава се сетих за „Вечният любовник“. Той ни наблюдаваше и лицето му бе като лицето на някой дявол, дето са го варили на бавен огън. Не исках Дайна да го види, щото когат жената прелива от щастие, тя е лесно уязвима и най-дребното нещо може да й се отрази зле. Затова дръпнах пердето, а „Вечният любовник“ легна по гръб и изстена.

Когато влязохме в Пешавар, Дайна отиде да ме чака в казармата, а аз се почувствах толкова богат, че отидох да заведа „Вечният любовник“ в лазарета. Това беше последното, коет можех да направя за него и за да му спестя праха и задуха, поведох носачите на носилката надолу по един страничен път, а аз му говорех през пердето. Внезапно го чух да казва:

— Нека да погледна. Имай милост, за Бога, нека да погледна.

Толкова бях зает с мисли по Дайна и за това как да го измъкна от праха, че не поглеждах наоколо. Някаква жена яздеше малко зад нас; после, когат го обсъждахме с Дайна, решихме, че същата жена трябва да е била с нас още от Джамруд. Дайна рече, че тя се е носела по левия фланг кат хвърчило.

Спрях носилката да наместя пердетата. Тя премина бавно край нас, а „Вечният любовник“ се втренчи в нея така, сякаш искаше да я смъкне от седлото.

— Последвайте я — само това каза той, но аз никога не бях чувал човек да говори с такъв глас, нито преди, нито след това; и по гласа и по лицето му разбрах, че тя беше „перли и елмази“, за която говореше в своето отчаяние.

Последвахме я, докат тя свърна през портата на малка къща близо до Арката на Едуард. На верандата имаше две момичета и те побягнаха вътре щом ни видяха. Не ми трябваше много време да разбера що за къща беше това. Където има войска, има и такива жени. И край нас се въртяха три-четири, но полицията ги изгони. При верандата „Вечният любовник“ заповяда, сдържайки дъха си:

— Спрете!

А след това със стон, който сякаш разкъса сърцето му, се оттласна от носилката и — истина ви казвам! — изправи се на краката си, а потта се стичаше по лицето му! Ако Маки влезе тук сега, ще съм по-малко изненадан, отколкото бях тогаз. Отде взе таз сила, един Господ знае — или пък Дявола — но това си беше един мъртвец. Ходещ мъртвец, дишащ мъртвец. Дяволска сила го крепеше и командваше тялото, ръцете и краката му.

Жената стоеше на верандата. Личеше си, че на времето е била красавица, но сега очите й бяха съвсем хлътнали.

— Аха! — Започна тя, като подметна назад края на дрехата си. — Аха — повтори тя — жененият мъж е дошъл. И за какво?

„Вечният любовник“ не каза нищо, пяна изби по устните му, но той я изтри с ръката си и я гледаше — нея, гримираното й лице, гледаше, гледаше без да отмести поглед.

— Ами да — каза тя и се изсмя. (Вие чухте ли как се смееше жената на Рейнз, когат умря Маки? Не? Е, провървяло ви е!) — Ами да — каза тя — кой повече от теб има по-голямо право да идва тук? Ти ми показа пътя, показа ми го и ме проводи — рече тя. — Гледай, всичко тук е твое дело. Ти, който ми викаше… помниш ли? — че жена, която е изневерила веднъж, ще изневери и втори път. Така и стана — и повече дори… защото ти беше прав, че съм схватлива ученичка, Елис. Гледай добре — каза тя, — това съм аз, същата, която ти наричаше своя жена пред Бога. — И отново се изсмя.

„Вечният любовник“ стоеше неподвижен на слънцето и мълчеше. Сетне той изстена и се закашля едновременно, и аз си помислих, че това беше предсмъртният му хрип, но той нито за миг не откъсна поглед от лицето й, дори не мигаше. А ресниците й бяха дълги, толкова дълги, че войнишка палатка да привържеш с тях.

— Какво правиш тук? — попита тя, натъртвайки всяка дума. — Ти, който разби семейството ми преди пет години, отврати ме от съпруга ми, отне спокойствието ми, умъртви тялото ми и погуби душата ми, само от любопитство! Събра ли нов жиз-нен о-пит? Откри ли по-добра жена, по-всеотдайна от мен? Не бях ли готова да умра заради теб, Елис? Ти го знаеше, човече! И ако лъжливата ти душа е готова да признае поне една истина в живота си, ще се съгласиш!

„Вечният любовник“ вдигна глава и рече:

— Знаех го — и отново млъкна.

Докато тя говореше, силите на ада го крепяха под слънцето изправен като на парад, а потта се стичаше под шлема му. Беше му все по-тежко да говори и устата му трепереше.

— Какво правиш тук? — повиши тя глас, който звучеше като погребален звън. — Или си глътна дяволския език, с който разби живота ми. Онемя ли, сега?

„Вечният любовник“ си пое дъх и рече простичко, като малко дете:

— Мога ли да вляза?

