Серия
Приют Едно (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moscow Vector, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
VaCo (2016)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Издание:

Робърт Лъдлъм и Патрик Ларкин

Московски вирус

 

Редактор: Галена Георгиева

Художник на корицата: Веселин Цаков

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, 2006 г.


Пролог

14 февруари, Москва

 

Почернял от дима на автомобилни ауспуси и промишлено замърсяване сняг е наринат на купчини по тротоарите на широкия булевард, пресичащ сърцето на един от най-натоварените търговски райони в руската столица. Това е „Тверская“. Увити в дебели шалове, вдигнали яките на палтата, под ярките улични лампи бързо крачат пешеходци, а свирепият, мразовит вечерен вятър току ги подема и блъска един в друг като кегли по заледения паваж. По няколкото платна на огромната артерия с ръмжене и в двете посоки се носят потоци автомобили, камиони и автобуси. Дебелите им зимни гуми хрущят върху разпръснатите по настилката сол и пясък.

Доктор Николай Кирянов върви бързо в северна посока по десния тротоар на улицата, стараейки се да се слее колкото се може по-незабележимо с тълпите пешеходци. А блъсне ли го някой неволно — било млад или стар, мъж или жена — Кирянов потреперва болезнено, почти подскача и с мъка потиска инстинкта да се дръпне назад или внезапно да хукне панически. Въпреки жестокия студ по челото му току под кожената ушанка се нижат едри капки пот.

Високият, болезнено слаб патолог стиска под мишница увит в луксозна хартия подобен на подарък пакет. Той го притиска към тялото, противейки се на изкушението да го скрие под палтото. Макар че денят на свети Валентин фигурира в руския календар съвсем отскоро, хората харесват празника и популярността му расте. Ето и сега множество мъже наоколо също носят към дома опаковани подаръци — шоколад, бонбони и разни други неща — за съпругата или приятелката.

Успокой се, овладей се — повтаря си Кирянов настойчиво. Ти си в безопасност. Никой не знае какво са взели. Нищо все още не е разкрито, нали? Тайната е запазена.

Тогава защо подскачаш като стреснат заек при всяко чуждо движение? — пита го укорно тъничък вътрешен гласец. Май не си забравил уплашените погледи и необикновеното поведение на колегите, нали? А какво да кажем за онези глухи, нетипични шумове и металическото пукане по телефона?

Кирянов се извръща, крачи, току поглежда през рамо отново и отново. Почти очаква след него да се появи цяла група преследващи го униформени полицаи — руските милиционери. Но вижда само други уморени московчани, хора, заети със собствените си грижи и проблеми, бързащи час по-скоро да се приберат у дома, да се спасят от виещия вятър и смразяващото зимно време. За миг облекчен, отново поглежда назад и този път се сблъсква едва ли не челно с ниска, пълна старица, която носи пакети с храна.

Простите, бабушка — заеква той и гузно, с извинителен вид се изнизва край нея.

Тя ядно се изхрачва кажи-речи в нозете му и го гледа смръщено, с неприязън. Кирянов се свива още повече и забързва напред, а кръвта мощно затуптява в ушите му.

Наблизо пред него в настъпващия мрак ярко заблестяват неонови надписи в явен контраст със сивотата на нижещите се от двете страни на улицата масивни жилищни сгради и хотели сталински тип. Докторът въздъхва с известно облекчение. Вече е близо до кафенето, където има уговорена среща с човека за свръзка — симпатична западна журналистка на име Фиона Девайн. Ще седнат, ще отговори на въпросите й, ще предаде информацията, сетне светкавично ще се прибере у дома — в малкия си апартамент. И никой от високопоставените авторитети няма да знае нищо. Сега закрачва още по-стремително, жадуващ час по-скоро да изпълни тайната задача и да остави зад гърба си опасната среща.

Някой се бута в него отзад, тласвайки го към дебела, възчерна ивица лед на тротоара. Кирянов се подхлъзва, губи опора и вече не може да владее краката си. Те отиват напред, той размахва смешно ръце във въздуха в напразен опит да възстанови равновесието, загубва го окончателно и пада назад. Удря силно главата си в заледения паваж, залива го вълна на остра болка, в очите му пламват бели светлини, почти губи съзнание. Лежи зашеметен и пъшка цял безкраен миг. Безпомощен е, не може да помръдне.

Агонията върви на талази, на талази. Чувства се объркан, като че е попаднал в плътен облак. Тогава усеща ръка на рамото си. Примигва, успява да отвори очи и да погледне нагоре.

Над него се е надвесил русокос мъж в скъпа вълнена връхна дреха. Сега прикляка и започва дълги и най-учтиви извинения.

— О, драги господине, моля ви да ме извините. Ужасно съм виновен. Съжалявам, толкова съм несръчен. Пък и в този лед… ужасно съм непохватен, знаете… — говори той, а облечените му в ръкавици пръсти здраво хващат Киряновите ръце. — Но позволете ми да ви помогна. Ей сегичка ще ви изправя на крака, нали?

В същия миг руският патолог усеща в предмишницата му болезнено да се забива нещо тънко, остро. Отваря уста да извика, но за свой ужас разбира, че не е в състояние да си поеме дъх. Сякаш белите му дробове са парализирани! Зяпнал като риба на сухо, напразно се опитва да вдиша тъй нужния му въздух. Крайниците му ситно треперят, потръпват всичките им мускулни групи и те са блокирани завинаги. Ужасен, впива очи в човека над себе си.

Бегла усмивка заиграва по тънките устни на русия мъж, сетне бързо изчезва.

Досвиданье, доктор Кирянов — шепне онзи. — Трябваше да се съобразите със заповедите, да си държите устата затворена.

Попаднал в капана на тяло, което вече не се подчинява на мозъчните команди, Николай Кирянов лежи скован, крещи за помощ беззвучно, а околният свят постепенно гасне и се превръща в пуст, безкраен мрак. Сърцето му пърха като безпомощно птиче веднъж и още веднъж, сетне замира.

 

 

Русокосият мъж остава загледан в трупа със зейналата уста още секунда-две. Сетне се оглежда и очите му пробягват по физиономиите на заобиколилите го любопитни зяпачи. По лицето му се изписва искрено безпокойство. Маската е удивително сполучлива.

— С този човек нещо не е наред! — възкликва той и разперва ръце озадачено. — Някакъв удар ли получи… или пристъп…?

— Може би си е ударил главата прекалено силно при падането — обажда се стилно облечена млада жена. — Трябва да извикаме лекар. А вероятно и милицията!

Русокосият бърза да кимне утвърдително.

— О, да, да — права сте.

Внимателно сваля дебелата ръкавица и от джоба на връхната дреха вади мобилен телефон.

— Ей сега ще набера спешна помощ.

Не минават и две минути, чува се сирена, до бордюра на тротоара се приближава и спира линейка на спешна помощ в червено и бяло. Въртящият се син буркан на покрива й разпраща насечени, разкривени цветови отблясъци по лицата на неголямата група хора около тялото. Светлината танцува в разкъсани сенки и по тротоара, и по околните сгради. Двама здравеняци в бяло пъргаво изскачат от автомобила, издърпват носилка. Следва ги млад мъж също в разкопчана, намачкана бяла престилка, отдолу се вижда тънка червена вратовръзка. Лицето му е загрижено, носи дебела кожена чанта.

Лекарят се навежда над Кирянов за миг. Вади тънко бляскаво фенерче и осветява неподвижните, изцъклени очи, сетне пипа врата, хваща китката, търси пулс. Тогава поклаща глава и въздиша.

— Бедният човек. Мъртъв е. Нищо не може да се направи за него сега.

Оглежда кръга от лица наоколо и пита:

— Е, добре. Кой ще ми каже какво точно е станало тук?

Русокосият мъж повдига рамене изразително.

— Нещастен случай беше — обяснява той. — Сблъскахме се неволно. Той много бързаше, не внимаваше, пък е и хлъзгаво, както виждате. Подхлъзна се и падна на леда ето тук. Опитах се да му помогна да се изправи… но той изведнъж клюмна и престана да диша. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Лекарят се смръщва.

— Разбирам, господине, но се опасявам, че ще трябва да дойдете с нас до болницата. Да оформим съответните документи, смъртния акт. И милицията също ще иска да ви разпита.

Обръща се към останалите зяпачи и авторитетно пита:

— Какво ще кажете? Някой да е видял нещо, което може да ни бъде полезно?

Настъпва пълна тишина. Почти веднага хората започват да се измъкват нагоре-надолу по улицата, по един, по двама, с грижливо извърнати лица, по тях незаинтересовани, неутрални изражения. Веднъж, след като нездравото им любопитство е вече задоволено, никой не желае да рискува да съсипе вечерта си, отговаряйки на неудобни въпроси в някой неугледен, потискащ московски участък или мрачна чакалня в столична болница.

Младият лекар изсумтява презрително и цинично. Картинката му е позната, манталитетът също. Маха с ръка на двамата санитари.

— Хайде, качвайте го и да вървим. Няма какво повече да правим тук на този зверски студ.

Действат бързо, вдигат Киряновия труп на носилката, сетне я наместват в линейката. Отзад при него се качват лекарят, русокосият и единият от санитарите. Вторият затръшва вратата след тях и отива при шофьора. Бурканът все така се върти, автомобилът се отделя от тротоара и бавно влиза в доста натовареното движение по „Тверская“.

Тук вече няма чужди очи. Лекарят ловко претърсва трупа: бърка в джобовете, вади каквото намери, опипва дрехите. Наднича в портфейла на патолога, измъква лекарската му карта. Мръщи се, гледа другите двама.

— Нищо няма. Просто нищо. Чисто е копелето — троснато казва той.

— Я по-добре виж тук — обажда се блондинът и му подхвърля носената от Кирянов кутия.

Докторът я опипва, разкъсва опаковката, показва се кутия за бонбони. Отваря я, а от нея се изсипват няколко кафяви плика с документи. Нарежда ги на куп и бързо-бързо ги преглежда, кимайки със задоволство.

— Тези са. Фотокопия на историята на заболяването, епикризи. Всичко от болницата — потвърждава той, сетне се усмихва. — До едно са тук. Можем да докладваме за успешно изпълнение на задачата.

Блондинът се намръщва.

— Не. Не можем.

— Че защо? Какво имаш предвид?

— Къде са откраднатите кръвни и тъканни изследвания? — пита той заканително, а студените му сиви очи се присвиват.

Лекарят обръща очи към кутията, но тя е вече празна.

— Мамка му! — оглежда се разочаровано. — Кирянов трябва да е имал помощник. Явно, че изследванията са на друго място.

— Така изглежда — съгласява се русият и отново вади телефона, набира запаметен номер. — Говори Москва едно. Моля за спешна обезопасена връзка с Прага едно. Имаме проблем…