— Къщата е отворена и денем и нощем — каза тя през смях, а „Вечният любовник“ наведе глава и вдигна ръце, като да се предпази от нещо. Адската сила все още го държеше изправен, щото, кълна се в душата си, се качи по стъпалата, той дет беше жив труп цял месец в лазарета!

— И сега? — каза тя, като го гледаше, лицето й съвсем побеля, само устата й аленееше също като център на мишена.

Той вдигна очи, бавно, много бавно и ги спря върху нея за дълго, за много дълго и каза като процеждаше думите между зъбите си с усилие, коет разтърси тялото му.

— Аз умирам, Ейджипт — умирам.

Ей това бяха думите му и добре си спомням името, с което я нарече. Обля го мъртвешката бледност, но очите му не помръднаха. Те бяха като приковани към нея. Внезапно и без думи тя разпери широко ръце и каза, „Ела!“ (А гласът й — златисто, звънко чудо!)

— Умри при мен, до мен! — каза тя и „Вечният любовник“ се свлече напред, а тя го задържа, щото беше едра, силна жена.

Не успях и да помръдна, а душата му вече бе отлетяла — откъсна се от тялото му с хрип — а тя го положи в дълъг стол и ми каза:

— Господин войник — рече — ще идете ли да поговорите с едно от момичетата? Това слънце е твърде силно за него.

Аз знаех, че никакво слънце вече няма да му навреди, но не можех да й кажа това и тръгнах с празната носилка да намеря доктора. Той се тъпчеше откак бяхме влезли в града и се беше издул като мях.

— Бога ми, добре си се насмукал — рече той, когат му разказах — щом си видял този човек да върви. Той си беше почти труп още преди да напуснем Джамруд. Ще ми се да те тикна в ареста.

— Навсякъде усещам алкохолен дъх, докторе — казах твърдо. — Може и тъй да е, но няма ли да дойдете и да видите трупа?

— Срамота е — рече той — да очакват да посетя подобно място. Красива жена ли е? — и с тез думи удвои бързината си.

Двамата още бяха на верандата, където ги бях оставил, но по това как висеше главата й и по шума на враните разбрах какво бе станало. За пръв и последен път видях жена, която бе използвала пистолет. Обикновено те се страхуват от изстрела, но „перли и елмази“ не се бе уплашила.

Докторът докосна дългата й черна коса (тя беше нападала върху гърдите на „Вечния любовник“) и от това веднага изтрезня. Дълго време остана замислен, с ръце в джобовете и накрая ми рече:

— Две тела на починали от естествена смърт, най-естествена смърт. При сегашното положение, колкото по-малко гробове се копаят, толкова по-добре. — Исивасте[12] — рече той. — Исивасте, редник Мълвени, тези двамата ще бъдат погребани заедно в гражданското гробище за моя сметка. И дано всеблагият Бог стори същото за мен, когато ми дойде времето. Върви при жена си — обърна се той към мен. — Върви и бъди щастлив. Аз ще се оправя с това.

Оставих го все тъй замислен. Погребаха ги заедно в гражданското гробище, с църковна служба. Имаше твърде много погребения тогава. Тъй че докторът — после той избяга с жената на майора, майор Ван Дайс, се оправяше с всичко това. А какво имаше — добро и лошо — между „Вечният любовник“ и „перли и елмази“, така и не разбрах и никога няма да разбера. Разказах ви историята. Само това дет видях и дет чух. Видял съм много в живота, затова и повтарям, че Маки — макар и направо в ада да е отишъл, е по̀ късметлията от двамата. Има случаи, сър, когато за един мъж е по-добре да умре, отколкото да живее, а за жената — четиридесет милиона пъти по-добре.

— Мърдайте! — извика Ортерис. — Време е да тръгваме.

Стража и свидетели се строиха в плътния бял прах на пресъхналия здрач и завиха, подсвирвайки си с лека стъпка. Когато стигнаха до полянката край църквата, чух гласа на Ортерис да запява пронизително, точно на място и точно на време горчивия куплет:

Мъдри съвети приемай без страх

защото със ум си не случил.

За теб трябва залък — пресядащ, но малък!

Девицо, войника научи

Научи, научи!

Девицо, войника научи!

Бележки

[1] Андаманските острови се намират в Бенгалския залив, на изток от Малайския полуостров.

[2] Тика-гарри — превозно средство в Индия, подобно на кабриолет, което се използва най-често срещу заплащане.

[3] Патиалия — бивш щат в Северна Индия, от 1956 г. е част от Пенджаб.

[4] Равалпинди (или Пинди) — град в Пакистан.

[5] Епизод от разказа на Киплинг „При караула“.

[6] Тайрън — графство в Западна Северна Ирландия.

[7] Сангар (афг.) — каменно укрепление около границата между Британска Индия и Афганистан.

[8] Патани — потомци на пришълци от Афганистан. Живеят днес в Пакистан.

[9] Хайберския хребет и едноименният проход съединяват столицата на Афганистан с Пешавар.

[10] Доли (инд.) — носилки.

[11] Джамруд — форт на границата между Индия и Афганистан.

[12] Исивасте (инд.) — затова.

Край